ЕСЕНЦИЯ

Най-после и време се оправи, и слънце се показа, та се дигнахме, на село да си идем, двор и къща да си видим, да ги навестим, да ги поочистим, и от треволяк, и от прахоляк, че отдавна не сме ходили, че запустяха, а след обед, и на мегдана да излезем, че днес е и празник на селото!

Някога, кога млади си бяхме, жената не пропускаше и един неделен ден, там да не идем, че тогава всеки следобед, на мегдана, цялото село е излязло, и хора се вият, и песни се носят и не се забравят!

Не пропускаше, не забравяше и се сърдеше, ако не идем!

Отдавна, от години, на празника не сме били, та там сме!

Рано е, преди обед е, но празникът е започнал! Трещят уредби, носи се музика, носят се песни, пееха певец след певец, певица след певица!

Жената оправя по нещо из къщето, аз кося треволяк из двора и чакаме следобеда. Тя слуша, слуша, па се покри вътре, като затвори и прозорци, и врати и навън не се показваше.

Аз навън си бях, слушах и дивна песен чух!

Жена пееше, песента се лееше и се носеше, и из село и над село!

Невероятна песен!

Хвана ме и ни усетих, ни разбрах, кога и аз запях:

„ Няма, няма, няма,

кой да се завърне,

няма, няма, няма,

кой да ме прегърне,

няма, няма, няма,

кой да ме обърне,

няма, няма, няма,

кой да ме обара,

няма, няма, няма,…“

Песента свърши, гласът спря и аз спрях да кося, но не спрях да пея!

„ Няма, няма, няма,…“

Жената е излязла от къщето, слуша ме и да не ти казвам, и какво стана, и какъв съм бил, и що съм бил, и нарежда, да прибираме багажа, и да си тръгваме, та спрях да пея.

Тръгнахме си, но и песента тръгна с нас!

Изкуството! Хваща и не пуска!

Прибрахме се, но кат' си прилегнахме, да си поспим, по сред нощ ме изгониха, в друга стая да ида, че и на сън съм си пеел:

„ Няма, няма, няма…“