Прекарах няколко часа на гроба й – умиротворен, притихнал и много тъжен. В душата ми меко догаряше скръбта – не така хищна, както в първите седмици след смъртта й, но все така всепоглъщаща.

Седях там, направо върху светлозелената трева, и усещах слаба усмивка на лицето си – усмивка, която никога не бих могъл да видя, защото подобно изражение не се извиква нарочно. Чувствах гърдите си леки, болезнени. Умът ми безпощадно редеше спомен след спомен, но аз с наслада прегръщах тези спомени, защото ако ги нямаше, това щеше да означава, че тя е напълно забравена, истински мъртва.

Залезът беше великолепен – почти кървавочервен, с блестящи златни нишки около пухкавите облаци. Нежни прасковени оттенъци се преливаха в сапфира на небосвода и чезнеха в обятията на нощта. Лятната омара се бе вдигнала и свежестта на въздуха галеше лицето ми.

Прекарах няколко часа на гроба й, вдишвайки уханието на нежните цветя, които бях донесъл специално за нея – любимите й цветя. Красиви и дъхави точно като мъртвата ми любов.

Градът глъхнеше някъде зад мен, но аз не бързах да се върна там. Тук, на гробището, нямаше време. Нямаше условности. Нямаше думи.

После станах и се отправих към вкъщи, където ме чакаше тишината. Въздухът ухаеше лятно, топло, земно.  Харесваше ми. Минах по дългата, осеяна с павета улица и си купих цитрусови плодове в шоколад. Никога не съм ги обичал, не обичах нищо сладко, но днес наситеният вкус ми напомняше за нея и ми се струваше, че не съм вкусвал по-прекрасно нещо.

Вече вкъщи, потънал в хладината на апартамента, си налях едно питие и запалих цигара, докато летният ден бавно догаряше в обятията на нощта. Спомних си, че тя обичаше бърбън “Four roses”, спомних си как го пиехме заедно и дълго седяхме на терасата под звездното небе, аз пушех, смеехме се, просто мълчахме или се целувахме. Понякога луната грееше, хвърляше сребърната си светлина по русата й коса, правеше черните й очи още по-дълбоки...