ФАТАЛНО ПРИВЛИЧАНЕ

Събуждам се една сутрин и поглеждам през прозореца, не за да видя какво е времето, а дали колата ми е още отпред. Животът ми е сив и скучен. Безразлично ми е какъв ден и  коя дата е днес. Дори и времето, слънчево или не, все е лошо. "Няма нищо по хубаво от лошото време"... сивото време, сивото ежедневие. С нетърпение очаквам Коледа, за да усетя и малкото останало от семейния дух, от надеждите, заради които преди време с такова нетърпение казахме "ДА"... снегът и коледният дух, семейната трапеза, отрупана с какво ли не, и онова тъй дългоочаквано, радостно позвъняване от родата, която сякаш само тогава се сеща за нас, "Но сега едва април е и денят е тъй хладен, поглеждам телефона, в дълбок сън заспал, а край него жици, жици... контактът изваден" 
   Един ден в чата срещам готина мацка. Освен това и умна, да му се не види. "Каква чудновата бърканица - мислеше си той. - От жена, дете и дявол и как всичко й прилича; каже нещо - умно е, направи нещо - хубаво е!". От приказка на приказка, пламва онази искра, която взривява душата, а чувствата започват да се стичат по нея, изгаряйки я като огнена лава. Онова забравено чувство от пубертета се завръща. Иде ми да крещя от щастие, а когато я няма, усещам онова смесено чувство в сърдечната област, което не може да се опише с думи... нещо като парене, тежест, напрежение, но всичко това накуп. Имаш чувството, че сърцето ти е изгубено и се рее в безтегловност в необятния космос, и само силното туптене те подсеща, че то си е там, където е мястото му. Въздухът не стига, дори когато лакомо си поемеш от него. Но на следващия ден тя отново е с мен и срещата ни ме кара да се чувствам все едно съм намерил изгубеното съкровище от ордена на тамплиерите.
   Срещаме се и тогава всичко си идва по местата. Сексът с нея е страхотен и като почнат едни смс-и, едни разговори, една любов. Обаче жена ми нещо ме гледа накриво в последно време. Ех, тази женска интуиция. Пак не съм бил по работа извън града, тоя русия косъм не бил от нейната глава. Аз пак и обяснявам, че е останал от по-миналата година, когато беше руса. Вече задълженията и семейният живот ми се виждат не просто скучни, ами направо дразнещи.
   Има ли смисъл да давам дефиниция за брака... ден след ден, след ден, след нощ, едно и тоже. 
    И като видях онази реклама с оня пич, дето Пабло Ескобар го подгони по плажа, си викам: ей, това днешната младеж умна била. А той взе, че се развика: "Шегувам се, шегувам се". Не ми приличаше на шега много, но дано съдбата не му засади борче в задното дворче. Но да не се смея на човека, защото и аз казах "да" за трети път. Вторият път беше на развода. Мина като по ноти. То си беше песен направо. Макар тогава малко да ми приличаше на песента "Пирова победа". Не бях изпаднал в емоционална напрегнатост, а направо усещах пълна липса на емоционална устойчивост.
  Беше юли. С приятелката ми бяхме в хотел "Мелиа Варадеро", Куба. Два самолетни билета София-Мадрид-Хавана и песента "Пирова победа" заприлича на "Животът продължава". Дълбоката травма от развода се изпари след няколко „Мохито" и една „Кохиба". А какви девойки се въртяха наоколо... Излежавахме се и се припичахме на плажа под жаркото тропическо слънце. Всъщност изразът "излежавахме се" е прекалено семпъл, за да изрази начина, по който приятелката ми излагаше знойното си тяло под парещите лъчи на кубинското слънце. Станах и се приближих към нея с походката на черна пантера, дебнеща младо яре и й подшушнах нещо на ушенце. След няколко минути бяхме в хотелската стая. Бях застанал гол пред нея. Погледнах я влюбено и прошепнах: 
   - Да го направим, а?
   Тя кимна, а аз, след кратка пауза, й викам: 
   - Да се оженим.
   Коя жена, мислите, ще устои на такова предложение?