Имаше една къщурка на хълма, отдалечена от многото други, разположени в подножието. В тази къщурка живя Мария с двете си останали живи деца. Мъжът ù - Стоян, обущаря на селото, както и Ивайло - тяхното бебе, загинаха при инцидента с изсичането на дърветата в горичката, където цялото петчленно семейство провеждаше своята първа разходка на най-новия член на това малко общество, когато работниците, режейки поредното дърво, не чуваха наивните смехове на Панайот и Веселина (петгодишните близнаци на Стоян и Мария), заглушени от изкуственото ръмжене на резачките.
Сега Папи и Веси имаха само една останала играчка, която майка им не бе продала, за да купи продукти за чорбата от рибешки глави... а и нямаше как да я продаде, та това беше шише от минерална вода половин литър, в което бяха останали сто и петдесет милилитра вода с половин сантиметър раздробена, прясна пепел от цигара. Напомняше им на кръговидните играчки, които имаха другите деца - тези от телевизора, с Айфеловата кула вътре, или Статуята на Свободата, върху които бавно падаше изкуствения, миниатюрен снежец.
Както всички останали деца, така и Папи и Веси бяха изключително любопитни и не спираха да разпитват за баща си и брат си - "Къде са, мамо?". Тя много добре знаеше, че не може да ги лъже още дълго, затова една сутрин ги събуди рано и ги заведе в горичката - там, където се случи Той - инцидентът. За тях това бе поредната разходка. Когато пристигнаха, мама захвана:
- Това, милички, е мястото, което трябва да почитате, да обичате и да мразите.
- Какво е това място, мамо? - попита Папи.
- Тук, съкровища мои, татко и Ивко... спят... те... ще спят дълго... много дълго... няма да ги чакаме - и побърза да добави - но ние, заедно ще се справим и без тях, нали, милички?
- Да! - извикаха възторжено децата, без да осъзнават какво им е казала мама току-що и хукнаха да гонят листата, падащи от дърветата, преминавайки през гробовете.
Веси дори се спря върху гроба на малкото си братче, за да вземе листо, застанало върху керамичната плоча. Мария вече бе потънала в сълзи, когато това се случи и не успя да намери сили да обели дума... а и какво щеше да каже? Какво, по дяволите, щеше да ù каже?! Просто се отдаде на сълзите си и, колкото и странно да ù се струваше, почувства облекчение. Минута по-късно отново почувства онова пронизващо чувство в сърцето си, когато, като че ли в знак на съпричастност, Папи и Веси заплакаха заедно с нея... не знаеха защо... просто плачеха.