26 авг. 2017 г., 16:16

Езда 

  Проза » Рассказы
817 2 4
14 мин за четене

     Хареса му тук. Конната база беше в града. Имаше същата близо до покрайнините, където живееше, но тази беше по-уредена. Конюшните бяха чисти, всеки кон си имаше минало, вероятно и бъдеще. Дори имена им бяха дали. Имаше много треньори, всички бяха по-млади от него и това го убеди, че вече е време.

     Попадна на момиче. Треньорка.

     – Купи си първо доспехи – каза му. – Нали ще се бориш. Това е война.

     – Не си го представях така – отговори. Искаше да се научи да язди.

     – Ще видиш.

     Усмихна се. Момичето приличаше на жена му, с дълга коса, вързана на кок.

     Спомни си, че когато веднъж се прибираха от разходка в планината – беше преди две или три месеца, тя едва-едва му каза още в гаража, поклащайки кока си:

     – Любовницата ти е дошла вкъщи. Сега ще стане скандал. – Когато жена му говореше тихо, това винаги значеше нещо.

     – Как разбра? Защо да има скандал?

     – Ще видиш. – Тя понякога се усмихваше много красиво, за компенсация може би. И този път се усмихна така.

     – Тя не знае, че днес сме заедно. Не знае, това я оправдава. Не бива да има скандал.

     – Но ще има.

     Не стана скандал, защото любовницата му не беше дошла. Тя никога не идваше. Само си отиваше.

     Това беше преди два месеца. Но дали? Понякога му се струваше, че е било винаги. Няма значение времето. Просто момичето-треньор имаше кок и този кок създаде спомен.

     Ботушите бяха страхотни – от естествена кожа. Намъкна се в панталона, беше от твърда материя, долните краища влизаха в ботушите и за миг се почувства жокей. Стискаха го между краката. Бръкна и размести принадлежностите си. Всички бричове са такива.

     – А шапка? – изхили се момичето-треньор, докато го гледаше. То всъщност беше грозно. Носеше хубави бричове и нея май не я стягаха.

     – Не, благодаря.

     Скочи и хвана юздите. Първият урок мина леко. Двайсет-трийсет минути. Насам-натам. Никой не му се присмиваше.

     Беше ранна есен. Наблюдаваше как другите препускат. Искаше да прилича на тях. Не знаеше дали на ездачите или на конете. Просто искаше да прилича на тях. Или на есента – кой знае. Важното е да не бъде себе си. Прииска му се да завали и всичко наоколо да стане мокро. Кално. Конете да хвърлят кал навсякъде изпод копитата си: върху смуглото лице на треньорката, върху дрехите му, върху черното му поло... Искаше да е кално. Но не беше.

     Започна да тръгва по-рано от работа, за да ходи на езда. Все повече му харесваше. Обездката му се стори най-трудна. Трябваше да марширува с коня.

     Този ден момичето беше в много лошо настроение. Есента си беше отишла. Много неща си отиват с есента. Но пак нямаше кал. Само застудя.

     – Мъчиш кобилата! – изкрещя и кокът ѝ замалко да се разплете. – Хвани с лявата ръка седлото отзад! Не така! Всички алюри са погрешни!

     Крещеше силно. Имаше камшик. Но не го удари.

     Той хвана с всички сили седлото. Ръката му се потеше, но искаше да накара коня да танцува с него. Леви-десни, хоп-хоп. Тръс.

     – Не ставаш за нищо! – Младото момиче беше ядосано. – Ще трябва да работим още много.

     Това го чуваше за втори път в живота си. Първият път беше по-лошо. И ставаше дума за друго.

     Свали ботушите в съблекалнята с дясната ръка. Опита да си помогне с лявата. Тя му отказа. Прибра всичко в гардероба. Не го заключи.

     „Хм. И ръката ми трепери вече. Дали не съм стар за това?“

     Ръката му не трепереше. Просто не работеше. Лявата.

     Преоблече се някак.

     Поръча бира в заведението. Бяха дошли някакви политици. Те не яздеха. Само гледаха. Имаше красиви момичета край тях. Много красиви момичета. Опита да вдигне бирата с лявата ръка. Не успя. Притесни се. Отпи с дясната. Мина минута. Опита пак с лявата. Не усещаше нищо. Не можеше да вдигне чашата.

     Но успя да се добере до вкъщи с колата. По-лесно е да шофираш, отколкото да яздиш.

     Беше се скъсало нещо в лявата му ръка. Връзките се късат.

     Забрави за конете – тези красиви животни. Забрави за злото момиче, което искаше за го научи да язди: като че ли напук. Всичко забрави. Искаше само да има и лява ръка.

     Рехабилитаторът беше професор. Прие го в кабинета си и непрекъснато се усмихваше:

     – Има хора, които живеят с една ръка. – Уведоми го спокойно, сякаш се чудеше защо му е да има две ръце. – Ще те мачкаме тук три месеца. Като тесто. Ще се оправиш. Ще бъдеш като нов.

     Кинезатерапевт. Мил човек иначе. Докато стажантите му го мачкаха на леглото, той си уговаряше къде да купонясва вечерта.

     – Тая вечер ще се събираме с твоя приятел. Така се оказа. – Професорът беше с очила и виждаше всичко. – Имаш нужда от компания, а? Ще се събираме в „Окото“. Чакаме те!

     Този негов приятел му препоръча рехабилитацията, имаше връзки с болницата. Трябваше да уважи събирането.

     Отиде в „Окото“. Беше весело. Жена му не дойде. Беше неудобно да покани другата.

     – Защо си сам? – попита професорът. – Нима не знаем всички защо се нарани? Няма ли поне да доведеш причината, да я видим? Дано си заслужава.

     – Нима знаете? – попита едноръкият. – Защото аз не знам. И не съм сигурен.

     Приятелят му се смееше. Всички се смееха.

     – Сигурно е смешно – каза. – Но ръката ми е по-добре. Благодаря, професоре.

     – Ще пиеш още от хапчетата, които ти предписах. След месец ще си добре. Ако говорим за ръката ти. И друго може да пиеш също. Наздраве!

     Значи всички знаеха.

     Той имаше любовница.

     Тя мразеше коне.

     Той обичаше коне.

     В личен план беше същото. Тя обичаше себе си. Той мразеше себе си. Общо взето – кохезия. Конете... бяха само метафора.

     След месец и нещо ръката му наистина оздравя. Пак се събраха в „Очите“.

     – Видя ли? – похвали се очилатият професор. – Вече си здрав! Почвай наново! Конете са твоята страст.

     – Нали винаги си искал да яздиш! – потвърди приятелят му. Неговият приятел имаше навика да потвърждава. Каквото и да е. Да става приказка.

     Той помръкна. Изпи наекс ракията. После поръча бира и изцеди между другото:

     – Никога не съм искал да яздя. Просто обичам конете. Вятъра.

     Каза го съвсем тихо, но всички го чуха. В „Окото“ всичко се виждаше и всичко се чуваше.

     – И защо тогава? Защо я захвана тая работа? – зашумяха. Тропаха вилици, музиката свиреше, беше весело.

     Не чу кой точно зададе този въпрос. Може би професорът. Той взе доста пари за рехабилитациите.

     Или приятелят му зададе въпроса – той чукаше жена му.

     Въпроси много. Този остана без отговор.

     Напиха се и се уговориха да се видят отново. Съвсем скоро.

     Междувременно – докато течеше времето между две очни ставки в „Очите“ - той размени няколко есемеса. Не се страхуваше, че есемесите винаги остават някъде в нечия памет. Като написаното върху хартия. Написа на любовницата следното:

     „Няма да се върна там. Не искам да яздя.“

     А тя отговори, незнайно откъде и защо:

     „Едно нещо да те помоля да направиш за мен. А ти да ми откажеш. Значи не ме обичаш.“

     „Какво съм ти отказал?“

     „Исках да яздим заедно. Като свободни хора.“

     „Ние сме свободни. Ти си омъжена, аз – женен.“

     „Това е проблемът. Исках да бъдем свободни. Да яздим заедно.“

     „Но ти мразиш конете?“

     После свършваха батериите. Или нещо такова. Винаги така ставаше.

     След месец се събраха отново в „Окото“.

     – Какво стана с ездача, едноръкият? – попита професорът. Беше вързал езика по-рано от обичайното. Рехабилитираният го нямаше.

     Приятелят му беше там. Не отговори нищо. Имаше хубави момичета. Те подеха други теми. Стана интересно.

     – И все пак – настояваше професорът. – Какво стана? Нали се повреди сам заради любовницата си? Кажи, де? Интересно ми е.

     Като чуха за любовници, момичетата станаха по-щедри. Зацелуваха всички поред, а приятелят му, който възнамеряваше тази вечер да не чука нито чуждата, нито своята жена, съобщи:

     – Няма нищо интересно. Той се научи да язди. Май.

     – И какво да язди? Коне ли? Виж ти? С тая ръка! Ето как добре го излекувах! Милгамата беше най-малкото...

     Професорът разказа подробно и заваляно как се лекуват пациенти, които си плащат. И още по-подробно – как не се лекуват тези, които не си плащат.

     В покрайнините на града един мъж препускаше в равнината. Кобилата му беше спокойна, усещаше ритъма на сърцето на ездача, радваше се на среднощния галоп.

     Мъжът беше със старомодно поло, без ботуши, без шапка и панталонът му се вееше. Беше свободен. Не го болеше лявата ръка. Не се страхуваше, че не се справя добре. Не се страхуваше от нищо.

     Яздеше в тъмното. И виждаше повече, отколкото в „Очите“.

     Нямаше жена. Нямаше любовница. Нямаше много неща.

     Имаше друго. Към него препускаше.

 

© Владимир Георгиев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Рядко съм чела нещо толкова хубаво за свободата! Да се отърсиш, да захвърлиш всичко, което те оковава.... да си сам с вятъра... и свободен!
  • "Имаше друго. Към него препускаше."
    Към свободата, където можеш да се преоткриеш.
    Хубав разказ, Владимир!
  • Вълшебно, замечтано, с хумор... Всеки път си различен и всеки път изживявам приключения с твоите герои. Конете за мен символизират свободолюбива душа, вързан кон - обвързан мъж. Имаше един психологически тест с такъв, беше много интересен и верен. Все едно ти гледат на кафе, но познават. Та... Желая ти приятно препускане към свободата на духа. Възхитена съм от творчеството ти. 🌻🌻🌻🌻🌻
  • Благодаря, Бланш. И аз това се питам. Май е тръгнал към себе си. Кой го знае. Ако е така, има много да препуска.
Предложения
: ??:??