Ферибот

ФЕРИБОТ

1.

Фериботът е огромен. Поне така ми се струва. По-висок е от мен. Гледам го от пристанището и се удивлявам. Много автомобили влизат в огромния му корем, паркират съвсем близо един до друг. Хрумна ми, че при вълнение ще се сблъскат и ще ожулят лака и страничните лайсни. А отворът отзад поема още. Край няма.

Всъщност правят секс и пият уиски – така ми каза моряка, който знаеше зле български и както ми се стори, беше проследил погледа ми.

– Колите ли? – ядосах се, че говори така. Автомобилите изглеждаха съвсем прилично. Нямаха вид на разгулници. – И защо не го правят на палубата? – попитах. Разбирам от такива неща. За да го довърша, прибавих: – Само в търбуха на този голям леген ли се прави секс? Само там ли?

– Сексът ли? – Оня не дочува или се прави на разсеян. Няма и двайсет и пет, а му е израсла огромна брадавица до носа, по-голяма е от него. Не я маха. Сигурно се гордее с нея. Уточнява с академичен тон: – Ами по-романтично е без да пръска. Да пръска – повтори и замълча дълбокомислено. – Връз гръб – съобщи подир малко, след като излезе от унеса.

Жена ми ме сръга. Имаше защо. Този моряк изглеждаше ненормален, дори прекалено за възрастта си. А и не носеше шапка, само синьо шалче. Не че това значи нещо оправдателно. Или смислено.

Поне петдесет глави имаше пред нас. Точно го казах – само главите им се виждаха. А и дрехите им едни еднакви, уж ленени, а тежки. Сини тела със сини ръце, всичките с вдигнати ръце. В ръцете им – билети. Билети, много билети. Китайци. Странно. Огледах се. Нямаше причина тези хора да си показват по този начин пътните документи. На входа стоеше приличен чичко с фуражка, който проверяваше разсеяно и вежливо книжата на всеки.

– Не се блъскайте, моля! – молеше от време на време същият този чичко. Той беше на моите години, но ми се струва, че винаги е бил по-възрастен. Беше уморен от нещо. И добавяше: – Бъдете дружелюбни!

Ха! Дружелюбни. Отдавна не бях чувал тази дума. Какво ли точно значеше?

– Какво се смееш? – сръга ме пак жената. Тя доби този навик през последните двайсет години, преди не правеше така. Свиква се, но не е приятно. Изкомандва: – По-добре вземи чантата. В нея е всичко.

Да, там имаше кисело мляко. Оцеляло от България до Атина, като нищо ще стигне и до Санторини. За там пътуваме.

– Всичкото е наред, мила моя. Нищо от него не е изтекло. Трите буркана са на мястото си.

Стъклени. Едва ни пуснаха на границата заради тях. Ама киселото най-добре се запазвало в стъкло. Така казва жена ми. Илиана се казва. Обожава кисело мляко. И секс. Това, второто, не трябваше да го казвам, но ми се изхлузна между пръстите в клавиатурата като пепел от цигарата на събитията, а нямам време да го изтрия, защото се случи това:

– Влади, бързо! Ела да видиш! Става нещо!

Крясък.

Изтърчах до нея. До крясъка всъщност. Тъкмо се бяхме изкачили до горната палуба. Там предстоеше да пътуваме осем часа до острова, поне според разписанието. Опитвах се да огледам пространството, когато чух този вик повторно – почти истерично:

– Айде бре, Владимире! Къде си? Умирам!

Предположих, че си е загубила някоя фиба или нещо още по-тъждествено и важно. Морето тук не беше дълбоко, можех да скоча, но се досетих, че щом вече бучеше, този ферибот трябва да е пуснал въртележките си отзад. Като нищо ще ме засмучат.

Реших да отговоря предпазливо:

– Да, Ачи?

Не ме чу.

Повторих по-силно. Нищо.

Странно. Тя чува всичко. Откъде ме извика? Като нищо ще умре за някоя фиба.

Огледах се във фоайето на кораба. Пространството вътре беше широко, голямо беше возилото, няма спор. Имаше много маси, столове и весел бар с високи столове и ниски табуретки. Този ферибот беше впечатляващ. С радост установих, че в ъгъла бе стъкмено нещо като сепаре, което възнамерявах да посетя още веднага след потеглянето. Нямахме установени места. А то и места за какво – няма да спим тук, товарът е там, където има да се свре, не бива да очаква повече. Долу, под ватерлинията, е багажът. Не ми пукаше дали съм набутана човешка стока или за каквото и да ме смяташе надутата фирма на този леген – товар или багаж, исках да пропътувам спокойно с него почти до Африка, за да видя онзи остров, към който се бяхме запътили. Двамата.

Усетих с тревога и с око на разсилен, какъвто никога не съм бил, но възнамерявах да бъда, ако най-сетне емигрирам, докато тършувах наоколо за жена си, опипом като слепец, и тогава със същите тези сетива хванах във въздуха поглед на млад момък; пуснах го, защото беше насочен не към мен, а към свежо момиче, по-младо дори от стрелеца на погледи. Не знам защо ги прилепвам тези неща. Минават покрай мен и ги улавям като паяк. Пускам ги само когато не съм гладен.

Момъкът беше лигаво хубав, момичето – достатъчно красиво, без да се нуждае от прилагателно пред епитета. То притежаваше визия, не я носеше само. Да, интересно момиче.

Това се улавя само докато търсиш друго, хаотичен си, а и си настръхнал да преодолееш нещо. Сега ме е страх. Не го признавам, както никога не споделям, че ме е страх от високото. Сега се опасявам, че жена ми се е заклещила в някой или в нещо и не може да излезе от него физически. Поне при мен ще е така, ако ме провисят. Вероятно ще се правя на спайдърмен, за да не се надрискам от ужас и да не издам скопената надежда, че мога да полетя, ако поискам силно. Главата ми се въртеше, усещах неопределен, но натрапчив шум, миризми връхлитаха обонянията ми, такива, каквито никога преди това не бих дори посмял да помириша или да заслухтя, притаих дъх все пак: само и само да докосна по някакъв начин движението на моето момиче. За другите паяци не съм сигурен, но аз съм от тези, дето не могат да уловят ни миг време, нито живо същество, без да си създадат за него ловна ниша. Паяжина. Лична. И да я изолират от всичко друго. Тогава тя става само твоя. И в нея си ти. Придобиваш част от времето в нейното его. Не е малко. И съществото, което обичаш или мразиш: то е в мрежата. На твоя си живот в примката. Хубаво е това въображение.

– Къде, си, Ачи? Ей! – виках.

– Ами тук, съм, къде другаде? – изехтя отговорът.

Гласът беше нейният.

Ококорих се и зейнах. Нищо не виждах. Отворената уста не ми помагаше. Нямаше да я зърна повече, ако не използваше гласа си.

– Ето ме!

Беше легнала по гръб в една от лодките за извънредно положение. Спасителни лодки. Странно. Всъщност – къде другаде можеше да бъде, спайдърмене? Как не се досетих.

Дотичах, прелетях, нали го мога.

– Защо си тук? – попитах. – Какво става? И как изведнъж...

– Първо ме измъкни, по дяволите – прекъсна ме. – Не знаех, че са толкова дълбоки. Широки. Влажни. Гнусни.

– Покриват ги с плащ – съобщих. Не че го знаех.

– И сама го разбрах, кептън – усмихна се накриво. Отива ѝ така. Някой ден ще ви разкажа за кривата усмивка. Но не сега, защото: – Къде се шляеш, бе? А? Просто ми трябваше помощ, за да се измъкна от този капан. Може да се удавиш като нищо. Прилича на кладенец, виж! Ти това ли искаш? По този начин да погина ли...

Поговори още малко на по-висок глас.

Да. Ясно. Видях. Това значи е ставало. Още преди да забоботи двигателя на ферибота, жена ми е искала да се увери, че има лодки да се спасим при корабокрушение. Тя винаги мисли първо за лошото, преди да види доброто.

– Много си се омотала – установих, докато я развързвах.

– Този възел е лесен. Просто направи така...

Обясни ми как да я развържа. Жените могат това.

Не беше лесно да я освободя от койката. Там имаше конци, въжета и някакви дървени стойки и куки, чието предназначение не схващах. Беше се омотала като политик.

Фериботът изръмжа отново и после произведе дълбок звук, из хобот на слон като че ли се чу стонът му.

Тръгна коритото. Пърдеше отзад във водата. Нямаше много изпращачи. Щяхме да пътуваме в спокойно море, съобщиха учтиво на английски през високоговорителя на морското возило. Месецът беше май. Санторини – и той.

Какво и той? – ще попитате. Санторини е остров. Какво общо има с месеца?

Не знам.

Всъщност ще ви кажа – изобщо не допусках, че всичките тези китайци с билети в ръка, естествено подпухнали и делови чичковци и дебелобузи деца, автомобилите долу, на цели десет метра под мен, лъскави и охранени люде като лигави домашни кучета, бяха тръгнали към някакъв остров, при това и аз с тях... та всички вече бяхе в една лодка и се бяхме отправили в една посока. Към остров? Да го видим ли? Или да заживеем в него? Нима има толкова много робинзонкрузоновци днес? Аз лично просто се надявах този кораб да се разбие в спокойното море, прорязан от някой подводен скрит риф, никой да не да оцелее и така да се махна от своето съвремие. Не е изключено. Дай боже всекиму така екзотична гибел. Дали ще те изяде акула, жена или адвокат – все едно е. Някой ще се нахрани с теб. А това те осмисля.

Оня моряк ми изглеждаше идиот. Вероятно капитанът е по-голям от него. Поне по чин, ако не ментално.

Така трябва да е. Затова казах май. За Санторини – към острова ли плувахме или към нещо друго, лично? Ето как се свързва острова с май. И с идеята за рифа.

Ама не вярвам напълно на своите мрачни мисли. Е поне го допуснах доброжелателно – онова, горното, намръщеното. Кое ли? Няма вече значение.

Коритото тръгна. Заклати се леко. И запърдя по-силно.

Изкачих се отгоре, над задната част и се насладих на гледката. И на синьото. Вятърът духаше силно. Надолу морето бучеше, макар и неестестевно примирено подир змийската диря на водовъртежа. Вълните бяха бели възглавници върху съня на всичкото зелено-синьо наоколо. Не че е възможно: бели възглавници сред морето няма. Няма никакви възглавници всъщност. Присънило ми се е наяве.

Това ми напомни за нещо. Докато гледах кипежа на синьото море и бълбукащите в него мехури, докато се опитвах да видя дали по-надолу няма причина, която да ги образува или да прави кръговете по-големи... Ето. Да! Досетих се за спомена си. Беше, когато с децата си играехме на Златни пясъци в морето. Тогава им измислях изпитания, да се веселим, но и да им открехна частица от светилото си. Подводни трудности бях измъдрил. Хрумна ми на момента как да ги науча уж да плуват или поне да не се страхуват от дълбокото. Кой да ги научи, освен онзи, който се страхува и от високото, и от дълбокото, но за сметка на това не може нито да плува, нито да лети? Баща им естествено. Ако превъзмогнеха всички изпитания, получаваха следолед. Най-тежкото измежду предизвикателствата беше пръднята на кит. Трябваше да поемат въздух и да го изпуснат под водата, ала така, че мехурите да са гъгнещи, обемни и съдържателни. И отгоре над водата да излязат балони. Кухи. Нямаха чак такива дробове, че да направят такива балони, мислех си. Така че се надявах да спестя парите за сладоледите.

И двамата ми синове се справиха. Огромните мехури над леките вълни показваха, че имат здрави дробове, а аз се зарадвах донякъде. Всъщност наблюдавах дали изпълняват инструкциите ми правилно, а докато го правех, трябваше да стоя под водата, тя пък – пълна с лайна и урина. Миксирано.

Бяха горди, че могат да пърдят като китове. Не пожелах да им покажа как мога аз, защото се опасявах за целостта на кея наблизо. Нямам такива дробове, но кой знае... Бая се нагълтах с крайбрежния микс, докато съблюдавах под водата изпълнението на своите инструкции. Момчетата си заслужиха следоледите. И за себе си купих. Обаче захарен памук. Това ми се ядеше, а и по-евтин е, премахва лошото усещане в устата.

... Та и това отдолу така пръхтеше. Като спомена ми: без да го предизвикваш, по своя си голяма нужда. Слава богу, не миришеше като оня кафеникав миксиран кошмар: за мен поне, за децата беше хубаво, те поне разбраха от баща си как китовете пърдят. Аз – също, но по различен начин.

Коритото вървеше напред – към острова Санторини.

Морето изглеждаше гладко, лъскаво, леко накъдрено, стори ми се тъжно. Сушата се отдалечи. И по-добре, нали се махахме от нея да намерим друга, по-екзотична. Допускам, че на Санторини още живеят туземци. Исках да изпия по чаша кръв с тях в бокал от полиран череп. Може и да не е полиран. Обаче дотогава ми се налагаше да се задоволя с чаша мартини във високо стъкло.

Оставих ферито да пърпори и бълбочи на воля, докато мнозина от пасажерите още размахваха кърпичките си към мъглявите сенки на изпращачи от кея, и се запътих към бара. Там ми е мястото. Сепарето.

Оказа се, че това е седалището и на една хубавица. Имаше гол гръб. Друго не видях. Наложи се да си изпусна пакета с цигари, за да я огледам внимателно. Стана ми неудобно, когато съзрях лицето ѝ – нямаше и осемнайсетгодишна, със заоблени, красиви и твърде напудрени бузки. И грим, тежък грим върху миглите, увиснал над клепачите и леко протекъл връз очите; допуснах похотливо, че и на други места се намира този грим. На пластове. Девойката беше със съвършени прешлени, доколкото можех да преценя отзад, дълга рокля и много украса, която не се опитваше нито да подчертава, нито да прикрива. Ала имаше вид на господарка на легена ни. Притежаваше и други обли съвършенства – пак доколкото можех да видя от гледната си точка на сластолюбец.

Изпитах неудобство, както казах. Но само при вида на лицето. Иначе тази жена ми се стои напълно пристойна и делова.

– Едно мартини? – предложих. Седнах до нея на високия стол, защото тя беше станала междувременно от сепарето и бе придвижила цялата си външност до бара; забравих да попитам дали дали е удобно да се обърна към нея, но сега ми се струва, че изобщо не съм помислял за това. Видът на тази дама подсказваше, че близостта с нея е препоръчителна, но по хладен, парично убедителен начин. И колко да е хладен тоя начин? Попитах: – Мартинито с лед, ивенчуъли?

– Въй, че сте! – изуми се и ме изстреля с това под клепачите си. Установих, че миглите ѝ са натежали. Беше прекалила: с грима или с онези неща, които сега момичетата си слагат под кожата тук и там, за да се подуват и разширяват. – Въй! – повтори.

Преди да го каже за трети път и понеже не разбирах многозначността на възклицанието, пресякох отегчението, с което възнамеряваше да се отдалечи, като хванах ръката ѝ, насочена към бармана:

– Две мартинита, моля! За дамата – с лед. Много лед. Нали, лейди?

Миглите запърхаха окуражително. Стана интересно.

Жена ми дойде в този миг и се присъедини към компанията ни. Нямах нищо против. Лейдито кимна – на жена ми или за леда, не разбрах.

– Нека ви запозная – реших да бъда объркано галантен. – Това е съпругата ми – Илиана. Викам ѝ Ачи от двайсет и повече години. Да не уточнявам. Годините не дават израз на нищо. А вие сте?

Лейдито примляска. Нищо не каза. Отговори едва след като опита с върха на езика си от питието, което барманът ѝ поднесе внимателно и с малко страх. Имаше обеца върху този език, с който облиза края на стъклото. Не се изненадах, бях виждал такива неща по разни филми. Пък и не бях сигурен, че това е единственият ѝ език. Уточних:

– Вие сте как, моля?

– Добре шъм. За въжрачтта ли ме питате или направо за онова? Зашчо? А?

– За името питах, скъпа.

– Тъй и допушчах. Хм. – Вдигна вежди. Тогава ги видях, всъщност не тях, а отсъствието им. Нямаше ги. Беше ги нарисувала с молив или с нещо друго, по-остро. Представи се: – Сюжън. – Последва мълчание, през което тя огледа последствията от своето наименование; и понеже не видя ни възторг, нито упрек, махна с ръка и изфъфли: – Че тъй – и мен ше да ми е драго.

Значи така се казваше това момиче. За това е бил този странен акцент. И словоред. Пак проявих себе си:

– Олицетворен съм, Сюзън. – Усетих онова в хълбока от жена ми. Знаеше, че се подигравам. Добавих с остатъка от въздуха си: – Жарко ми.

– Добродушна съм – отговори реципрочно Сюзън и подаде ръка на жена ми. Тя не я пое. Сюзън обаче бе благослонна: – Благо ми. Хубаво, че нямаш име. Иначе шеше да ми ше наложи да го помня. Тъй де – за ижвештно време. Имената ме уморяват жвершки.

Учудих се, че Илиана стисна след известно колебание ръката на тази странна красавица; тя я беше оставила във въздуха – като мома, която чака годеник. Дори я разтресе делово и докато двете жени по някакъв си техен опознавателен начин се здрависваха нервно, увивайки ластарите си една о друга, установих, че пръстите на Сюзън бяха съвсем тънки. Съпругата ми не е ревнива, но съм я виждал да чупи и по-здрави неща от тези кости. По по-невинни поводи. Ала сега сме във ваканция. Кефим се. Пък и Сюзън нямаше кости, само филизи по ръцете си.

След като се уведомихме за усещанията и сетивата си – аз олицетворен, Сюзън – добродушна и фъфлеща по своему, а жена ми – очевидно благоразположена, изпихме питиетата си и понеже не намерихме за какво да си говорим, се разпиляхме в пространството на палубата. Търсехме приключения: аз – тоалетната, Сюзън – нещо тъждествено на себе си, а жена ми – друг мъж.

С околовръстието на сетивата си видях как роклята на Сюзън се оплиташе в краката ѝ, докато тя ситнеше, отдалечайки се. Гол гръб, наистина поддържана кожа, дълга рокля, сякаш чакаше повод да се свлече и да разкрие ненужно прикриваното. Стройни крака, прави като кюрек. И това малко по-нагоре от бедрата беше особено интересно и набиващо очи, стегнато, с жартиери, подчертаващи от време на време щедростта на плътта над дупето и около него. Тя нямаше бельо. Но имаше всичко друго.

А там, на палубата, вреше и кипеше.

Докато ми течаха лигите, видях разсеяно, че барманът ми махаше – какво да правя с питиетата, ехей, човече? Показваше с пръст, че са недоизпити.

Върнах се към него делово. И ги довърших едно след друго. Да не остават така. И облизах червеното по краищата на чашите. Той се изхили. Прие бакшиша с респект.

Сега вече можех да пътувам. Събрах смелост от леките питиета и дори ми стана драго. Това начало ме успокои. Поседнах на диван между няколко пасажерки. Да подремна, може би. Мисля, че бяха на девойки тези тела около мен. Китайки. Както и да е. Шумяха с облеклото си, говореха, квакаха, после пак жужяха с друго нещо, но в ръцете, после унесоха в съня ми своите партийни бордови билети, размахвани като воля за живот, накрая чрез тях или въпреки тях замечтах или просто помислих и за друго, по-странно и далечно от това. И то ме първо притисна, изолира, а после приспа. Почувствах се чавдарче. После дебелобузо септемврийче. И накрая... комсомолец. Вратовръзката ме стягаше. Баща ми беше още жив. И майка ми – щастлива. Не знаех дали сънувам кошмар или хубаво нещо. Изпотих се.

Сънувах дълго, докато вратовръзката ме задушаваше.

Когато се събудих, видях много светлина. Прекалено много светлина. Много ли ми беше мартинито – не зная, но това слънце не излизаше от очите ми.

Трябваше да изпия чаша вода.

– Едно мартини? – намигна ми барманът, като ме видя буден. Носеше бенка.

Оказа се, че не съм станал от тоя диван, докато съм сънувал онова, което си струва да бъде разказано.

– Разбира се... И чаша вода, моля.

Щях да му кажа, че искам кафе, но той нямаше да ме разбере. Не отказах поръчката. Нямаше как да се почувствам по-зле от още едно. Подирих с поглед жена си. Китайките до мен ги нямаше. Бях сам на дивана.

Провикнах се:

– Мога и сам да дойда до бара! – Казах го на онзи учтив човек, който се опитваше да ме опие. Имаше дебела бенка или нещо такова. И носеше синя кърпа.

– Ти – рекох разколебано, приближавайки се до бара, – ти не беше ли моряк?

– Да, сър. Такъв съм. По съвместителство. Скоро барманът ще свърши и ще го заместя. Обратно. Замествам го. Докато той свърши. И така напосле.

Ми хубаво. Сигурно в момента пикае титулярът. Хората имат такава потребност. Не ми се пиеше и зяпах гръцкото знаме и синьото през прозорците. Обожавам синия цвят. И няма какво да се лъжем – Средиземно море е най-красиво. Ако говорим за моретата, де: аз познавам две и мога да сравнявам. Не е хубаво сега да повръщам в тая красота. Нищо че се налага.

Не и предвид онова дупе, което отново се появи в мъглявото ми съзнание. Този път без жартиери. Съвсем без нищо. Ококорих очи. Да, тя беше. Само че не можех да преценя дали бе пред очите или в ума ми.

– Колко време съм спал? – попитах моряка.

– Не повече от куотър час, мастър.

– Не ме наричай така. Ето ти две евро. Наричай ме другояче.

– Как? – Вдигна вежди. Ама че грозен човек. Пожелах да го фрасна, заприлича ми на огледало. Български не знаеше добре, но бас ловя, че не знае хубаво никой друг език. Направи странна физиономия и избълва следното: – Как точно да ви наричам за две евро?

Замислих се. Тоя ме ебава. Колко струва едно име? Две евро е предостатъчно да си го смениш за кратко.

– За теб съм Никой, лигльо. Господин Никой. Като в оня роман, сещаш ли се? Богомил Райнов? Не се съмнявам, че си го чел.

Засмях се. После съжалих.

Не се сети: нито за романа, нито за автора. Но разкриви устните си зложелателно и криво едновременно: тази гримаса трябва да я е изучавал предварително, прилича на маска от гръцките трагедии. Парите му се сториха унизително малко, аз така и исках; като видя, че повече няма да получи, бързо се намръщи и лицето му стана обикновено и обичайно грозно. Няма как да му дам още за такава дребна услуга. Просто исках да не ме нарича по име. Той не мислеше така.

През това време барманът се върна и го избута от плота.

– Оправих я – рече му насърчително, но недоволно. – Твой ред е. Ич не зима пари. Доволно е. В началото. После е обратно. Горещо. Не зима пари. Изкарва ги.

И този говореше зле български. Хм. Защо не си говорят на техния език, а използват лошо нашият? Досетих се. Тази нашенка с пробития език е лесна. Радостни са заради това. Искаха да чуя.

Май ми е време да изляза на палубата. Жена ми там някъде трябва да е. А и да я няма – поне да подишам чист въздух. И да запаля цигара преди да повърна.

Е, в случая стана обратното. Като последователност. Но никой не видя. Нито повръщането, нито дима от цигарата, който се забиваше в ноздрите ми ведно с острия вятър, а още по-малко това, че една жежка, остра и силна жар от цигарата, разпалена от въздуха, се заби в якето ми и издълба дупка. Изтупах се и погледнах към колегите китайци. Те не пушеха, но се снимаха непрекъснато с телефоните си, прикрепени с тиксо върху пръчки, та да се филмират по-добре. Какво ли очакваха да видят на тези снимки освен себе си? Нима това щеше да ги удовлетвори?

Тъжно ми стана за тях.

Тъжно и за якето, което изгорях. По-хубаво е човек да пуши лула, мислех си, докато изпразвах стомаха си над палубата и се надявах да вляза в кадъра на снимките.

Докато разреждах прекалено чистото море с течността от своите вътрешности, провиснал през корем върху парапета, усетих нежна ръка върху врата си. Познавах тази ръка.

– Давай! – каза Илиана. – Сега ти е паднало.

Ясно. Бях влязъл в кадър.

Дадох всичко от себе си. Учудих се на своята съдържателност. После ми олекна и изправих бавно глава. Виеше ми се свят. Лека-полека се освестих.

– Би ли дала салфетка или нещо такова? – помолих жена си. Тя винаги имаше такива неща под ръка.

– Нямам нито едното, нито другото – отговори ми чужд глас. – Ето ти брежент.

Беше Сюзън. И наистина ми подаваше парче брезент.

Благодарих. Изчегъртах с него онова по устата си и го хвърлих през борда.

– Не е хубаво човек да повръшта. – Сюзън ме гледаше тъжно, доколкото успях да видя през зачервените си очи. Добави почти мило: – Искаш ли да пием по едно мартини? Моето – ш лед. Ти шерпиш, ивеншуъли...

Скочих отново върху парапета да довърша делото си. Вече нямах нужда от помощ. Исках просто да се излея целия в морето. Спря ме само мисълта, че то ще стане като кафявия микс в крайбрежието покрай пречиствателната станция на Златни пясъци.

Когато приключих с бизнеса над парапета, установих с радост, че зад мен няма никого и побързах да изтичам в тоалетната. Колко съм се бавил – не знам, но вероятно е било дълго.

2.

Когато се върнах, поуспокоен и събрал сили, установих, че в бара на палубата цари весел, но хармоничен хаос. Китайците бяха навсякъде, странно бяха облечени тези хора. Мъжете имаха някакви шапчици с дантелки отстрани, като чайници. Непрекъснато се снимаха. Ядяха чипс и снакс и хвърляха на пода опаковките. Между масите протичваха деца и се лигавеха с остатъците от храната.

Зърнах жена си в сепарето. Учудих се, че е сама със Сюзън, говореха си нещо и не забелязваха суматохата около себе си. Оставих ги и се запътих към бара.

– Колега, как е мартинито? – попитах бармана. – Върви ли?

– Още едно? – намигна ми.

– Нито глътка повече! – ядосано се разпалих.

– Странно, господине, тук повечето хора го харесват.

– Така ли? – озъбих се. – Ще ти кажа нещо, господинчо, още преди да вляза в този леген, още на пристанището един моряк, а - май оня там, със синята кърпа – посочих към човека с бенката или брадавицата, който се щураше без причина наоколо, – той ми каза, че тук се прави секс и се пие уиски. Нищо друго.

– Е, всеки има право на мнение.

– Мартинито ви нищо не струва. От остатъчното гориво ли го произвеждате? Затова – помислих малко, но не се разколебах, – дай ми една бутилки джони. Ама ще го отвориш пред мен.

Барманът изпълни поръчката, винтовата капачка изпука пред очите ми и когато се опита да ми налее в чашата, го спрях:

– Нека да видя стъклото. Откъде да знам коя употреба е водата, с която миете съдовете.

Огледах – нищо и никаква чаша, ниска, като за този вид питие. Нямах забележки относно чистотата, но все пак се съгласих доста предпазливо:

– Добре, наливай.

Отпих и продължих да гледам унило напосоки. По едно време дотърча някакъв мъж, нисък и с предпазна жилетка, застана в средата на вътрешната палуба, цялата оградена с прозорци и стъклени врати, и започна да облича и съблича връхното си облекло и пристягащите го препазни колани, после показа спасителния пояс и жестикулирайки, поясняваше как се слага и сваля всичко. По микрофона обясняваха действията му на английски език.

– Това пък защо? – попитах машинално.

Отговори ми морякът с брадавицата, не бях забелязал, че се е появил до мен.

– Има вълнение. Такива са инструкциите. Нищо страшно всъщност.

Прииска ми да изляза навън и да погледна морето. Отказах се по обясними причини. Сетих се обаче, че жена ми мрази големите вълни и като не видях бармана, попитах този до себе си:

– Ти пак ли заместваш?

– Налага се от време на време. Нали знаеш.

– Не знам. Но щом е така, занеси една бутилка уиски на двете жени в сепарето. За моя сметка.

– Слушам, мастър.

Каза го, за да ме ядоса. Двете евро не бяха послужили за нищо.

Приятно ми стана, че жена ми ме поздрави, Сюзън – също. Отпиха от питиета си, замезиха с фъстъци и продължиха да си говорят.

Много ми се искаше да подслушам разговора им. Нямаше как. Не ме поканиха да седна до тях. Но все пак предположих за какво става дума.

Още докато съм бил в тоалетната, Съзън е подвела Илиана, че страда от диспепсия или нещо такова. Че е самотно момиче, лишено от родителски грижи. И по този начин трябва да е уцелила десетката, защото Илиана е много състрадателна. Като нищо може да ѝ е дала сума, много по-голяма от тази, която връчих на моряка, за да ме нарича с безобидното Господин Никой. При мен не се получи, при Илиана вероятно е станало обратното. И така са се сближили.

Всъщност разговорът течеше така:

– Две години – обясняваше Сюзън. – Жа две години шпечелих доштатъшно. Шега вешче мога да ше върна при мама. Тя ме шака на Шанторини.

– И нито веднъж ли не се видяхте през това време?

– Не. Тя не жнае, че работя тук. Много нешта не жнае жа мен.

– Искаш да кажеш – учудва се Илиана, – че през цялото това време ти си идвала с ферито до острова, където знаеш, че е майката ти, и никога не си слязла поне веднъж, за да се видите?

– Тошчно така.

– Това е...

– Това е бежшърдечно. Нали?

– Да, мисля, че това е думата.

– Вшъшност, винаги шъм ишкала. Но не биваше.

– Прости ми въпроса, но така или иначе си говорим... Може ли да попитам защо? – Илиана понякога проявява женско любопитство тъкмо заради потребността си да състрадава, един дявол знае защо. Хората, които не я познават, биха си помислили друго. Любопитството по-често е звузначно.

– Ти ши добър шовек, Илиана, шигурна шъм. Ш мойта работа веше мога да ражлишавам нешата. И хората. Например оня, виждаш ли го?

Посочи с поглед моряка, който тъкмо по това време се беше лепнал за мен да ми обяснява смисъла на жестикулациите на ниския разсилен, дето показваше многократно как се слага и сваля спасителния пояс. Приличаше на мажоретка с него. Грозна мажоретка.

– Да, виждам го. Какво за него?

– Редовен клиент ми е. Проклетник. Има ши жена и дете, а не ги пошештава. Майната му. Жнаеш ли колко шъм шпечелила от него? Много. И от бармана, и от другите. Китайците ша най-неблагодарните клиенти. Штиснати ша. Пък и – смее се, – имат малки пишки. Не ше това има жнашение. Ама е шмешно като ги ражмахват. Шушулки.

Илиана си мисли, че това разголено красиво момиче изобщо не е толкова глупаво, колкото изглежда, щом така умело успява да отклони отговора на въпроса защо не се е обаждала на майка си. Но не беше така. Сюзън сама се връща към темата:

– Мама не жнае, че шъм проштитутка. Когато тате ни напушна, тя намери някакви връжки и жамина жа Шанторини. Ишкаше да шпечели пари, жа да ми ошигури добро ображование. Луда работа. Аш не обишчам да уча. Никога няма да бъда добре ображована. Мама не жнае и това. Чувства се гужна, че тате ни ижоштави. Тя била виновна. Така кажваше. Не беше така. А пък аш се радвам. Той беше проклет шовек. И жнаеш ли – не обичаше да пие. Ужашен тип. Алокохолът оправдава поякога лошотията. Той нямаше оправдание. Баба кажваше за такива хора, че ша мръшни в червата.

Точно по това време морякът със синьото шалче донася бутилката с уиски, която поръчах, намига на Сюзън, докато оставя подноса с фъстъците, тя го поглежда презрително и с радост отпива глътка от питието. Забелязва, че Илиана ме поздравява с жест на удоволствие, държейки пълната си чаша в ръка, и съобщава на жена ми:

– Вие ште штранна двойка. Правите впешатление. Първоначално ши мишлех, че ти ши тършиш мъж, а мъжа ти – любовница.

Илиана пак се смее. Разговорът ѝ е интересен.

– Може пък и така да е.

– Не е така. Лиши ши. Вие не можете един беж друг. Швободни ште и това ви държи вържани един жа друг. Хубаво е така. Така е много хубаво.

Сюзън изведнъж се натъжава. Състрадателността на Илиана веднага замества любопитството ѝ и тя отронва:

– Не си доволна от живота си, Сюзън. Нали?

Тук се появява първото кратко мълчание между двете жени. Сюзън не бърза с отговора, Илиана уважава безмълвието. Наблюдават как се отдалечава разсилния, смешно облекчен и донякъде удовлетворен, че е изпълнил досадното си задължение – сега всички на ферибота знаят как да се удавят информирано в случай че возилото потъне. Чак сега Илиана се досеща, че този тъкмо това е обяснявал досега, слагайки върху заоблените си форми спасителен пояс, и се хваща как с периферния си слух е чула по микрофона на говорителя, че има силно вълнение. Вижда, че масите се клатят и боклуците под тях се люлеят като че ли има някакво въздушно течение вътре на затворената палуба. Настръхва.

– Няма штрашно – изрича Сюзън, като забелязва притеснението ѝ. – През мешеч май това ше шлучва шесто. Корабът е голям, пък и тук има много оштрови и рифове. Те не пожволяват големите вълни да ше жавихрят. Бурите ша нишки и краткотрайни. Така съм шувала – и повдига вежди. Илиана съобразява, че морякът със синото шалче е клиент на събеседницата ѝ и няма как да не ѝ е обяснявал едно друго, докато са вършели основното.

– Вярвам ти – кима искрено съпругата ми; тя има нужда да вярва на успокоението. Пък е не съзира причина да е обратното.

– Не бива – възразява тъжно момичето с голия гръб и с тежкия грим. – Ти дори не жнаеш коя шъм. Бих ишкала да се предштавя пред теб с иштинското си име. Не жнам дали е умешно. Нуждая ше от това – по шъщия начин, както ти ишкаше преди малко да чуеш, че няма штрашно да потънем ш кораба. Понякога вшеки има нужда от някаква шъпричаштношт. Нали? Най-шетне и аж ше чувштвам по-шпокойно. Да говоря жа шебе ши желая. Беж шрам. Шигурно жащото вжех решение. – И като стана полека от дивана, каза почти официално:

– Кажвам ше Швешлава.

Илиана на свой ред повдига вежди. Името Сюжън звучи по-добре.

– Швешлава ли се казваш?

– Не, Шветошлава.

Двете дами отново се здрависват и сядат на местата си.

– Светослава, значи. – Илиана вече знае, че момичето отсреща повече от нея се нуждае от този разговор. Затова я оставя да говори.

– Шъбрах доштатъчно паришки да ши купим прошторно двуштайно жилишче. Не в Шофия, но в голям град. Ш мама. Аж реших да оштавя тожи жанаят. Не бива повече. Штрахувам ше, че швиквам и вече не жная коя шъм и къде шъм. Ишкам да имам шемейство. Като вашето шемейштво. Примерно, де. Аж ви наблюдавах. Видях как Владимир те ижмъкна от лодката. Беше шмешно. Жавидях ти. Хубаво беше.

Тук обаче Илиана не издържа:

– Ти нищо не знаеш за моето семейство, моето момиче. Ние с Владимир, мъжа ми, често се караме. Понякога не си говорим с дни. Много рядко излизаме на вечеря или с приятели. Това е първата ни екскурзия от девет-десет години насам. Не сме особено добре с парите, пък и...

– Има ли друго? – усмихва се тъжно Светослава и я прекъсва, за да даде знак, че това, което чува, я прави още по-нещастна.

– Ами има, но... знам ли. Децата пораснаха и вече имаме нужда от друг вид близост помежду си. Нов път един към друг. Нещо от тоя род. Опитваме се да се намерим отново. За да бъдем заедно. Евентуално.

– Именно – очите на Светослава проблясват и тя се съгласява: – Да, именно. Вие ште един жа друг. И така ше бъде вешно. Жавинаги. А и имате – гласът ѝ изтънява и изведнъж някаква дълго стаявана мъка бликва от очите ѝ. Гримът потича. Тя не обръща внимание и уточнява: – Имате деца! Детшица. Това е прекрашно. А аж вече не съм шигурна, че ше мога...

Тук втори пристъп на плач прекъсва изречението ѝ и тя закрива лицето си с длани. Леки гърчове в стомаха ѝ разкриват диспепсията или друго. След малко отваря леко пръстчетата си без да сваля ръцете и пита тихо и плашливо:

– Аши – нали така те нариша Владимир, мъжа ти? – Без да изчаква отговора, уточнява въпроса си: – Аши, ражтекъл ли ше е много гримът ми?

Илиана решава, че не е редно да я заблуждава. Потвърждава:

– Да, съжалявам.

– Много ли?

– Да.

– Жнаеш ли, Аши, зашто ши шлагам толкова много грим?

– Предполагам – вдига рамене жена ми. – Само мога да предполагам, че работата ти го изисква.

– И да, и не. Напошледък го слагам, жа да не плача. Не е жа вярване, нали? Вше ми ше реве нешчо. А като шъм ш грим, жная, че не бива. Ште потече. Ште штана грожна. И не плача. Жатова не плача. Шамо жатова.

Това прозвучава много тъжно на съпругата ми и тя за миг пожелава да прегърне момичето, но се отказва, защото то съобщава:

– Ште отида до тоалетната да ше почиштя. Налага ше.

Скача пъргаво от сепарето и продължавайки да крие с длан лицето си, се затичва към тоалетната. Ситни са стъпките, дълга е роклята, привдига я със свободната ръка, за да побърза да се махне. А корабът люшка формите ѝ повече, отколкото е нужно.

3.

В същото време аз се радвах на хубавото питие и упорито отказвах да го разреждат с лед. Тук лед няма. Откъде го вземат? От разтопено и разредено мартини ли?

Чувствах се прекрасно, като изключим факта, че жена ми отсреща в сепарето бе така задълбочено заета с разговора си със Сюзън, че изобщо не ме забелязваше.

Това не беше за първи, нито за втори път в живота ни. Докато изливах третото уиски в устата си, усетих силно разклащане на кораба, сякаш нещо го помете, но го отдадох на опиянението от своето необичайно стомашно разположение. По някое време барманът се върна на поста си, а морякът отново седна до мен на високия стол, за да досажда.

Вълните в морето не се отразяваха добре на китайците, повечето бяха оклюмали, а дори и децата им спяха неспокойно върху масите или между нозете им. Не знам кое време беше, навън бе сумрак. По микрофона съобщиха нещо на гръцки. Не го разбрах.

Казах на моряка:

– Твоят приятел се върна. Титулярът. – Побутнах го леко; изглеждаше натряскан повече от мен. Отвори очи. Добавих: – Той винаги ли пикае по трийсет минути на всеки час?

Барманът лъскаше някакъв пепелник с мръсна кърпа и когато ме чу, се озъби:

– За кого говориш така, смотаняко? А!

И ме удари леко и почти грациозно в зъбите с опакото на ръката.

Не му останах длъжен. Добър съм в джудото, не обичам се да бия с юмруци. А и не мога. Фраснах го убедително по врата с мекото на дланта си.

– Спрете се! – Морякът опули очите си без да иска. Не се опитваше да ни разтърве, просто гледаше какво става. Оня ми фрасна още едно кроше, докато наблюдавах.

А ставаше следното, докато ние се закачахме.

Сюзън беше станала неузнаваема. Лицето ѝ, подпухнало, беше закрито с длан, тя подтичваше между масите на палубата с официалната си рокля и острите токчета се забиваха в разръфания балатум на пода и кънтяха; криеше себе си, сякаш някой я беше нарочил за присвояване. Момичето изглеждаше размазано.

– Ти ли беше, лайно такова! – попитах бармана, защото исках да си върна. Намерих повод от вида на Сюзън. Тя ми харесваше. Той ме удари по-силно, отколкото успях да му върна.

– Не, но нямам нищо против. – И вдигна ръка с чашата, която бършеше преди да възникне нашата дискусия.

Успях да отскоча, но ми одраска ръката. Дръпнах същата тази ръка, да я извия с нея по моя си начин неговата и да го извадя от равновесие, така щяхме да се борим по моя начин. Мисля, че му счупих малките кости. Той изрева.

– Недей! – възпря ме морякът. – Той е баща. Човече!

– И какво от това? – разгневих се. Тоя моряк хич не ми беше по нрава. Исках да го смлатя още на тръгване. А сега бях налял в себе си необходимото количество алкохол, корабът се клатеше, аз – още повече. Всичко беше наред. Изкрещях, да ме чуе по-добре: – И какво? Ти си следващият. А...

Тогава видях как частици от стъклото се разпиляват на пода, болката от удара с чашата усетих по-късно. Тя ме отряза.

Трябва да съм се свествявал вече на плота на бара, но не съм чул и усетил това около мен в близките няколко минути.

Сюзън е изтичала до тоалетната. Морякът тръгнал подир нея, въобразявайки си, че тя пак е отишла там да причаква клиенти. А той е първи измежду тях.

Върнал се насинен, всъщност напълно син, даже брадавицата до носа му изглеждала бледа в средата си.

– Какво ти има? – попитал го барманът-титуляр, докато повдигал главата ми, за да избърше кръвта от плота. – Да не си видял таласъм?

– Неее! – изстенал той. – Не. Тя беше! Тяяя... Ой, мале! Отиде ми комплекта, мале!

Докато обяснявал със заекване, Сюзън излязла бавно от тоалетната и с гордо вдигата глава се върнала в сепарето, за да продължи разговора с жена ми. Изглеждала различно.

– Изглеждаш другояче – установила Илиана. – Съвсем си обновена. Свежа си.

– Заштото шъм беж грим. Вече никога няма да ши слагам. Чини ми ше като да шъм олекнала с двайшет кила. По-лека шъм. Ишкам да летя.

И Светослава разперила ръце, размахала ги. Като дете, което следва своето хвърчило.

Съпругата ми установила, че без грим Светослава изглеждала поне с пет години по-голяма и се учудила. Обикновено с грима жените подчертават това и онова от външността си и често изглеждат по-възрастни, по-привлекателни, свежи. При Светослава било обратното. Тя изглеждала уморено младо момиче на двайсет и пет. Състарено от грима на младостта си.

По това време трябва да съм се свестил, защото видях от същата тоалетна – то няма друга на тази палуба – да излиза моряка със свити колене, наведен, стенещ от болка и говорещ пискливо:

– Пакетът ми! Боли... Дайте лед! Ой!

Барманът се стрелнал да му помага. Представям си качеството на леда и ако виждах това, а не ми го разказваше Илиана по-късно, още повече щях да се зарадвам тогава за човека със синята кърпа под брадата. Каквото и да се е случило между краката му, щеше да стане още по-зле от съприкосновението с този лед. Така щях да си мисля.

Той обаче не спирал да крещи:

– Строши ми топките! Помощ! Пакета ми!

Илиана наблюдавала побоя и изобщо не станала от сепарето. Преценила, че няма как да ми помогне, пък и тогава я връхлетял някакъв спомен и се оставила в прегръдките му. Било ѝ интересно да гледа мъжки закачки.

Когато Светослава се върнала от тоалетната, я попитала:

– Ти ли така го подреди? Моряка?

– Да! Ш удоволштвие! Фрашнах го между краката ш оштрото на обувките. Жа шбогом. Да ме жапомни хубаво.

Говорът бил същият, но Илиана видяла голяма разлика в лицето. Светослава нямала никакъв грим. Бяла като плат. И като плат чиста.

– Ти си без грим? – установила, но по-скоро се удивила съпругата ми.

– Аж така ште бъда жанапред. Нали ти кажах, Аши. Вжех решение. Махам ше.

– И къде? Плуваме в едно корито, нали? Всички сме на път. А, Светослава?

– Аж шлизам.

– В морето ли? Да не си Русалка?

– Не. Жнам прикажката жа Рушалка, баба ми я е ражкажвала. Аж няма да бъда Рушалка никога. Дори не мога да плувам. Но вше пак шлижам. Шлед чаш пристигаме в Никшош. Хубав оштров е. Там ще ме коригират. Не ишкам мама да ме вижда така.

В това време трябва да са ме ударили с чашата, защото Илиана се хванала за устата и изкрещяла нещо. Тогава ме оставили на мира.

– Ето! – ококорила се Светослава. – Виждаш ли, че ште на един път. Ти не ши бежражлична към него. Иначе жашто? Жашто би ижкрештяла? Кажи, Аши?

Тогава морякът със строшеното достойнство между краката си отново извил своята мъка, звучала като като граовска джура гайда по Гергьовден:

– Тя го направи! Курвата! Тя е незаконно на кораба! Ще ѝ дам да разбере... никога повече няма да стъпи на този ферибот. Ох! Никога! Ще я дам на властите! Ой!

Гласът му бил писклив и събудил повечето от китайците на палубата. Но те пак полегнали след това, защото нямали какво друго да правят, пък и този музикален говор, макар и подобен на техния по тон и истеричност, не звучал родствено.

Вълнението ставало по-леко, по високоговорителя съобщили нещо на гръцки.

– Наближаваме Накшош – съобщила Светослава на Илиана. – Тук ше шляжа. Имам пожната на тожи оштров, ше ми махе обицата от ежика. Не бива мама да ражбере. Имам и на други мешта неща... и тях ше ги махне. Тя е нешчо като лекарка, най-добрата е на оштрова. Не ишкам да говоря и да ижглжедам повече по тожи начин. Мъжете ше въжбуждат, аж – не. Аж ше мражя такава.

Засмяла се е. А усмивката ѝ била по-хубава отпреди. Естествена.

– Преди ден или дори преди два-три чаша шях да заплача. Мога да гълтам шължите шъш штомаха си, така ше научих. А шега ми ше шмее. По-хубав е животът беж грим, нали, Аши? Почувштвах се швободна беж тожи товар върху шебе ши.

Илиана кимала, не можейки да познае изражението на това момиче. Сякаш друга жена била дошла в сепарето. И не спирала да говори, без маниери, волно:

– Аж не умея да се ражделям, но ше кажа, че шякаш ми беше много приятно, Аши. Повярвай ми. Благодаря. Почушствах се добре. И ше убедих в нешчо. Не жнам точно жашто, как и кога. Ште ти кажа, когато ше видим. Надявам ше. Така го ушещам. Нямам вижитна картичка... Хайде, жнаеш – не ми ше подигравай.

Илиана я гледала серизно и даже повече от това – тъжно. Жена ми се натъжава само когато няма нищо сладко вкъщи. Или когато е неразположена. Виж я ти!

А Светослава продължила:

– Не, ти не ше подиграваш, ижучаваш ме. Нямаме време жа това. Аш съм недостойна. Но имам телефонен номер. Ешстешвено, че няма да ше чуем шкоро, нито видим, но това е като шчвете... за шмопен – и подала листче жълта парфюмирана хартия с написан мобилен телефонен номер.

– И на мен ми беше хубаво да си поговорим, Светле, но...

– Шветле ли? – Диспепсията отново връхлетяла момичето. За миг то пак се свило на две, но бързо вдигнало глава и се овладяло. Хрипайки, питало: – Ти ми кажа Шветле! Тъй ми кажа! Чшух. Така отдавна никой не ме е наричал. Хубаво е. Топло. Шкоро ше шъм у дома. Ушештам го. Шъш штомаха си. – И пак се усмихнала. – Кой жнае? Може пък да се исчиштя? Да иштече лошото... И пошле да ши имам бебе? Нали? Като в прикажките на баба...

Докато се разделяла със Светослава, Илиана хвърляла поглед към бара. Ние сме се млатели по това време, за да уточним позициите си; успокоила се едва когато се убедила, че съм почти мъртъв.

Предишната Сюзън станала от сепарето и си тръгнала. Странно изглеждала. Челото – високо, дрехите небрежни, жартиерите – същите, а пък боса. Дългата рокля не ѝ позволявала да прави широки крачки, тясна била, но пък цялото изражение на девойката било такова, че сякаш всеки момент ще скочи от палубата, тялото ѝ излизало вече от опаковката си, още няколко стъпки ѝ трябвали да изчезне в синия кипеж на Цикладите и да заживее с някой морски принц...

Така твърдеше жена ми след време. И после уточни само за мен и с уговорката да не казвам на никого, че Светослава не гледала вече с очите си, докато вървяла, друго я водело. Не пожелах да узная какво е то. Корабът се клатушкал леко, тялото ѝ – също, с ритъма на вълните, но тя извървяла спокойно цялото пространство на палубата без да обръща внимание на подсвиркванията. Изглеждала почти ужасно щастлива – или поне толкова зле, колкото свободата може да ни увреди, когато ни прегръща силно и така изцежда последния ни въздух в името на своето бодро закъснение.

Събудих се от погледа на Илиана. Така ми се стори. Попари ме – строг, загрижен и почти ужасèн. Очевидно не се е надявала да съм мъртъв толкова дълго.

Нещо повдигна главата ми и за миг всичко пред мен се завъртя. После нещата си идват на ссвоето хаотично място. Стори ми се, че красивото дупе с жартиерите ми изпрати... да, Сюзън ми изпрати целувка по въздуха, видях едно бяло лице да се отдалечава и голият му гръб да обозначава някаква раздяла. С какво? И защо?

Май хубаво ме бяха набили. Или и уискито е било със същото качество като мартинито. След няколко такива питиета се чувстваш смазан.

Жена ми продължаваше да ме гледа загрижено и строго от сепарето. Но не ставаше от там. Морякът с брадавицата стенеше и не спираше да сипе ругатни. Пакетът му кървеше. А барманът имаше синина под окото и се въртеше в полукръг. Изглежда беше прекалил с дрогата в междучасието, докато морякът го заместваше на бара. А може пък и това да е било мое дело. Не съм чак толкова зле с юмруците, колкото съм добър в борба на татамито в джудото. Пумпал смотан! Не го харесвам тоя барман. И мартинито му. И уискито. И мамка му...

Ей сега бих го натоварил с остатъка от силата си, ето – ставам, ала... Ако не беше прозвучало онова. Силното. Чак ми се заби в главата.

По високоговорителя съобщиха, че наближаваме остров Наксос.

Като камбана проехтя. Бавно. Убедително. И се смирих.

4.

Докато островът се отдалечаваше, установих, че Цикладите са страхотно място да умреш. Или да заживееш. Отвън скалисти, начумерени, но вътре пълни с живот и със смирение бяха тези острови. Или с надежда. Море от острови. И всеки един от тях е самотен. По своему. А всъщност – волен.

Наксос се смали в далечината и аз вече не се питах дали и той е самотен. Изглеждаше така, че произвежда самота: красива, нащърбена и необходима – като любов. Щях да го запомня с една червена рокля и с босите крака на момичето, което търчеше на пристанището към нещо свое си. Бягаше. С куфара на своето минало.

Този път не ми се повръщаше. С остатъка от зрението, останало ми след сбиването, съзрях или ми се стори, че видях да се отдалечава на кея боса красива жена с червена рокля. Досущ приличаше на Сюзън. Същата, която си мислех да запомня като картичка в съзнанието си.

Не споделих видението с жена си. Тя е ревнива. Може да реши, че вече съм си я заврял в ума, щом като са станали приятелки. Илиана ми позволява да ѝ изневерявам с всички. Само не с приятелките ѝ.

По тази причина не ѝ останаха приятелки. А аз – повод за изневяра.

Когато ферито тръгна, усетих онова желание да се хвърля в морето.

Затова се заврях в ъгъла на сепарето и заблизах раните си. На бара нямаше никого.

Илиана се появи след миг.

– Защо се биеш без причина? – попита.

Какво да ѝ отговоря? Ето това май става:

– Не е без причина. И не се бия.

– Аха! – Докосна устните ми. – Просто позволяваш да те бият.

– Не! – Скочих. – Кой?

Тя се притисна до мен.

От алкохола ли, от друго ли, но това момиче ми се стори много по-близко от съпруга. Впи устни в моите. Аз я опипах.

Каюта нямахме. Но оная лодка...

– Дали да не отидем там, където ме спаси? – предложи невинно Ачи. Тя ми се стори с двайсет години по-млада и още имаше желания. И то съвсем уместни.

Докато се придвижвахме към лодката – хванати за ръка, за да се спасим от вълнението на прибоя, бях сигурен, че там ще намерим нов пристан. Къде другаде, ако не в лодката?

Нов път. Начало. Знам ли.

В началото ви казах, че фериботът е по-голям от мен. Да, ама друг път!