Студ гали лицето ми. Мрак прегръща душата ми.
Студ... Тъмнина. В далечината - светлина. Треперя.
Потъвам в нощта... Студ. Напомня ми. Усещам.
Мисля. Желая. Усмихвам се. Знам, че мислиш за мен.
Усещам присъствието ти. Нощта е дълга. Денят - далеч.
Ти си толкова близо до мен, а нещо ни дели.
В душата ми е пусто. Липса. Чувам в ушите си музика.
Стая с безброй врати. Музиката вдъхва живот.
Усмивката се променя. Сещам се. Аз съм истинска.
Не вярвам. Вярвам. Шепне, предупреждава. Внимавам.
Тежи. Усмивката се променя. Сещам се. Не е редно.
Не те познавам. Ценя те! Що за човек си ти?!
Усмихвам се, а в същото време влага замъглява очите ми.
Листът хартия попива... мен.
Потъвам в съзнанието си. Музиката звучи в ушите ми, но
аз не я чувам. Студът дори е забравен. Мракът е разсеян.
Тишината не е същата. Така болезнена, както преди...
Всичко е различно. А нещо винаги липсва. Студ... мрак...
тишина. Всичко е забравено. Сега музиката звучи някак
банално, а в следващия момент отново вдъхновява.
А ти, навярно, затворил очи, сънуваш. Не искам да
повярвам. Мисля за теб, сякаш си до мен. И преди...
Студ... мрак... тишина... Разказват.
История... Мисъл... Миг... Запечатват теб. Мисля
за теб. Странно е, но ти не би ме разбрал...