Ес` Таре́л:Сърцето на стихиите- част 30

Домът на Керелин не напомняше на крепост или на дворец. Той бе изграден в съзвучие със земята, водата и небето, сякаш самата природа бе пожелала да го приюти в утробата си. Каменни тераси се спускаха надолу по зелените склонове, пресечени от мрежа от бистрите канали, които носеха планинска вода и я превръщаха в живи артерии на този свят.

Тук нямаше пищност, нито излишна показност. Дървените конструкции на постройките бяха изваяни от светъл дъб и ясен, покрити с гладки керемиди, които отразяваха лунната светлина като огледало. Стените бяха обсипани с резби на вълни, дъждовни капки и водовъртежи — не като украса, а като молитви, изписани в материята.

Навсякъде се чуваше плясъкът на вода. Водопади се спускаха от високи скали, а малки бързеи миеха корените на старите върби. Във вътрешния двор се разливаше езеро, толкова спокойно, че изглеждаше като застинало небе. В него растяха редки водни цветя, чиито сини и сребристи венчелистчета ухаеха едва доловимо на дъжд и утро.

Лиан Керелин, господарят на дома, беше мъж, в чието присъствие се усещаше спокойствие — не тишината на застиналото езеро, а дълбоката сериозност на океанските дълбини. Косата му, сребриста като утринна роса, падаше свободно до раменете, а брадата му беше късо подстригана, сякаш не държеше на външността си повече, отколкото на другото— истински необходимото.

Очите му бяха в цвят на аметист —  мистериозни, красиви, но напълно непроницаеми. Те имаха навика да се задържат дълго върху събеседника му, да изслушват не думите, а онова, което е останало недоизказано. В тях се четеше умора, но не физическа, а духовна — умората на човек, преживял прекалено много въпроси без отговор.

Тялото му не беше нито силно, нито слабо, а здраво по един естествен начин — като корен на дърво, който е устоял  на безброй житейски бури. Движенията му бяха бавни, премерени, винаги точни. Сякаш всеки жест бе предварително премислен.

Облеклото му беше семпло: ленена туника в бледи тонове на синьо и сиво, пристегната с конопена плетеница вместо колан около кръста, раменете— понякога покрити с наметало от груба вълна. Нищо по него не подсказваше богатство, ала всичко излъчваше достойнство.

Домът му, както и библиотеката, беше отражение на самия него — подреден, тих, в хармония с природата. Събраните ръкописи и свитъци заемаха почетното място. Той ги пазеше като най-ценното наследство на рода Керелин — по-ценно от имоти, сребро или земя.

Лиан беше воден майа, но не от онези, които се хвалят със стихията си. Неговата връзка с водата беше вътрешна, почти незабележима за страничния наблюдател — в ритъма на речта му, в плавността на мисълта, в усещането, че никога не губи равновесие, независимо от вълните, които го връхлитат.

Загубата на единствения му син бе оставила неизличим отпечатък върху него. Гневът му бе студен, не избухлив, но постоянен, като подземен извор, който никога не пресъхва. Към Иренвейл той изпитваше не толкова омраза, колкото непреодолимо разочарование. Болката, че дъщеря му е носител на разрушителния огън, стоеше като трън в душата му — сякаш самата природа бе предала рода му.

Орвион, познавайки добре нрава на патриарха на Дом Керелин, пристъпи бавно, почтително  в залата на библиотеката, където го бяха уведомили че го очаква водният лорд. 

Светилището на познанието на Керелин се издигаше върху висока каменна платформа, на която се стигаше по широки стъпала, издълбани от вековете, дъждовете и човешките стъпки. Вратите ѝ бяха от черно дърво, с инкрустирани сребърни нишки, които изобразяваха течението на река, вливаща се в безкраен океан.

Вътре цареше прохлада и полумрак. Стотици свитъци и книги бяха подредени в ниши, изсечени в скалата, а светлината проникваше отвън през пречупени кристални плоскости, оцветявайки стените в тюркоазено и зелено. Тук времето течеше по-бавно, сякаш самата вода пазеше тишина, за да съхрани спомена на миналите епохи.

Там, на ниско дървено трикрако столче, седеше Лиан Керелин — приведен над свитък, чиито редове изглеждаха по-стари от самата вселена.

Хармониархът се поклони леко, но не получи отговор. Само дълъг, преценяващ поглед.

— Вашата библиотека е като море — заговори Орвион с глас, в който се долавяше уважение. — Тихо на повърхността, ала в дълбините му бушуват хиляди течения от неразгадаеми тайни.

— И всяко море пази корабокрушенията си — отвърна Лиан хладно, без да отмести очи от свитъка. — Понякога по-драгоценни от съкровища са именно потъналите сенки.

Орвион пристъпи по-близо.
— Аз идвам да се потопя в тези сенки. Защото в тях се крият отговорите, от които зависи много повече от нашите клети съдби.

— Отговорите не винаги спасяват — тонът на Лиан беше плавен и тих — като капка, падаща в бездънна вода. — Понякога само се ровят в рани, които времето се е опитало да затвори.

— Раните, оставени без лечение, нагнояват — настоя Орвион. — Светът ни не може повече да се крепи върху забравата.

Тогава Лиан вдигна поглед и за първи път в гласа му прозвуча нещо като емоция — острота, сдържана от години.
— Забрава? Или утеха? Кажи ми, Сърцевезнико— кое е по-безмилостно: да носиш истината като воденичен  камък на врата си или да живееш в илюзия, която дава измамен покой?

Орвион замълча. Двамата се гледаха дълго, докато тишината между тях се превърна в дуел.

— Истината е вода, Лиан — промълви накрая той. — Колкото и да я задържаш, тя винаги намира пролука.

Лиан се усмихна едва забележимо, ала в очите му проблесна мълния.
— А огънят? Огънят, който ми отне сина? Който изригна от дъщеря ми, когато вярвах, че в жилите ѝ тече само водата? Какво е той за теб, Орвион? Мислиш ли, че и той ще намери своята пролука?

Хармониархът отвърна твърдо:
— Огънят унищожава, да. Но и закалява. От пепелта понякога се ражда светлина, която никой не е очаквал.

Лиан въздъхна дълбоко.
— Тежко е да вярваш на светлина, когато очите ти са виждали само пепел. Но… — той погали свитъка с пръсти, като че ли в него лежеше душата на сина му — ако търсиш отговори, книгите на рода Керелин няма да ти бъдат отказани. Дългът към знанието стои над личната болка.

Орвион положи длани върху облегалката на близкия стол, но не седна. Внимателно, като човек, пристъпващ по ръба на пропаст.
— Знам, че за теб тя е спомен за гибел и невъзвратима загуба. Но за мен Иренвейл е пламък, който не унищожава, а търси посока.

Лиан се усмихна горчиво.
— Пламъкът не пита чий дом подпалва, нито чии животи изгаря. Той просто гори. Така беше и с Анаис. Ти го наричаш посока, аз го наричам съдба, лишена от милост.

— И все пак, — отвърна Орвион спокойно — нима реката, която залива нивите, не е същата, която носи плодородие? Стихиите не познават вината. Ние— хората сме я измислили.

Лиан повдигна вежди, в погледа му се появи студена светлина.
— Хубаво говориш. Но думите запълват пълноценно и със смисъл единствено книгите. Само словата не биха имали силата да осмислят човешкия живот. Делата са тези, които го правят.

Орвион кимна.
— Затова съм тук. Не за да правя опити да изкупя вината, а за да те убедя. Защото Иренвейл е повече от съдба. Тя е кръстопът. В нея са се зародили първоначално и заедно двете най-мощни  стихии — водата и огънят. А сега вече владее и останалите две. Знаеш какво означава това. С теб имаме честта да живеем във времето на  абсолютна аурелия. Рядко чудо, което може да спаси света ни или да го унищожи. Зависи само кой ще я поведе.

— Или кой ще я изкуши, — прекъсна го Лиан, тонът му прозвуча като далечен гръм. — Ти вярваш, че тя ще избере пътя на хармонията. Аз се страхувам, че ще повтори пътя на разрушението.

— Всеки страх е отражение, — отвърна тихо Орвион. — Може би ти виждаш в нея не самата Иренвейл, а сянката на Анаис. Но тя не е неговият пламък. Тя е собственото си море от искри.

Лиан млъкна. В библиотеката се чуваше единствено шумът на страници, които вятърът разлисти, сякаш самите книги бяха свидетели на разговора.

— Отговорността за нея вече е твоя, Орвион. Отдавна ти я прехвърлих. — каза накрая той. — Но помни: огънят, ако не го впрегнеш, винаги търси да изгори най-скъпото.

Орвион кимна леко.
— Тогава ще го науча да свети, а не да гори.

— Тарелин, Първичният огън… — изрече Лиан замислено. — Какво друго е, ако не проклятие, което се завръща отново и отново, за да напомня на света колко крехък е редът му?

Орвион обиколи бавно около масата, ръцете му се плъзнаха по резбованото дърво.
— Или може би е изпитание, — отвърна той. — Пламък, който измерва докъде може да стигне човешката воля. Светът не се руши само от огъня, Лиан. Земята може да затрупа, въздухът да задуши, водата да погълне. Но само огънят напомня, че дори в унищожението има искра за ново начало.

— Мъдри думи, — рече Лиан и очите му се присвиха. — Но знам, че не си дошъл да ми философстваш за цикъла на сътворението. Търсиш ръкописите. Истините, които не се преподават.

Орвион кимна.
— И все пак, книгите ти няма да ми разкажат онова, което и двамата знаем. Дом Керелин пази спомените на Първата вода. Знам, че кръвта ви е сродена с нея.

Лиан потрепна, но мълчанието му бе красноречиво.
— Не е тайна, която обичам да вадя наяве. Да се каже, че Таласия е наша предтеча, значи да признаем и бремето на нейната война с Тарелин.

— Ала именно в това бреме се крие мъдростта, — тихо настоя Орвион. — Ако искаме да разберем какво предстои, трябва да си спомним онова, което е било. Първичните не са легенда, Лиан. Те са отраженията, които продължават да дирижират нашите съдби.

Лиан се наведе напред, ръцете му се впиха в ръба на масата.
— И ако настояваш, че дъщеря ми е сътворена от огън и вода, значи в жилите ѝ клокочи същата трагедия. Любов и омраза, събрани в едно. Кажи ми, Орвион — не е ли това присъда, а не дар?

Хармониархът го изгледа дълго, а после прошепна:
— Зависи кой ще държи везните. Ако Иренвейл се превърне в мост, а не в пропаст… може би за пръв път в историята вода и огън няма да се сблъскат, а ще се слеят.

— Винаги съм се питал — заговори Лиан, като прокара бавно пръст по ръба на една разтворена книга, — защо летописите и преданията наричат Тарелин „сърцето на стихиите“. Водата поддържа живота. Земята го ражда. Въздухът му позволява да диша. Но Огънят… само руши и изгаря. Защо точно той е сърцето?

Орвион се усмихна с онази студена търпеливост, която бе усвоил през десетилетията си на власт.

— Защото, мъдри Лиан, сърцето не е просто извор на живот. То е и двигател на страстите. Сърцето бие бурно, когато обичаме. Когато мразим. Когато воюваме. Таласия може да е паметта на света, Гаела — неговата плът, Ерион — неговият дъх. Но само Тарелин е онзи, който кара всичко да пулсира.

Лиан присви очи, устните му се свиха в тънка линия.
— Или може би просто защото огънят е най-шумен. Може би го наричат „сърце“ не защото е център, а защото е тревожният удар в гърдите, който напомня колко крехки сме. Водата е търпелива. Тя може да чака хилядолетия. Огънят иска всичко — тук и сега.

Орвион се наведе леко напред.
— Затова именно е сърцето. Защото без него останалите ще забравят да се движат. Водата ще се вледени, въздухът ще застои, земята ще се превърне в камък. Таласия е вечност, да. Но вечността е застой. А сърцето — дори когато боли — е животът сам по себе си.

Лиан замълча. Сякаш слушаше не само думите, но и ехото им. После тихо, с едва доловима тъга, отвърна:
— Ако е така, то значи нашият свят завинаги ще тупти в ритъма на страданието. Защото сърцето на стихиите не бие за хармония… а за борба.

Лиан замълча за миг, сякаш вкусваше горчивината на собствените си думи. После затвори бавно книгата пред себе си и я придърпа към гърдите си.

— И щом сърцето е борба, значи светът никога няма да познае покой — рече той с тъга, която напомняше на глухия шум на прибой в бурна нощ.

Орвион кимна, но погледът му проблесна решително.
— Може би. Но именно затова сме ние, Лиан. Хармониархът, учените, пазителите на знанието. Ако сърцето е Тарелин, то ние трябва да бъдем съзнанието. Да дадем посока на ударите му, за да не разбият тялото на света.

Водният мъдрец го погледна дълго. В очите му се четеше недоверие, но и уважение към логиката в тези думи.
— Мъдро казано. Таласия винаги е била нашата сила и нашето вдъхновение. Тя е паметта на водата, а Тарелин — сърцето на огъня. Значи ние трябва да бъдем онзи невидим съд, в който двете стихии не се унищожават, а се балансират.

Орвион се усмихна, този път искрено, и леко наведе глава — рядък жест на почит от негова страна.
— Точно така. Сърце и съзнание. Борба и мъдрост. Нито едното не бива да властва без другото.

Лиан въздъхна, после протегна ръка.
— В такъв случай… нека дом Керелин и хармониархът работят заедно. За да не позволим на сърцето на стихиите да превърне света в пепел.

Орвион стисна ръката му. Усмивката му беше твърда, но този път без надменност.
— Съгласни сме, Лиан. Нека този път разумът победи пламъка.

И тогава, в тази тишина, в която само дъхът на реката навън шепнеше, стана ясно: те вече бяха съюзници. Нямаше клетви, нямаше подписи, нямаше нужда от доказателства. Самият свят — с водата, която се стичаше в артериите на земята,  с книгите, които пазеха паметта на вековете — бе свидетел на съглашението им.

И в тази безмълвна договорка се роди нещо по-силно от всяка клетва — общата готовност да се изправят срещу Първия, срещу забравата, срещу Апокалипсиса. Срещу следващата Велика война…