Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 15

Ранното утро струеше през мъглата като разлят златен еликсир. Росата блестеше бисерно върху тревата, а въздухът беше хладен, но свеж — идеалното време за тренировка. В най-добрите, древни традиции на огъня.

Една негова достойна дъщеря крачеше тихо, почти безшумно по горската пътека към широкото и удивително умело заравнено от ръката на природата, плато. Тя застана на каменните плочи в края на пътя, затвори очи и вдъхна дълбоко. С първото издишване пламъците се родиха от дланите ѝ. С второто – се увиха около нея, впримчвайки я в бавен, хипнотичен танц. Не беше показен – беше интимен, за нея и за самата стихия.

Кателана се движеше като изящна танцьорка, но всяко нейно завъртане бе изпълнено със сила. Пламъците, които я обгръщаха, не бяха нейни — те бяха негови. На съкровения ѝ огън. Онази любима стихия, която тя владееше с плашеща лекота. 

Лагерът все още спеше.

Двамата с Тарелин се връщаха в столицата, след като Първият се запозна отблизо с обичаите и порядките на дома Ин`Велор, а пък неговата единствена наследница получи подробни инструкции от главата на рода как да действа в бъдеще. 

Въплътеният пламък бе неспокоен. Опитваше се неистово, но съвсем напразно да прогони тревожните мисли от ума си. Мъчеха го съмнения относно възможностите  му да изпълни предназначението си и в тази смутна епоха.

Защо не му се подчиняваха, а въставаха срещу него? Защо се опитваха да го укротят, вместо да му се отдадат? Как така се намираха души, способни да устоят на магнетизма му? Нима избраницата му бе погрешна? Силите ли го напускаха или просто вярата в тях бе твърде слаба?

Поредна безсънна нощ бе прекарал в търсене на отговори. Мислеше си как с удоволствие би изоставил безперспективния си поход и би се заел с нещо по-ползотворно ако бе просто човек. Но той бе Сърцето на стихиите и дългът му го зовеше.

Затова и нямаше просто така да зареже “съюзницата” си в играта на власт, могъщество и чест. Той държеше на думата си и щеше да  изпълни обещанието си към нея. Макар да познаваше до съвършенство същността ѝ и да му бе ясно, че тя го приема единствено като средство за постигане на целите си, се чувстваше добре край нея. Сякаш бе мъничка, крехка светулка, на чийто нощен полет се наслаждава като същевременно влива в нея живота на вечната искра от себе си.

Така бе и сега. Скрит в сенките и забулените в мъгла силуети на дъбовете, той наблюдаваше с любопитство личния ритуал на Кателана. Или поне в началото вниманието му бе водено от разгорелия се у него импулсивен интерес към стихийницата.

Само че с всяка следваща секунда погледът му като че се закотвяше необратимо. Това там бе неговият огън. Разпознаваше ритъма, пулса на жаравата. Защото самият той ги задаваше.  Кателана вплиташе себе си в него без страх. Сливаше се и се отделяше от горещото хало около себе си с такава лекота, сякаш преливаше пламъка в бокали от огнеупорно стъкло. 

Беше като откровение. Признание във вечна преданост и любов. Клетвата на една стихийница към живота. Към вечността. Към Вселената.

Когато омайният обред завърши и пламъците на Кателана се прибраха в ръкавите на робата ѝ като уморени и укротени зверове, той се приближи към нея. Сякаш самите утринни изпарения се отдръпнаха, за да го пуснат. С всяка крачка фигурата му ставаше по-нечовешка – магмата сияеше под кожата му, мълнии очертаваха кръвоносните му съдове, а дъхът му се се первърна в неугасващ пламък.

Тя обаче не показа страх. Остана на мястото си в уверено очакване, със стиснати устни и присвити очи.

— Забележително… — гласът му беше приглушен, но дрезгав, като че извираше от недрата на земята.

Той обиколи около нея веднъж, бавно, с премерена стъпка, като хищник, който се върти около плячката си, но без намерение да напада веднага. 

— Танцуваш с огъня като със стар любовник — подхвърли той. — Ала не притежаваш душата на пламъка.

Кателана не мигна.

— Може би не е нужно да я притежавам.  Само да я водя.

— Или… — той се приближи зад гърба ѝ, толкова близо, че топлината му ѝ се предаде моментално— …той води теб, докато ти се заблуждаваш, че държиш юздите.

Тя се усмихна едва-едва, без да се обръща.

— Ако музиката е достатъчно хубава, не е срамно да ѝ се отдадеш. Напълно.

— Музиката? — в гласа му прозвуча подобие на въпрос с победоносна нотка в края. Тарелин  вече се забавляваше съвсем искрено. — Опасно е да романтизираш стихия, която може да изпепели света.

— Светът така и така ще изгори. Със или без стихии. — отвърна тя, обръщайки се към него. — Понякога обаче само пламъкът е достатъчно  смел и честен, за да го оповести публично. Да, точно така! Честност. Напоследък изпитваме остър недостиг от нея.

В очите му проблесна нещо средно между снисхождение и предупреждение.

— Честен пламък е пламъкът, който не крие, че ще погълне първо теб. 

Тя вирна брадичка, приемайки предизвикателството.

— Може би ще го изненадам.

Той се усмихна едва забележимо, но усмивката му изразяваше и опасност, и дързост.

— Жар се надига в теб, Кателана. Пази се от нея! Не на всяка жар е съдено да топли. Някои са създадени да унищожават.

Тя не отговори веднага. Нагнетяващото се в гърдите ѝ вълнение обаче избухна в гърлен, истеричен смях— като внезапно пламване на заряд в тъмнината.

— Така ли, Тарелин? — Кателана отстъпи крачка назад и събра длани, в които засия искряща кълбовидна мълния. — Защо не ми покажеш на практика какво всъщност имаш предвид? Уморих се да слушам едни и същи думи ден след ден. Виждала съм на какво си способен. И ми хареса страшно много.

Очите му се присвиха, но в тях нямаше гняв — само удивление. И покачващо се тъмно напрежение .

— Предизвикваш стихията, от която самата ти произлизаш? Безумие…самонадеяност или нечуван героизъм?

— Никога не е имало разлика между изброените— отвърна тя, хвърляйки мълнията.

Той я спря с длан, пламъкът я погълна и я разпиля във въздуха.

— Внимавай, Кателана! — гласът му бе почти бащински, но в него се усещаше и закачливост.

Тя не отговори. Вместо това изстреля нова мълния, по-ярка, по-тежка, която го накара да отстъпи учудено.

— Ах… — промълви той по-скоро на себе си. — Значи така ще играем.

Следващите минути се превърнаха в бърз и ожесточен танц от светкавици и огън. Нейните удари ставаха все по-силни, а неговите контраатаки — все по-близки, все по-интимни. В един миг Тарелин се възползва от пробойна в защитата ѝ, изстреля вълна от горещ въздух и я притисна в каменния отвес, свързващ платото с върха.

Магмата по кожата му пулсираше на сантиметри от нейната. Погледът му бе пронизващ, а дъхът му — топъл като летен вятър.

— Гореща си… много повече, отколкото предполагах — прошепна той, докосвайки я само с пламтящите си очи, без дори да протегне ръце.

— Когато във вените ти гори първичният огън, близостта с източника само ожесточава горенето, драги ми Тарелин. — прошепна сластно тя и замлъкна.

Сърцето ѝ блъскаше в гърдите, а той го чу — буквално, със свръхчувствителния слух на стихия.

— Усещам го — промълви той. — Не биеше така при първата ни битка. Какво става с теб, Кателана? Нима си станала по-могъща без да забележа?

Тя се усмихна, но не отвърна. Вместо това използва момента, за да се провре под ръката му, завъртя се и хвърли мощен електрически заряд по него от упор. Ударът проряза рамото му, изтръгвайки от него дълбок, дрезгав звук, в който имаше повече възторг, отколкото болка.

Той отскочи назад, разтвори длани и от тях запръскаха струи разтопена скала, които тя сряза с нова мълния. Играта се разгоря повторно — атаки, контраатаки, всяка с тактически замисъл. Той я подвеждаше с привидни пробиви, тя отвръщаше с двойни удари, използвайки слабостите в неговата защита.

Скоро, тя пак се оказа в безизходица. Дъхът му бе толкова близо, че тя усещаше дима в него. Пламъците му обгръщаха въздуха около нея, сякаш я заключваха в невидима клетка.

Тарелин я изпиваше с възхищение. Този път реши да не ѝ позволи да атакува. Очите му я изучаваха, сякаш искаше да я запомни в този миг — с пламъка в погледа и задъханото от устрема на битката дишане.

— О, Кателана… ти не играеш, за да оцелееш. Играеш, за да победиш.

Тя не отговори веднага. Харесваше ѝ да владее неизвестността на очакването. Неописуемата наслада на неповторимия момент, в който съществуват всички възможни изходи, а изведнъж остава един-единствен.

— А какво ще се случи, ако двама играчи решат да победят едновременно? — попита тя тихо.

— Възможно е… — най-сетне, той протегна ръка, но не я докосна, само остави топлината му да се слее с нейната — … но в такъв случай вероятно двамата са решили да станат едно цяло.

Кателана наклони леко глава настрани и повдигна учудено вежди, с което отвори широко очи и разтопеният кехлибар в тях за миг заслепи и омаломощи Тарелин.

— М-м… Звучи като доста примамлива перспектива…

Той тръсна глава и се намръщи. След което отстъпи няколко крачки назад и ѝ обърна гръб. Разтърка очите си и вдъхна дълбоко. След малко заговори, но някак несвойствено смутено:

— Ще те помоля да не ме предизвикваш повече, Кателана. Заради собствената си безопасност.

— Нима? Моята безопасност? Откога стана такъв кавалер, че някоя друга, освен Иренвейл има значение за теб?

— От сега. Не съм длъжен да ти давам повече обяснения. 

— На мен пък ми се струва, че се боиш, Първоизточнико. И се срамуваш  от себе си. Не бива да се страхуваш, обаче. Обещавам да пазя чувствата ти в тайна. Дотогава, докато уговорката ни е в сила.

— Ще получиш обещаното.

Той победи надигналото се в него негодувание и се обърна към нея. Тя стоеше с все така опрян в скалите гръб, със скръстени отзад ръце. Гърдите ѝ се издигаха бавно и се спускаха още по-плавно. Увереният израз на лицето ѝ можеше да накара всеки враг да потръпне. В златистите ѝ ириси бушуваше взривоопасна смесица от гняв, желание, насмешка и изкушение.

— Не се и съмнявам. Само че не съм сигурна, че тогава вече ще се нуждая от него. Е… благодаря ти за поучителната тренировка! Чувствай се официално поканен да участваш и утре. По същото време. Ако успееш да преодолееш яда към самия себе си, разбира се!

Подигравателния кикот на Кателана накара Тарелин да стисне ядно зъби и юмруци. Но той все пак успя да се овладее навреме и не се поддаде на явната провокация.

Остави я да се върне в шатрата си, а самият той се потопи в близкото езеро, разположено под ледените пръски на горския водопад. За по-малко от няколко минути, водите закипяха около него и той, ръсейки шепнешком проклятия на езика на първите излезе от водоема.

“Наистина ли си готова да бъдеш изпепелена, дъще Ин` Велор? Фениксът е част от родовия ти герб. Но дали духът ти е достатъчно силен, за да се прероди в моя огън? Действително ли си достойна?”

Отговори, разбира се, не последваха. Затова, Сърцето на стихиите се върна мълчаливо в лагера и навлече маската си на безлично равнодушие.

Пътят към столицата се виеше между хълмове, обрасли с още дъбови гори, преминаващи постепенно във вечнозелени, чиито сенки разсичаха струящата светлина на снопове. Въздухът продължаваше да бъде освежаващо прохладен, но топлината, която двамата височайши спътници носеха, се усещаше дори от конете им, които нервно потрепваха.

Тарелин яздеше леко приведен напред, с поглед зареян в далечината, сякаш пред него се разгръщаше карта на бъдещето, която само той можеше да чете. Кателана седеше изправена, но отпусната, държейки юздите с едната ръка, а с другата играеше с малък огнен вихър, който се увиваше около китката ѝ.

— Ще изгубиш концентрация и конят ще те хвърли — подхвърли той, без да я поглежда, но виждайки я прекрасно с периферното си зрение.

— Това може и да важи за теб, но не и за мен — отвърна тя и вихърът избухна в кратък пламък, който озари лицето ѝ. — Аз мога да говоря и да побеждавам едновременно.

Той се засмя тихо.

— Победата е относителна ценност. Някои се радват на спечелените си малки битки, а други мислят мащабно и се интересуват от окончателния завършек на войната.

— А има и такива, които се страхуват да признаят, че вече са загубили първия сблъсък — отвърна тя, вперила пропит от досада поглед напред.

Мълчанието, което последва, беше особено. Тежко, наситено, като въздуха преди гръмотевична буря.

По някое време той забави ход и изравни коня си с нейния. Очите му я обходиха — не жадно, а внимателно. Като че бе генерал, оценяващ силите на съюзник, който утре може да е най-опасният му враг.

— Знаеш ли кое е най-силно поразяващото оръжие? — попита той.

— Думите? — предположи тя.

— Не. Решението да не ги използваш.

Тя се засмя за кратко, но не му достави удоволствието да репликира веднага. Вместо това, извърна глава към далечината, където на хоризонта вече се очертаваха шпиловете на столицата.

— Там ще решим коя война ще водим и кои ще бъдем самите ние в нея.

— Или войната ще реши вместо нас — отвърна той.

Погледите им се срещнаха за кратко. В тях нямаше враждебност, нямаше и примирение. Само онази тънка, остра нишка на привличане, която можеше да бъде или най-нерушимият съюз, или най-смъртоносната катастрофа…