Бях си вкъщи и играех шах онлайн, когато телефонът ми зазвъня. Беше Галя. Усетих как по лицето ми избива червенина, сърцето ми вече се спускаше в галоп. Не бях я виждал повече от три месеца. Тогава тя ми каза, че трябва да спрем да излизаме и да си останем просто приятели. Явно имаше предвид онази специфична форма на излизане, която предполага, че двама човека са близки. Беше ми много тежко, но нищо не можех да направя.

  – Нуждая се от помощ, Жоро – каза тя.

  Гласът й звучеше странно, тя сякаш имаше проблеми с дишането. И някак треперлив, досущ като на развълнуван възрастен човек. Това ме разтревожи. Положителните ми очаквания моментално се изпариха.

  – Галя, добре ли си? – попитах плахо.

  – Не, не съм. Съжалявам, че те притеснявам, но би ли могъл да дойдеш? По възможност по–бързичко. – Тя започна да ми обяснява къде се намира. После просто затвори, без да направи никакви уточнения относно това какво се е случило.   

  Знаех улицата. На две преки от апартамента ми беше. Обух си обувките и изтичах навън.

  Въпросната улица изглеждаше пуста. Минаха няколко секунди преди да видя бившата си приятелка. Тя стоеше на тротоара, облегната на ствола на едно голямо кестеново дърво. Носеше обикновена тъмнозелена рокля, която подчертаваше стройната й фигура, и черни обувки с висок ток и заострени върхове. Приближих се. Когато ме видя, се усмихна плахо, някак насила. Забелязах, че лицето й е неестествено бледо. В сините й очи се четеше страх и объркване. Бузите й бяха навлажнени, от сълзи явно. Без да пуска дървото, тя сведе глава и се вторачи в краката си, сякаш изпитваше срам от нещо.

  – Галя, какво става?

  Тя изхълца глухо. Тогава забелязах, че е свила левия си крак в коляното, очевидно за да не го натоварва, стъпвайки. Токът на обувката й не докосваше земята. Не можах да се въздържа да не огледам нежната извивка на прасеца й. Когато стигнах до нея, тя се протегна, стисна дланта ми и се вторачи в мен с настоятелен поглед. Сълзите в очите й ме смущаваха, излъчваната от тях болка – още повече.

  – Галя, да не би да си стъпила накриво? Глезенът ли…

  – Глезенът ми? Не, нищо му няма.

  Да, наистина нищо му нямаше, за щастие, даже изглеждаше по–страхотно от всякога под тънкия черен чорапогащник.             

  – Все още не мога да повярвам, че ми се случи такова нещо – продължи тя. – Голям пикап, червен. Мисля, че шофьорът беше пиян. Канех се да пресека улицата, когато той едва не ме прегази. Отскочих назад, но… предната броня ме закачи. Той дори не спря…

  Тя предпазливо плъзна треперещите си пръсти по лявото си бедро. Дланта й рязко отскочи, сякаш се бе опряла в нагорещени въглени.

  – Трябва да се обадя… – подхванах.

  – Вече се обадих на бърза помощ. Идват. Просто ми се искаше да си с мен. Затова те извиках. Съжалявам за…

  – Нека ти помогна да седнеш.

  – Първоначално не ме болеше много. Усещах само неприятно изтръпване. Дори можех да стъпвам, но след няколко минути…

   Подпирайки гърба й, й помогнах да седне. Междувременно тя застена жално. Коленичих до нея на тротоара и я прегърнах. Парфюмът й събуди приятни спомени у мен. Тя се сгуши в мен като уплашено животинче, неравномерното й дихание гъделичкаше врата ми. Постепенно се поуспокои. Отметнах назад кичура тъмноруса коса, който висеше пред очите й, после я целунах по слепоочието. Тя само изпъшка.

  Линейката най–накрая пристигна. Отдръпнах се настрани, за да направя място на парамедиците, които донесоха носилка и я поставиха до Галя.

  – Има проблем с левия крак – обясних.

  Галя посочи бедрото си, после извърна глава настрани. Брадичката й се тресеше. Единият парамедик издърпа роклята й нагоре и разкри източника на болка. Фината материя на чорапогащника бе надрана, под него бедрото й изглеждаше ожулено и леко подуто.

  – Донеси шина! – каза парамедикът на колегата си.

  Той махна елегантната обувка на Галя и я захвърли небрежно на тротоара. Погледът ми се спря на деликатната извивка на стъпалото й, а след това на пръстите й, които се виждаха ясно през фината материя. Наведох се и взех обувката. Топлината от ходилото все още се усещаше. Приятна миризма на нагорещена кожа погъделичка ноздрите ми. В този момент парамедиците сложиха шината под крака на Галя. Тя потрепери и ме погледна тъжно.

  – Бихте ли ни помогнали да я сложим на носилката? – каза по–възрастният мъж.

  – Разбира се. Какво точно да направя?

  Той ми даде разяснения и аз минах зад Галя. Плъзнах дланите си под мишниците й и с лекота повдигнах петдесеткилограмовото й тяло. Тя изпъшка, като видимо се напрегна. В същото време парамедиците повдигнаха внимателно краката й и избутаха носилката отдолу. Галя ответна глава назад. Влажните й трескави очи потърсиха контакт с мен. Понечи да каже нещо, но се отказа и тръсна глава, запазвайки мълчание.

  Намърдах се в линейката без да искам разрешение. На път към болницата парамедиците й дадоха обезболяващи и й премериха кръвното налягане. А аз се чувствах подтискащо безполезен.

  Когато стигнахме, носилката бе свалена от линейката и избутана надолу по един дълъг коридор, до просторна стая с бели стени. Зад бюрото в ъгъла седеше медицинска сестра, която изглеждаше отегчена и сънена.

  – Изчакайте отвън, моля – рече сестрата.

  – Искам да съм с нея.

  Тя ме изгледа лошо и посочи пластмасовия стол до вратата. Потупах Галя по ръката и се отправих към стола. Седнах неохотно, после осъзнах, че съм прекалено нервен, за да мога да седя, и отново се изправих. Устата на сестрата се изви в крива усмивка.          

  – Къде е докторът? – попитах нетърпеливо.

  – Не се тревожи, Жоро! Вече съм по–добре – изчурулика Галя.

  Живецът в гласа й ми се стори фалшив. Седнах отново и си дадох вид, че чакам търпеливо. Времето се разтегна като ластик.

  Лекарят се появи точно когато се канех отново да скоча на крака. Беше шейсет и няколко годишен, нисък и пълен, с розови бузи.

  – Добре, да видим какво имаме сега. А, красива млада дама! – каза той и намести очилата си.

  Галя го дари с колеблива, измъчена усмивка. Лекарят се приближи и се захвана със задачата да махне шината. Минута по–късно той плъзна ръцете си под прасеца на Галя, повдигна го леко и измъкна шината. Устните на Галя се разделиха, пропускайки тих стон.

  – Аз съм доктор Пранчев. Къде ви боли, млада госпожице? – попита лекарят.

  – Тук, бедрото.

  – Ще се наложи да срежа чорапогащника.

  – Нямам възражения по този въпрос.

  Той запретна роклята й чак до ханша. Присви очи, взирайки се в контузеното място. Започна да реже чорапогащника с ножица, като тръгна отгоре и продължи странично, по външната част на бедрото. Когато чорапогащникът бе отстранен, погледът ми се поспря върху розовеещата долна част на стъпалото й. Винаги съм се чудил как нещо човешко може да е толкова съвършено. После усетих погледа й върху себе си и сведох глава.         

  – Сега ще трябва да снимаме на рентген крака – каза Пранчев и захвърли остатъците от чорапогащника в едно кошче.

  – Дали е сериозно, докторе? – попитах.

  – Навявам се да става въпрос за разтегнат мускул – отговори той. – Но каквото и да е, ще го оправим.

  – Чудесно – каза с треперещ глас Галя.

  – Калинче, би ли я закарала в рентгенологията – каза доктор Пранчев на сестрата.

  Аз взех найлоновата торба, в която бяха дамската чанта и обувката на Галя и станах.

  – Можеш да чакаш тук, ако искаш. Нямам нищо против – каза докторът.

  – Много благодаря. – Усмихнах се на Галя, докато я изнасяха на носилка на колелца.

  Устните й се извиха в не особено успешен опит да отговори на усмивката ми. Лицето й беше дори по–бледо отпреди.

  Половин час по-късно снимките бяха готови. Пранчев намести очилата си и започна да ги разглежда. Доколкото виждах от стола, на който се бях настанил, бедрото на Галя бе добре. Минута по–късно я върнаха обратно в кабинета.