Фикции
(той си знае... че е за него)
Някога с теб си говорехме за фикции... Ти сигурно си забравил... Говорихме точно за измислиците и съзнателните отклонения... Дори скапаните фикции, които срещам като правна норма в началото на всеки учебник, дори тези скапани фикции ми напомнят за теб.
А тогава ми се струваше толкова истински... от мисли, от чувства... Колко много не съм те познавала, иначе нямаше да те свържа с нищо от себе си. Никога. Не бих си причинила това отново дори и да е само за да разбера дали щеше да си струва да опитам. Мамка му - изгубих някъде стила си... Пак по твоя вина. Сега всичко, което пиша, звучи сухо и е пълно с гняв. Тук ти би казал, че съм си заслужила всичко... Ама аз пък бих казала от своя страна, че ти не си по-малко виновен от мен. Защото имаше стотици шансове да ме имаш...
Така е писано... С това изречение се залъгвам от известно време. А може би не му е сега времето за нашето „нас”... А може би не само никога не му е времето, ами и никога няма да дойде ...