Фикции
(той си знае... че е за него)


  Някога с теб си говорехме за фикции... Ти сигурно си забравил... Говорихме точно за измислиците и съзнателните отклонения... Дори скапаните фикции, които срещам като правна норма в началото на всеки учебник, дори тези скапани фикции ми напомнят за теб.

  А тогава ми се струваше толкова истински... от мисли, от чувства... Колко много не съм те познавала, иначе нямаше да те свържа с нищо от себе си. Никога. Не бих си причинила това отново дори и да е само за да разбера дали щеше да си струва да опитам. Мамка му - изгубих някъде стила си... Пак по твоя вина. Сега всичко, което пиша, звучи сухо и е пълно с гняв. Тук ти би казал, че съм си заслужила всичко... Ама аз пък бих казала от своя страна, че ти не си по-малко виновен от мен. Защото имаше стотици шансове да ме имаш...

  Така е писано... С това изречение се залъгвам от известно време. А може би не му е сега времето за нашето „нас”... А може би не само никога не му е времето, ами и никога няма да дойде това време. Мислех си, че си само фикция на ума  ми, за да избягам от реалността. Мислех, че е само привличане... Да, ама не... Отрова! Навсякъде...

  Изпадам в безтегловност. Вървя и не виждам никого, нищо... Не ми се говори..., но се усмихвам. Привидно. И търся повече неща, за да се смея, за да забравя, че те няма..., а още поглеждам натам, където за последно те видях... Колко глупаво! Колко наивно! Ама факт... Тук няма фикция. Не си измислям нищо. Може би само теб. Защото определено не си това, което толкова време вярвах, че си. Жалко... Щеше да е истинско...