В началото на януари получих есемес. Бях в трапезарията, когато чух прозвъняването на телефона и сигнала, че е пристигнала поща.
– Имаш поща! – изкрещя жена ми, докато се ровеше в хладилника. Обожаваше да прави това след празниците. Търсеше в хладилника неща, чрез които да отслабне. И как ще ги намери точно там? Чух я да мърмори: – Къде ли е чаят?
– Нямаме чай в хладилника! – провикнах се. И двамата бяхме в кухнята, която за разкош наричахме трапезария. Телефонът беше на метър и половина от чен. Чух го много добре. И жена ми беше на метър и половина от въпросното мобилно съоръжение, тоест, не бе по-близо до него от мен. Защо тогава ми крещи, завряла главата си в тъпия хладилник? Та затова реших да си отмъстя и повторих още по-силно: – В хладилника не съхраняваме чай!
Тя се извърна към мен, но не затвори вратата. Чух те, говореше погледът ѝ. Според мен изобщо не търсеше чай, а нещо по-убедително. Шоколад в най-лошия случай, само дето и той не беше в хладилника.
Кой ли ще ми пише днес? Някой, който е забравил да ме поздрави за Новата година. Няма лошо. Аз обикновено пращам по един общ поздрав до всички познати още преди Рождество Христово, та да не си играя после. Но това не е правилно. Всеки човек е индивид, с всеки отношенията са различни и затова писмото трябва да е индивидуално. Навремето, когато си разменяхме поздравителни картички по пощата, беше по-искрено. Сещаш се за човека, докато измисляш поздрава, спомени нахлуват в главата ти, после за адреса му се хващаш, докато надписваш плика, за мястото, където сте се събирали, за изживените моменти. И така нататък. А сега едно щракване на телефона, който сам изпраща набрания текст – и готово! Свършил си работата. Есемесът е изпратен. И имейлите са същата работа. Свят без чувства, без емоции, ефимерен. Обаче прагматичен – все пак работата е отметната, действието е извършено, машината е свършила всичко вместо теб.
Така че този, който си беше направил труда да ми пише с такова закъснение, вероятнно е гузен, че не ме е приобщил към списъка с контакти на джиесема си. Казал си е: „Ей, забравих го тоя! Как можах!” И ми е написал индивидуално съобщение. За миг се почувствах специален. Дори прегърнах тялото на телефона с усещането, че ще прочета нещо мило и сърдечно.
Обаче не беше така.
Съобщението беше от непознат номер и казваше следното:
„Ще дойда още днес, не се сърди. Ще ти обясня.”
Прочетох го отново. Нищо не ми говореше. Понякога получавах съобщения от непознати. Случват се грешки. Друг път се оказваше, че тези непознати са всъщност познати, които са си сменили номера на телефона. И това се случва. Затова не бива да обръщаме внимание на всички грешки: иначе един ден може да забравим как се прощава.
И все пак внезапното ми прекрасно настроение помръкна. Кой ли пък ще ме смята мен за специален? За човек извън скоба, за такъв, дето заслужава специално писмо... Никой, естествено. Че и аз бях така с околните. Нима написах на някого отделен есемес, нещо различно, уникално, топло? Не, няма такова нещо. Отбих номера. И мен ме отбиха със същия номер. Какво тогава?
Въздъхнах. Такъв е животът.
– Какво си се раздишал? – попита ме жената, докато ядеше шоколад с едната ръка, а в другата държеше зелена ябълка. – Любовна трепет ли?
На тия години любовта не е трепетна, а просто вълшебна. На тия години любовта е по-искрена и съкровена от вятъра, от пролетта, от... На тия години, които бяха отминали и за които говореше тя. Сега вече любовта беше трепетна или към храната, или към кериерата, или към спомените.
– Какво друго да е? – отговорих.
Жена ми се разсмя и отхапа от ябълката.
– Как можеш да ядеш шоколад с ябълка? – възмутих се.
– Не можах да намеря солетите, затова.
Убедително. Точно в хладилника не беше намерила нито солетите, нито другото, но бях сигурен, че само след час отново ще пъхне главата си там да търси я чай, я нещо по-безалкохолно.
Утре съм на работа и затова започнах да прехвърлям задачите в бележника. След празниците се чувствам напълно неподготвен да ходя на работа. Човек не бива да празнува, когато знае, че онова, което се нарича с простото „работа”, е всъщност форма на модерна инквизиция, надхвърляща зверското въображение дори на великия Торквемада. Не ми се ходи на работа, но това е толкова банално, че не си струва да се описва върху белия лист. Върху същия този бял лист от бележника ми, на който бавно падна едра капка кръв.
Погледнах нагоре.
– Колко съм тъп! – удивих се на себе си.
Нали аз се бях надвиснал над този тефтер и тъкмо аз бях го разлистил на нова страница, за да запиша нещо мъдро, умно и тревожно, което не бива да забравям за следващия ден. Какво търся на тавана? И когато обърнах отново главата си надолу, до разпльоснатата капка кръв падна още една, но по-малка.
„Ще дойда още днес...”
От носа ми течеше кръв. Няма страшно. Сигурно капилярите са ми се скапали от многото бъркане в носа. Когато бах дете, непрестанно си бърках в носа. Беше ми любимо занимание – първо по любимост след карането на поршето в бъзака. Когато пръчките, от които си бях сковал поршето, се счупеха, или свършвах бензина в ръждясалия леген отзад, пълен с кална вода, тогава слизах от плетената кошница - всъщност шофьорска седалка, и си бърках в носа, за да реша какво му е на автомобила. Бях виждал така да правят шофьорите и майсторите в сервиза.
Сега вече не правя така. В смисъл – вече не карам порше. Затова внимателно запуших носа си и вдигнах главата нагоре, за да ми засъхне кръвта. Защо ли, по дяволите, имам този проклет навик? И защо вечно си създаваме навици, които после ни пречат? Това ли е съдбата? Сами създаваме причини, за да не бъдем щастливи! Ама че гадост.
„Не се сърди...”
Докато гледах крушката и чаках да спре кръвта, докато си мислех, че е крайно време да я сменя с по-силна, защото стаята е голяма, а няма и да е зле да купя един полилей, влезе жена ми – с нова ябълка в ръка; ябълката се изтърколи на пода и аз се опитах с крайчеца на окото да видя къде точно отиде, за да я вдигна после, нали съм кавалер. Не беше нужно да правя това, защото усетих, че кръвта ми още е съвсем мокра и напира да излезе.
– Какво ти е станало? Веднага легни в леглото! – чух я да казва и усетих как изпълнявам нареждането ѝ виновно, сякаш чувам баба ми да ми се кара и да ми помага да легна и да вдигна ръката назад и нагоре, да са спре кървенето по-бързо.
Отворих уста, за да ѝ обясня.
„Ще ти обясня...”
В устата ми също имаше кръв.
Жена ми изпищя и хукна към трапезарията. Там беше телефонът ми.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados