В началото на януари получих есемес. Бях в трапезарията, когато чух прозвъняването на телефона и сигнала, че е пристигнала поща.
– Имаш поща! – изкрещя жена ми, докато се ровеше в хладилника. Обожаваше да прави това след празниците. Търсеше в хладилника неща, чрез които да отслабне. И как ще ги намери точно там? Чух я да мърмори: – Къде ли е чаят?
– Нямаме чай в хладилника! – провикнах се. И двамата бяхме в кухнята, която за разкош наричахме трапезария. Телефонът беше на метър и половина от чен. Чух го много добре. И жена ми беше на метър и половина от въпросното мобилно съоръжение, тоест, не бе по-близо до него от мен. Защо тогава ми крещи, завряла главата си в тъпия хладилник? Та затова реших да си отмъстя и повторих още по-силно: – В хладилника не съхраняваме чай!
Тя се извърна към мен, но не затвори вратата. Чух те, говореше погледът ѝ. Според мен изобщо не търсеше чай, а нещо по-убедително. Шоколад в най-лошия случай, само дето и той не беше в хладилника.
Кой ли ще ми пише днес? Н ...