Фалш на сетивата
Денят затваряше мързеливо очи и всичко потъваше в покой. Сега пустинният вятър размиваше следите и безброй песъчинки се заиграваха с него. Един толкова стар отрязък хартия, че вече беше пожълтял, също гонеше апатичната вихрушка. Тя като глезено бебе ту го издигаше, ту го свличаше на горещия пясък и дълго го оставяше да тъне в самота, преди отново да го подеме и залюлее в незнайна посока. Върху му още се чернееше мастилено петно- почерк, бележещ една ера, която отдавна бе изчезнала в безбрежното. Тя все по-малко напомняше за себе си- за горещите пустини, за хладните оазиси, за керваните камили...и за страстта, разпалвана под пълната мароканска луна.
Но вихърът сякаш се завъртя в обратна посока, та прахът и пепелта се превъплатиха в танцуващи фигури под вълшебната музика. Тя първо бе шум, който лек като перце, се разнесе през просторната тъма и като под перото на велик композитор се оформи в музика. Мелодията галеше ушите и навяваше сладки спомени за любовта, за тайните, изживяванията и трепетите на сърцето. Любовта, за която думите не стигат.
В тази нощ на отделящите се сенки, където всичко се слива в едно, се случват вълшебства- падаха звезди, шеметно монументалната луна се разтапяше над лагерните огньове, над бурното барабанене и опиянените танци. Под босите нозе пясъкът палеше, чудно сребрист, додето ти стига погледът. От мистериозните дълбини на земята изплуваха радост и болка, безброй уникални истории за страстта. Изображенията се редяха едно след друго и по-красиви, и по-грозни, но несравнимо по-ясни. Времето се въртеше необуздано- накъде?...Спомените бликаха един след друг, нажежени до обилна пот. Весела и тъжна глъчка придружаваше музиката и все още на земята две вездесъщи форми на човек се любеха, изгарящи като на клада. Горещи, потъваха един в друг. Красиви, но не и съвършени, изплуваха лицата им като видения. Изящните им движения, не откриваха прилика в друг вид същество, а страстта им ги бе довела на мястото, където щяха да се преплетат техните съдби. И само сърцата им бяха владетели на техните земи на техните небеса и нищо не
ставаше без знанието и волята на тяхната любов.
Бурният екстаз се удави в червено безредие. Трамплинът от картини прехвърли пламнали ангелски лица. Робини, принадлежащи само на себе си- мечти, удоволствия, илюзии. Развратени тела, създадени само за изкушения, за разюздан живот, без чиста любов. Лесно отдаващи се, но без дълг, свободни, бунтовни, необвързани. Тези потресаващо красиви женски тела фантазираха чрез действията си, открехваха вратата на живота без граници. Отдаваха се на простото животинско изживяване ,на разпуснатото. Фанатизирани, въздишаха в запотения ад.
Мека светлина разсейваше мрака в предверието. Тя, свита на кълбо, стоеше встрани. От време на време промълвяваше нещо с гордо издутите си устни и отново оставяше мълчалива, замислена. Минаваше време. Дълбоко затворена в себе си, сгърчена от срам, ръцете й вкопчени в дрехата на гърдите. Беше неподвижна, сякаш вкаменена. А мисълта й неспокойна и бърза, стремително литва назад. Тя минава през шума на нестихващите потребно- вулгарни ласки на одалиските, през блясъка на нравствената вярност, през дима на страшни, свирепи чувства. Те събрани в слабичкото й телце, вандалски щурмуваха, без команда, нежната и душа. Напиращ плач прозираше през затворените й очи от страх да не се повтори този трепет на негодувание който пробягваше по цялото й тяло.
Греховен вятър полюляваше гърдите й и тя стисваше зъби. Те потръпваха. По мекото й вратле полазваше познатият мек дъх на невежеството. В миг забравяше всичко. Обземаше я хиляди пъти изпитвана треска, която я грабваше всяка вечер по това време и я държеше във власт до първото отваряне на очите й. После й трябваше само да го зърне, да срещне погледа му и потръпваше в нарастваща възбуда. Така бе от самото начало. И сега се бунтуваше неизвестна част от нея, но съзнанието й обезсмисляше противопоставянето, защото вече нямаше сили.
Къс папирусна хартия изпадна от ръцете й.
Сега като отникъде в безпътния порфирен ад сянка на закъснял керван пъпли под безкористното слънце. Все тез скиталци из път, на който не съзират края. Духове на все още живи, смъртно бледи, с очи навлажнени, празно сричащи за надежда, капка воля додето смъртта не ги е сбрала. Изгубената им съдба все пълзяща по пустия простор, покрит с огън и мъртвило, ги носи като грешно ято. С водач, отдавна духовно нежив и ако не бе тази струя кръв, течаща от обеления му нос, преди време да го бяха закопали като безжизнено тяло. Сух до неузнаваемост, като че демони в него заживяват при всеки паднал мрак и хуква, изчезва. Къде е бил шушка се, но скришом. На камила рано сутрин чака ги с изгоряло лице и зачервени гърди под разкопчаната му риза, с потъмнели мишци до навитите ръкави. Сякаш на буен огън се е пекъл?
Кервана готов е и стан оставя.
Сега слънцето изгрява, а замечтаните очи в небето реят, където смъртта не съществува. Подкарват изгърбените животинки полека и бавно почти неохотно се приближават към нагнетения пейзаж. А той с болезнено загорели пръсти стиска къс папирусна хартия.
© Иван Иванов Все права защищены