Ренесанс – тази дума неизменно навява у повечето хора асоциации за културен подем и свобода на мисълта, станали основа за събития трайно преобразили Европа и направили я крайъгълен камък в зданието на съвременната човешка цивилизация.
Възникнало в края на Средновековието, в Северна Италия и преимуществено в Тоскана, културното движение на Ренесанса преминава Алпите и в следващите столетия се разпространява из Западна, Централна и Северна Европа. Продължило близо 300 години – приблизително от ХІV в. до ХVІІ в. – основен негов белег става възвръщането (оттам и Ренесанс = Възраждане) към нормите и ценностите на класическата Античност в литературата, философията, науката и особено в архитектурата и изкуството, както и на постепенното реформиране на образователната система. Всичко това води след себе си до постепенното отслабване на религиозния мистицизъм и въздигането на Човека до връх, венец на Творението. Това е и причината основното мисловно течение в този период да получи името Хуманизъм.
Няколко са причините допринесли Ренесансът да се роди именно в Италия. На първо място трябва да посочим силно развитите градове в Северна Италия през Късното средновековие. Това се дължи на излизането на ломбардските градове от контрола на епископите им, като властта се поема от общините, управлявани от съдии, отговорни пред гражданите. За разлика от презалпийските страни, италианските аристократи живеели не в изолирани замъци в провинцията, а в чертите на градовете. Не странели от богатите търговци, а дори сами се занимавали с банкерство или търговия. От своя страна, богатите граждани подражавали на аристократичните маниери и към ХІV в. между двете прослойки на италианското общество практически нямало разлика – флорентинските херцози Медичи се издигнали от средите на лекарското съсловие, както подсказва името им.
На второ място, активната стопанска дейност изисквала светски образовани люде и добрите учители, способни да предадат такива знания и умения, станали много търсени. В резултат се организирали много светски преподавателски школи, чиито преподаватели създали най-образованите кръгове на висшето общество и им вдъхнали стремеж за себеизява чрез покровителство и финансова подкрепа на новите идеи и изразни средства в литературата, изкуството и архитектурата, издигайки реномето на своя град. Тази форма на местен патриотизъм станала възможна и заради желанието на италианците от ХІV и ХV в. да наложат собствена независима културна идентичност като реакция на антагонизма между Франция и Италия, задълбочен от Авиньонското изгнание на папите и големият църковен разкол.
На Великите херцози (Висконти и Сфорца в Милано, Медичи във Флоренция, Есте във Ферара, Гонзаго в Мантуа) не отстъпвали и римските папи. Най-светските измежду тях, заемали папския престол последователно от 1492 до 1521 г. – Александър VІ (Борджия), Юлий ІІ (де ла Ровере) и Лъв Х (де Медичи) – наемали най-великите творци на епохата и за няколко десетилетия направили Рим всепризната столица на изкуството в Западна Европа.
И накрая, но не по значение: споменът за величието на Римската империя, запазен в хилядите паметници и руини, създавал чувство за близост с класическото минало, неимоверно по-силно тук, в сравнение с която и да е друга част от Европа; в класическата литература се споменавали градове и места, които ренесансовите италианци имали за свои. Единствено балканските земи биха могли да си съперничат в това отношение с Италия, но османското завоевание слага край на тази възможност. Само потокът от антични гръцки ръкописи, рукнал след 1453 г. от Константинопол на запад и удивително живите образи в Боянската църква, изографисани от съвременниците на Чимабуе – Димитрий Зограф и неговите помощници Василий и Илия, 7 години преди Джото да види Божия свят, свидетелстват за прекършения потенциал на Балканите.
Тези кълнове на Новото са един вид подготовка за Ренесанса и затова носят името Прото- или Предренесанс. Разположен във времето от втората половина на ХІІІ в. до към началото на ХV в, този период си остава част от културното развитие на Средновековието. От двата подпериода, на които се дели, първият, ограничен от смъртта на Джото ди Бондоне в 1337г., е по-плодотворният. Тогава живеят и творят най-забележителните му представители, направили най-важните открития, с които го свързваме. Вторият подпериод на Предренесанса, белязан от голямата чумна епидемия опустошила континента, не блести така ярко, както първият, но сонетите на Франческо Петрарка и реалистичните разкази в „Декамерон“ на неговия последовател Джовани Бокачо постигат световна слава.
Като цяло Предренесансовото изкуство надига глава с „ Комедия“ на Данте Алигиери, която потомците с възхищение наричат „Божествена комедия“, достига до нас и чрез скулптурите на Николо и Джовани Пизано, Арнолфо ди Камбио и Андреа Пизано. Виждаме го в платната на най- изявените живописци от художествената школа в Сиена – Симоне Мартини и Дучо, и на Флоренция – Чимабуе и Джото.
Отличителна за Предренесанса обаче, остава фигурата на Джото ди Бондоне, смятан за велик реформатор на живописта от художниците на същинския Ренесанс. Той пръв стъпва на пътя извел живописното изкуство до висините на ренесансовото изящество, изпълвайки религиозните фигури със светско съдържание. Плавният преход от равнинни към обемни и релефни изображения и включването на интериора в картината спомогнало за засилване на реалистичното съпреживяване на творбата. Достатъчно е да погледнем „Целувката на Юда“ в падуанската „Капела дел`Арена“, за да се убедим в гения на Джото, създал шедьовър, използвайки сюжет от миналото и изразни средства от бъдещето.
Що се отнася до Ренесанса в Италия, хронологично могат да бъдат разграничени три големи периода – Ранен Ренесанс, Зрял или още Висок Ренесанс и Късен Ренесанс.
В течение на годините на Ранния Ренесанс, съвпадащи приблизително с петнадесети век, творците бавно, но уверено скъсвали с основите на средновековното художество и смело използвали античните образци.
Измежду най-изявените творци на Ранния Ренесанс се открояват Филипо Брунелески (един от най-талантливите и изобретателни архитекти), Лоренцо Гиберти (скулптор-бронзолеяр, „Вратите на Рая“), Донатело (скулптор, основоположник на индивидуалното скулптурно изображение, „Давид“), Мазачо (художник, развил техниките на Джото, „Изгонването на Адам и Ева от Рая“), Сандро Ботичели (художник, „Раждането на Венера“), Леон Батиста Алберти (литератор-хуманист, „За семейството“), Лоренцо Вала (философ, филолог, „За свободата на волята“, „Разсъждения за неистинността на така наречената Дарствена грамота на Константин“), Марсилио Фичино (философ-хуманист, преводач от гръцки, възпитател на Лоренцо де Медичи, „За щастието“), Джовани Пико де ла Мирандола (философ-хуманист, „Реч за достойнството на човека“).
През 90-те години на ХV в. две събития стават гранични за началото на Зрелия Ренесанс – в Милано Леонардо да Винчи създава своята картина „Тайната вечеря“, а в 1492г. във Флоренция умира Лоренцо Великолепни. За последна година на Зрелия Ренесанс се приема 1527 – годината на опожаряването на Рим от войските на императора на Свещената Римска империя Карл V. За тези само три десетилетия във Флоренция, Рим, Венеция и Парма създават най-забележителните си творби класиците на Ренасанса Донато Браманте (архитект, базиликата „Сан Пиетро“), Леонардо да Винчи (архитект, художник, скулптор, учен, „Тайната вечеря“, „Мона Лиза“), Кореджо (художник, „Портрет на жена“, „Юпитер и Йо“), Рафаело Санти ( художник, архитект, „Атинската школа“, „Сикстинската мадона“, „Капела Киджи“ в римската църква „Санта Мария дел Пополо“), Микеланджело Буонароти (скулптор, художник, архитект и поет, „Пиета“, „Сътворението на Адам“, „Порта Пиа“, куполът на базиликата „Сан Пиетро“, „Мандрагора“), Джорджоне (художник, „Спящата Венера“, „Тримата Философи“), Николо Макиавели (философ и политик, „Декади върху Тит Ливий“, „Князът/Владетелят/“), Балдасаре Кастилиони (дипломат, „Книга на кавалера“ - наръчник за аристократични обноски), Лудовико Ариосто ( епически поет, „Орландо Фуриозо“).
В годините на Късния италиански Ренесанс, продължил от 30-те години на ХVІ в. до 20-те на ХVІІ в., в Южна Европа връх взела Контрареформацията. Подозрителното отношение на нейните последователи към свободомислието и крайно отрицателното им отношение към изобразяване на голото човешко тяло, създало редица конфузни положения и силно изострило идеологическите противоречия. В резултат на това и на усещането за криза, във Флоренция се зародил нов живописен стил – маниеризъм, характерни за който станали, резките начупени линии и т.нар. „ скалъпени цветове“.
Най- изявените творци на Късния Ренесанс били Андреа Паладио (архитект, създател на „хармоничния класицизъм“ – паладианство, „Ла Ротондо“ - Вила Капра), Тициан (художник, „Възнесение Богородично“, „Венера Урбинска“), Паоло Калиари Веронезе (художник, „Сватбата в Кана“, стенописи във вила „Барбаро“), Тинторето (художник, „Сътворението на животните“, „Поклонението на златния Телец“- стенопис в църквата „Санта Мария дел Орто“, „Раят“).
Докато в Италия създават творчески и педагогически школи, на север от Алпите дневният ред е друг – преобразуване на феодалните държави в абсолютни монархии, но и там, още към средата на ХV в. изникват първите кълнове на Ренесанса. Междувременно, от Нидерландия, където първо избуяли обилните му плодове, като „отплата“ Италия получила най-великото изобретение на живописта през Ренесанса – маслените бои, поставили в ръцете на художниците неподозираните възможности на безбройните цветови нюанси. Разбира се, условията и в Германия, и във Франция, и в Нидерландия са различни от тези в Италия, което се отразява на хода и развитието на този „Северен Ренесанс“. Тук много по-дълго се съхранили традициите на готическото изкуство, а на познаването на човешката анатомия и на античното наследство не се отдавало нужното внимание. Първите величави представители на изкуството на Северния Ренесанс били Албрехт Дюрер (художник-график, математик, изкуствовед, „Рицарят, дяволът и смъртта“), Ханс Холбайн Младши (художник, „Мъртвият Христос в ковчега“, „Портрет на Еразъм“), Лукас Кранах Стари (художник, „Адам и Ева в Райската градина“), Питер Брьогел Стария (художник, „Годишните времена“, „Селска сватба“).
Доколкото Северният Ренесанс има отлики от Италианския, те не засягат толкова философията и литературата. Около средата на ХV в., посредством трудовете на Леонардо Бруни, Лоренцо Вала, Марсилио Фичино, Пико де ла Мирандола и някои други, хуманистичните идеи се разпространяват широко не само в Италия, но и в Западна и Централна Европа. По-късно в кръга на хуманистите се включват Бернардино Телезио, Томазо Кампанела, Джордано Бруно. На север от Алпите, върху хуманистичните идеи работят Йохан Ройхлин, Филип Меланхтон, Улрих фон Хутен, Франсоа Рабле, Пиер дьо Ронсар, Мишел дьо Монтен, Томас Мор и Еразъм Ротердамски. Литературната традиция на Англия достига нов връх с творчеството на Кристофър Марлоу и Уилям Шекспир. От повея на времето не остава настрана и Испания. „Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча“ ще язди винаги редом с Мигел де Сервантес, докато Франсиско де Кеведо им разказва „Историята на живота на един негодник“. Сцена, достойна за четката на Ел Греко или Диего Веласкес.
Този нов връх на европейската култура не би бил възможен без възродения, като средство за общуване на европейския културен елит, латински език и печатната преса с подвижни метални букви, изобретена от Йохан Гутенберг. С отпечатаната в Майнц през 1455г. Библия от 42 страници, започва революция в разпространението на Словото в Европа, а и в света. От този момент всяка нова идея, в областта на науката, религията и политиката, бързо и евтино достига до широк кръг хора и разширява културните граници.
Общият културен подем не подминава науката и техниката. Николай Коперник със своята книга „За движението на небесните тела“ обръща средновековната астрономия с главата надолу, поставяйки в 1543г. Слънцето в центъра на Вселената, а Земята, заедно с другите планети, обикаля около него. Галилео Галилей, със своя усъвършенстван телескоп, пръв наблюдавал звездното небе и намерил нагледно доказателство на умозрителните заключения на Коперник.
В същата 1543г., когато Коперник представя своите възгледи за строежа на Мирозданието, в Базел фламандецът Андреас Везалиус публикува „За строежа на човешкото тяло“ с нови методи за дисекция и изучаване на анатомията, основани на опита и практиката.
„За заразите и заразните болести“, публикувана във Венеция от Джироламо Фракастаро през 1546 г., дава ново разбиране за инфекциите, позволяващо анализ и борба с бича на Късното Средновековие – чумата, шарката и новата болест – сифилисът.
Своят принос за развитието на естествените науки добавят Теофраст фон Хоенхайм (Парацелз), създател на токсикологията и откривател на водорода; Мигел Сервет, открил кръвообращението; Конрад Геснер, създал в Цюрих първата ботаническа градина; Георг Бауер Агрикола, направил пълно описание на минното дело и металургията.
Развитието на естествените науки дава отражение и върху техниката. Усъвършенстването на огнестрелните оръжия направило безполезни замъците и рицарските войски. Първият джобен часовник, конструиран от Петер Хенлайн от Нюрнберг в 1510 г., направил щото, европейците да можели да узнават часа без да търсят Слънцето или звъна на църковните камбани. Множество технически нововъведения създава Леонардо да Винчи – хидравлична преса, помпа, струг, различни военнотехнически съоръжения, дори схеми и скици за велосипед и вертолет. Флавио Джоха създава сухият компас, а още в 1492 г. Мартин Бехайм изработва първият глобус. Усъвършенствани са редица навигационни инструменти като квадранта и астролабията, направили възможни големите морски експедиции от Великите географски открития. Множеството открития и изобретение и възникналите спорове за приоритет, довеждат до издаването през 1474 г. във Венеция на първия закон за защита на интересите на откривателите и конструкторите.
Към началото на ХVІ в. в Европа са налице събития и открития, които променят из основи европейския свят, издигнали го до ниво на икономически, политически и културен водач.
Не би било пресилено да се каже, че най-голямото постижение на Ренесанса е замяната на Богоцентричния с Антропоцентричен мироглед или казано другояче: ренесансовият човек, бидейки пак Божие създание, вече е надраснал детската възраст, доминирана от парализиращото съзнание за човешкото несъвършенство, невежество и безпомощност; станал е личност, способна да опознае и управлява света, който неговият Отец му е поверил: „И Бог ги благослови и Бог им каза: Плодете се и се множете, напълнете земята и я обладайте, и владейте над морските риби, над небесните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята.“ (Битие 1:28), и като личност няма нужда от опекун за формиране на знанията, вкусовете и вярванията си.
Най-ясно са изразени, тези прости по съдържание, но революционни по характера си възгледи, в трактата „Реч за достойнството на човека“ на Пико де ла Мирандола: „По законите на тайната мъдрост върховният Отец, строителят Бог бе вече сътворил видимата световна сграда – най-честития храм на божествеността; наднебесната област бе украсил с духове, ефирните кълба бе оживил с вечни същества, а отходните и мръсни части на долния свят бе населил с гадини от всякакъв вид. Но след завършването на делото Творецът искаше да има някой, който да разбира смисъла на творението, да обича красотата и да се възхищава на величието. Затова едва след като приключи всичко, както свидетелстват Мойсей и Тимей, той взе да мисли за създаването на човека. Наистина нито сред първообразите (архетипите) имаше материал, от който да създаде ново поколение, нито от съкровищата си имаше какво да дари, в наследство на новия си син, нито на световната скамейка имаше място, където да седне този съзерцател на Вселената. Вече всичко бе запълнено и всички неща бяха разпределени по висшите, средните и долните разреди. Но мощта на Отца не можеше да откаже при последната рожба сякаш уморена от честите раждания, в едно толкова важно начинание мъдростта му не можеше да се колебае поради невъзможност и взимане на решение, благотворящата негова любов не можеше да допусне бъдещият хвалител на божествената щедрост у всички неща да бъде принуден да я осъжда, когато гледа себе си. Накрая Творецът в добротата си реши, че този, на когото той не можеше да даде нищо собствено, може да ползва еднакво всички неща, определени за отделните същества. Също така прие човека като творение с неустановен образ и като го постави в центъра на света, му заговори с тези думи: „Адаме, не ти дадох нито сигурно място, нито собствено лице, нито някакъв особен дар, за да можеш по твоя воля и преценка да имаш и притежаваш, каквото място, каквото лице и каквито дарове си пожелаеш. Установената за останалите същества природа се регулира чрез предписаните от мен закони, а ти сам ще си определиш природата по твой свободен избор, в ръцете на който те поверих, без да бъдеш ограничаван от никакви пречки. Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко наоколо; не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като твой собствен ваятел и творец със свободна воля и чест да си изваеш образ по твое предпочитание. Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини.” О, върховна щедрост на Бога Отец! О, върховно и достойно за възхищение човешко щастие! Бе му дадено да има това, което поиска, и да бъде това, което пожелае. Безсловесните същества, както казва Луцилий, още от майчината си утроба придобиват това, което ще носят за цял живот; в началото или малко по-късно висшите духове са били това, което ще бъдат за цялата вечност. При раждането на човека Отецът вложи всякакви семена и зародиши, та, които от тях се захванат, да израснат и да дадат плодовете си в него. Ако са растителни, да стане растение, ако са чувствени, да стане безсловесно животно, ако са разсъдъчни, да стане небесно същество, ако са духовни, да стане ангел и син Божи. Ако пък остане недоволен от избора на творенията и се оттегли в центъра на собствената си единственост, заедно с Бог да стои начело на всичко като дух, поставен над всички неща в самотния мрак на Отца“.
Последица от този мисловен поврат е утвърждаването на индивидуализма, смятан за едно от най-характерните качества на съвременната западна цивилизация.
N.B. В текста са използвани материали от книгите:
"История на новото време" на Борислав Гаврилов;
"Световните цивилизации: история и култура" на Ралф, Ф. Л.; Лернър, Р.Е; Мийчъм, Ст.; Ууд, А.Т.; Хъл, Р.У.; Бърнс, Е. М.;
"Чудната история на изкуството" на Драган Тенев;
"Изследване на Историята" на Алнълд Тойнби
© Минко Андонов Все права защищены
Готическите, ренесансовите и националните традиции са съвременното ядро на украинското възраждане, в центъра на което винаги е бил и ще бъде езикът, украинският език, който украинците все още спасяват от пълно унищожение с цената на собствения си живот.