– Знаеш ли какво ще стане, ако Европа ни напусне? – питам разтревожен Подутия. – Знаеш ли?
Той не отговаря. Гледа и мълчи печално. Такъв го харесвам. Той ми е бивш съученик, аз настоящи съученици нямам, защото вече не уча нито в средно, нито в начално училище; за висше школо да не говорим, опазил ме Бог – отдавна да бях безработен, ако го бях завършил. Не че щях... Карай! На шейсет и една години съм, така че ми е нездравословно да уча. Така да кажем: сега ми е време да поучавам.
– Ще стане от лошо по-лошо – уточнявам и запалвам електронна цигара. Вдъхнах дима и го изгледах: – Не ми ли вярваш?
Погледнах го. Гледа невярващо. Така значи!
– Добре тогава, бивши мой подут съученико! Ще ти разкажа всичко. Приготви се да чуеш цялата истина.
Той ме погледна приготвено. Обичам смирения му израз, прилича на покойник или поне на духовник, готов да строши светостта си като окови на ненужен закон. А може и още да се страхува да не го набия.
– Слушай, Подут! Първо ще изчезнат дребните неща, после ще започват да изчезват големите неща. Схващаш ли? Не, не ми отговарай веднага, просто слушай.
Доволен съм, че ме гледа така. Дръпнах силно от електронната цигара и дим обви мъдростта ми.
– Ако Европа излезе от нас, все едно сърцето ни е някой изтръгнал. Ще се появи корупция. Представи си държавата като блок, ама саниран блок. На първия етаж корупцията ще е едноетажна, на петнайсети етаж – петнайсететажна корупция. Нищо че парламентът ни изглежда нисък, в него корупцията ще е най-висока, защото е закономерна. Всеки етаж от властта ще иска рушвет, за да може да се покачиш на следващия етаж. Ако ти трябва хартийка от петия етаж на властта, трябва да си платиш на долните четири етажа. А ако искаш хартия с печат от петнайсети етаж – подготви се да бутнеш нужното на всеки един от предходните четиринадесет етажа. Ферщейн?
Той се омърлуши и главата му се килна наляво. Зарадвах се и го побутнах дружески. Продължих:
– И така ще е във всяка власт, защото, както знаеш, властите у нас са винаги многоетажни. Няма как да се качиш по-нагоре, ако не си платиш. А ще има и хора, които могат да си платят за асансьор – те ще са най-добре и ще те изпреварят. Тогава мисли му – няма да има вече за теб от хартийките, които ти трябват. От онези с изходящ номер, с цветен принтер избродирани, с печат и подпис, който да утвърди подкупа юридически. Положението ще стане трагично до недостиг. Така де.
Духна вятърът пушека на моята електронна цигара и се удивих как изрисува по-къдраво от мен цялата ситуация. Това беше несъмнен знак, че времето е в мен и аз съм във времето. Говоря правилно, умно и трезво, затова така вятърът подухва и формира илюстративно визията на мисълта ми.
– Не че съм визионер – уточних скромно, – но така ще стане. Още повече, че накрая ще дойде и по-лошо. Чел си Джон Лок или оня, братовчед му или вуйчо май беше... а, да – Монтескьо! Ние тук им викаме на мислителите премиери, по нашенски, схващаш? Допущам, че знаеш за разделението на властите... Не си ли чел? Не ти вярвам, зубър такъв, ама айде, от мене да върви. И аз не съм чел. Нали сме съученици, трябва да се разбираме понякога. Но понеже съм чул (между чул и чел разликата е само една буква, която даже не е главна!) това и онова, ще ти кажа: стигнеш ли до най-горния етаж на една от властите, препращат те към другата. Електронно, като тая цигара! Това ще стане, ако ни напусне Европа. Ако в изпълнителната власт си си платил, както трябва, ще ти се наложи да отидеш в съседния блок на съдебната власт и да започнеш да се катериш по етажите, та и там да кихаш. Ежеетажно. На всеки състав, на всеки магистрат – следовател, прокурор, съдия. На всяко заседание. На всяка инстанция. Ще бръмчиш двутактово по етажите като неосъзнат трабант. Порядък, братче, разделение на властите. Едната власт контролира другата и така взаимно се обогатяват и корумпират. Така се осигурява върховенството на закона. Извън Европейския съюз, де.
Бившият ми съученик кима. Дали да не му поръчам кафе? Не, ще прозвучи неморално и някак слагачески; а може да ме вземат за луд или по-лошо: за противопруденциален, казано простичко, по европейски. Седим в тази неведома сладкарница, аз боцкам кадаиф, а той ме гледа. Това е повече от достатъчно.
– И не е само корупцията. Вече няма да има кой да санира. Всеки блок на властта има нужда от саниране. И кой ще плаща, а? Няма ги вече от ония, европейските парици, дето текат като Марица преди да пресъхне през лятото или да замирише наесен. Банките ще започнат за вземат още по-високи такси за ония несъществуващи услуги, дето ни предлагат. Искаш ли пари – може, но дай пари. Искаш кредит – отлично, но дай пари. Искаш гаранция, получаваш я – обаче таксата ти... Ще видиш ти тогава дали от Искъро по-глибоко нема! Има! Още как! И това са джобовете на властниците, дълбоки и пробити като гевгир. Ще ни увеличат цените и на водата, и на тока, и на газа. Ти само почакай Европа да излезе от нас!
Подутия май заспа. Трябваше да му поръчам кафе. Добре, ще привърша, казах си, и го порязах със следното:
– И младите вече няма да искат да живеят тук. Ще бягат в чужбина: по четирийсет-петдесет хиляди на година ще си взимат куфарчетата и ще търсят препитание я в Македония, я в Албания, я в някоя друга от по-развитите държави. А ние ще си остаряваме сам-самички тука, с нашите овехтели разбирания и спомени.
Викахме му Подутия. Вече не помня защо. На снимката не беше подут, но сигурно се е снимал преди да го набием през голямото междучасие. Много учеше и вдигаше летвата. На нас все двойки или най-много четворки ни пишеха, той не знаеше друго освен отличен. Спомних си това и реших да го размажа:
– Аз съм пред пенсия. Да ти кажа ли какво ще е, когато Европейският съюз ни напусне? Външните и вътрешните ни граници ще се разчекнат от бежанци – ние отвътре ще искаме да бягаме навън, а ония отвън ще се бутат да влязат вътре. Луда работа, но напълно възможна. Социални фондове – йок. Пенсии – тоже йок. Ще гризем дръвцата, Подут, това ще правим! Който се надява на пенсия, глупак ще е.
Хайде, стига вече. Добре, че се видяхме на открито, да не ни запише някой партиен функционер или от онази, Държавната сигурност, дето е вечно жива като алчност патриотска. Взех обратно снимката на моя бивш съученик, който от двайсет и пет години живее в Америка, демек се явява извън Европа, и си я прибрах в джоба; бях я сложил изправена, прикрепена към празната чаша с увехнало цвете, което украсяваше масичката в сладкарницата. По-друго е да си говорим на живо, че вече не мога да плащам за интернет, по скайпа е невъзможно да общуваме. Пък и по-добре изглежда, когато мълчи, не ща да му гледам актуалната физиономия на фона на къщата в Америка, дето я е нагиздил като палат на някой демократичен евролиберал от Бургаско. Примерно.
Най-много ме е страх Европа да не ни напусне или да ни изпързаля на друга скорост, повтарям си, докато се прибирам; а всъщност зная, че това никога няма да стане. От хубавото никой не бяга. Всички тия лошотии, дето му ги изброих на Подутия, у нас ги няма!
© Владимир Георгиев Все права защищены