Безмълвието се проточи като сянка в горещ летен ден. Много образи, много мисли, много сюжети се провлачиха през главата ми, разчовъркаха мозъка ми, изтормозиха душата ми. Да се напия бе безпредметно, да се самосъжалявам – отвратително, да плача – жалко.

Навън бе завалял тих, мек, пухкав бял сняг, невинен и нежен като кожата на дете, студен като смъртта. Исках да тичам през него, докато се изгубя в млечното му утешение, докато потъна в искрящите му, безчувствени глъбини. Както някога правех... От лилаво-оранжевеещото небе се сипеха снежинки, коя от коя по-едри, безразлични и безпаметни като мъртва любов. Парещо, задушаващо, атавистично желание да се слея с тях тлееше в гърдите ми, бленувах да се превъплътя в простата им, еднослойна, безсъдържателна структура, да се отроня като сълза върху голите клони на дърветата и да измълча смъртта си без каквито и да било чувства.