1797 седеше пред пулта и наблюдаваше екрана. Днес изпълняваше  много важна поръчка и сензорите му бяха включени на „специално внимание”.

 Той се чувстваше много отговорен за дейността, която извършваше. Натоварването в този пункт на лабораторията беше на горната граница на допустимото. Това налагаше честа смяна на индивидите, които го обслужваха. Беше му известно, че скоро ще го подменят с друг и приемаше това спокойно. Водача на групата му беше обяснил, че след като го сменят, той ще бъде изпратен в сектор „неактивни”, където ще може да се отдаде на любимите си занимания от свободното време. Индивид 1797 не знаеше какво е това „свободно време”. После се опита да разбере, но всички опити оставаха без отговор. Намери нещо в раздел „приятни усещания” и реши, че „свободно време”вероятно е нещо подобно на редовната профилактика. Сменяха  поизносена платка в някой от центровете  на мозъчната му кутия, проверяваха годността на отделните органи и системи. Понякога накрая провеждаха една особена операция, при която определена система от организма му, която иначе за нищо не му служеше, се привеждаше в действие. Цялото му тяло изпадаше в  едно  особено състояние, което не можеше  да определи , изпитваше нещо несравнимо нито с промяна на платки, нито с цялостна подмяна на масла и други течности, нужни за ставите . Тялото му потреперваше, тресеше се и накрая се отпускаше безпомощно, отпаднало , но някак приятно обновено. Тази последната операция му я прилагаха само в случаите, когато е показал  изключително висок резултат, или  е демонстрирал всеотдайност или нещо такова. Това го стимулираше и той се стараеше. Докато си мислеше, след днешната отговорна задача, дали ще му приложат релакс с допълнителната операция изведнъж подскочи.  Видя, че червената лампа за сигнал „грешка в режима” - блести с пълен интензитет. Посегна да изключи системата. Уви, вече беше късно.

Ами сега? Как се изложи. Провали опита. Задачата му беше: в нужния момент да прекъсне действието на системата  и да подаде експерименталната кутия с ембриона  за по-нататъшна обработка. Днешния материал имаше специално предназначение и това определяше изключителната му важност. След приключване на експеримента, трябва да предаде получения материал в канцеларията на Генерал- Главнокомандващия, при това трябва да осигури абсолютна секретност. Имаше изрична заповед: Никой не бива да види резултата от експеримента! Даже той самият.

  В обикновените случаи ~Ролята на 1797 беше - след като ембриона е в състояние на готовност, той да  отстрани от съдържанието в мозъчната му кутия определени центрове, които ръководят емоции, способност за разсъждения и някои други, като на тяхно място имплантира предварително подготвени центрове, съобразно поръчката. Имплантите  се разработваха в лабораторията към центъра. Лабораторията пък беше звено от центъра, ръководещ и определящ развитието на ресурсите от индивиди.

     Предишната поръчка беше за 10 броя  необходими за реконструкцията на някакъв старинен мост с изключително историческо значение  и голяма височина. Там някъде в една планина, на която даже името и показва колко е Стара. В един проход дето свързва северния и южния склон на планината. Та  бяха преценили специалистите, че вместо да залагат на техника, която ще ползва горива, и ще създава разни други затруднения, много по-изгодно е да осъществят ремонта с десет индивида. Работата е много рискована, но ще бъде: който оцелее, оцелее.  Тези последните подробности не бяха известни на 1797.

Той изпълни задачата, предаде индивидите и пое новата, много отговорната с която се занимаваше сега.

 И ето как се провали. Той се изплаши, че просто ще го пратят в сектор „неактивни”, където никога нямаше да има повод да заслужи  релакс. Да не говорим за специалния му режим.

   Опита се да мисли напрегнато, но имплантите в мозъкът му не бяха предвидени за това и докато се опитваше да определи по- нататъшните ходове на поведението си от апаратурата се чу шум. Той беше забравил да изключи, и ембриона, включен на режим „ускорено развитие”, явно беше стигнал до финала.

 Ами сега, какво да предприеме . Докато той почесваше с дясната  ръка кичура коса над лявото си ухо, като вероятно смяташе, че така ще подпомогне мисловния процес, капака на апаратурата се повдигна и от там се подаде индивид. По някои външни белези, които беше срещал в учебниците за историческото минало на обществото това беше по-скоро индивидка. Ускорения режим на развитие я беше  завършил напълно. Даже косата на главата и беше пораснала толкова, колкото той не можеше да си представи, но му хареса. Докато я гледаше и се чудеше какво точно да направи, индивидката отпусна на земята два крака,  дълги и красиви. Как му дойде на ум думата красиви 1797 даже не разбра. Стоеше прав пред резултата на експеримента и не знаеше какво да прави. Да се обади в канцеларията на Генерал-главнокомандващия. Не Само това не! Разберат ли, никакъв сектор за „неактивни” няма да има за него. Направо сметището за стари IT-апаратури – го чака.  Още не е имплантирал чипа. Това беше негово задължение. След приключване на всеки експеримент първата му задача е да отбележи идентификационният му номер съставен от двадесет и седем знака в каталога, и в предварително приготвеният чип. Да имплатнира чипа в областта на лявата подмишница, да го включи в режим на готовност и едва тогава да задейства системата на мозъка. Така индивида ставаше завинаги известен. Знаеше се къде се намира, с какво се занимава, има ли някакви проблеми, евентуални несъгласия или бунтарски мисли. До това последното, бунтарството, обикновено не се достигаше. Системите се изключваха централно и индивида преминаваше в небитието.

   В това време индивидката направи крачка към него, с протегнати ръце.

   -Студено ми е.

  Гласът- нежен и сладък. Освен  образите от виртуалното пространство в източниците за старинна история, 1797 не беше виждал индивидка на живо. Още по- малко без облекло. Тя го прегърна и се притисна към него.

   -Стопли ме. Моля те!

   Той се разтрепери. Почувства се като по време на „специалния режим”  на релакс.

   Какво става с мен? Защо реагирам така?- си помисли обезпокоен от случващото се.

  Индивидката започна да съблича дрехите му с думите:

   - Ти си мъж, ти можеш да изтърпиш на студено. Нали си кавалер.

   Той не знаеше какво е това мъж. А кавалери наричаха тези, които понякога получаваха някакви звездички, за особено големи заслуги. „ Кавалер на звездата на интелекта”

    Но той не е носител на никаква звезда. Значи не е кавалер. А и какво е това „мъж”

   -Какво значи мъж?

   - Ти ли не знаеш. Ах ти лошо момче. Колко си секси. Страшно готин си. Ела да ти покажа какво значи жена, а ти ще ми покажеш какво е мъж..

   Той съвсем се обърка. Сега пък „жена” И защо го дърпа към фотьойла.

   - Май се правиш на интересен. Аз ли да действам?

   Тя беше чела някъде из научната фантастика, че в един момент нещата много ще се променят, но никъде не беше срещала в какво точно ще се изразява тази промяна. А този е готин , много готин. Дали го бива като мъж?

  - Е добре де , разбирам те , уморен си. Добре , аз ще действам. Отпусни се. Ето така.

 Докато той се отпускаше в нежната и прегръдка, в канцеларията на главнокомандващия регистрираха нещо нередно. Експеримента беше приключил, а чипа вече десет минути не е имплантиран. Да се телепортират отне няколко секунди. Оказа се ,че нямат достъп до пулта. Трябваше да вземат разрешение от Главнокомандващия. Докато го открият отне още десет минути. За обяснението на ситуацията беше нужен половин час, защото той не можеше да си представи, че някъде, някой ще си позволи да не изпълни негова заповед.

   В това време нашите двамата, вече си бяха изяснили какво точно е мъж, и колко му харесва на този мъж да провежда „специалния режим на релаксация„ с индивидка, която по старому се нарича жена.  Бързо взеха решението. Той беше много опитен и за секунда свали чипа от лявата си подмишница, който някога му бяха имплантирали.
Имаше проблем. Как да премахне имплантите в мозъка, за да се появят на тяхно място чувствата и усещанията.

   - О, това ми е най-лесно - и тя обгърна главата му с двете си нежни ръце, докосна устните му с устни и силно, силно го целуна. Толкова силно, че предизвика страхотна реакция във всички системи  и центрове в мозъка му, при което излишните просто излязоха от строя. На тяхно място припламнаха едвам, едвам емоциите. Тя го окуражи. Той разтърси глава . И помен не остана от разните там присадени измишльотини. Запази си само способността да се телепортира. Прегърна жената, направи мозъчно усилие и пожела първото място, което му дойде в главата.  И изчезнаха двамата.

    Съвсем навреме, защото  точно в този миг генерала  тупна пред пулта, беше ядосан, че му развалиха спокойствието. Още повече ядосан, че не намери толкова дълго оформяната в лабораторията красавица, която трябваше да запълва ежедневието му и да му предоставя разни забавления.

   А нашите двамата се бяха озовали на едно място, до един много висок мост, в една много красива планина, Стара, Стара като света. Поогледаха се, намериха си една пещера,. Тук  пещерите бяха в изобилие  Настаниха се в нея.

   - Добре дошли Адам и Ева в моите райски владения. – това беше гласът на Създателя. Те не го видяха , но се досетиха, че е той.

   И противно на всички Свети и не дотолкова Свети Писания, Създателят не изгони  двамата бегълци от виртуалното бъдеще, от което едвам се бяха отървали , ами ги приюти в своя рай и им създаде възможност да създадат човешкия род. А  Генералния Главнокомандващ, неговата канцелария и всичко свързано с тях изпрати в сектор „неактивни”, което си беше едно сметище за отпадъци от стари и износени   I T -апаратури.

П.П. Надявам се, че православната църква ще прояви висок интелект и човешко разбиране и  аз няма да бъда низвергната от редовете на православието заради това писание. Идеята за създаването му се роди след като прочетох, че на всички новородени в страните от Европейския съюз ще се имплантират чипове, с които във всеки момент ще може да се определя местонахождението на всеки. Предложението идва от италианска страна.