- Затвори вратата след себе си – каза тя, без да надигне тежкия си поглед от изстиналото, безвкусно кафе.
- Гониш ли ме – попита той нехайно, докато ровеше из купчината дрехи, нахвърляни без порядък по земята.
- Не – въздъхна тихо – имам много работа и не искам да ми пречиш – усмихна се тя на собствената си тъпа шега. Истината беше, че никога нищо не възприемаше като работа, просто стоеше и безучастно наблюдаваше нервно сменящите се канали в малкия телевизор или се опитваше да съчини някакви безсмислени и блудкави статии за списанието, което ù изпращаше месечния чек.
- Да дойда ли по-късно? – попита той, съжалявайки за въпроса в същия момент на изричането му.
- Ммм не, може би утре... или вдругиден... но се обади предварително да ти кажа кога е удобно или по-добре аз да ти звънна.
- Ок. Беше ми приятно да те видя отново – беше искрен и искрено си отдъхна, че не трябваше да поема какъвто и да било ангажимент. Набързо нахлу обувките си, строени удобно до вратата – Тогава ще тръгвам.
- До ...