Странно е усещането да не си на мястото си. Да виждаш как всички около теб се смеят, наслаждават се на малките радости в живота, парадират с успехи или се опитват да предизвикат състрадание с някой личен драматизъм. А в същото време ти да стоиш встрани, като че наблюдаваш хоровод и никой не желае да ти подаде ръка, за да се включиш и ти в танца. Само те гледат с насмешка или още по-зле- снизходително.
Така се чувствах аз на тузарското събиране, организирано уж по повод рождения ден на Емилия Чакърова. Въпреки, че отвсякъде ме обливаше фалш и ме заслепяваше лицемерието им, аз ясно виждах защо тук не е за мен. И не, не беше защото не съм богата. Богатството е състояние на духа. Поне така разправяше един мой професор по патоанатомия. А щом той е успял да намери щастието в ежедневната компания на мъртъвци, със сигурност има доза истина в думите му. Въпреки, че абсолютна истина няма, а съществува само гледна точка и интерпретация...
Какво ме прихваща? Какви са тия философски дивотии? Аз съм на работа тук! Трябва да следя Емилия да не изпадне в някой безумен епизод пред цялото това "благородническо" съсловие.
И докато възвръщах самообладанието си, към мен се приближи Атанас Чакъров.
- Охо-о! А ти трябва да си новият ангел-пазител на мама. Или е по-правилно да кажа бавачка?
- Точно така. Това съм аз.
Въобще не ми беше до спорове, а и не знам как бих могла да удържа словесна победа над майстор на омайването като него, затова не си направих труда да измислям достоен отговор. Но на него сякаш му се играеше. Беше си намерил нова мишена и щеше да опита да я порази с най-различни прийоми.
-До-бре. А ти си...
-Иванова. Доктор Иванова.
-Х-м... Доктор, а? Май не си в много добър етап от кариерата си, докторе. Каква е специалността ти?
- Достатъчпо съм квалифицирана, за да осигуря най-добрата грижа за майка Ви.
Не последва мълниеносен отговор. Само доволна усмивка. През цялото време, обаче, погледът му не слезе от лицето ми. Дебнеше ме да се пречупя и избухна или да се опитам да избягам...
-Това е добър отговор. Но на мен не ми стига. С теб ще си поговорим още, бъди сигурна. Дотогава ще е добре да преразгледаш поведението си. Малко отзивчивост няма да ти е излишна.
-Благодаря за съвета! Ще помисля над думите Ви.
Атанас ме стрелна с очи преди да се насочи към другия край на залата, но не си позволи да каже нещо повече. Майка му се беше озовала зад гърба ми.
-Какво искаше от теб? Обиди ли те с нещо?
-Не, не... Аз... Даде ми ценен съвет.
-Кой? Той ли? Опазил те Господ! Слушай, моето момиче! Ако мислиш да се задържиш тук поне до първата си заплата, не се забърквай със синовете ми. Нито с жените, нито с любовниците, нито с който и да е от кръга им. Ясна ли съм?
-Пределно! И какво да му отговоря, когато дойде да си "говорим" следващия път?
-Лиза, ти си умно момиче. Направи така, че да няма следващ път. Или аз ще го направя. Но няма да ти хареса.
Емилия умееше да убеждава. Не, че исках вниманието му. За какво ми е? Нали е цар на фалша? Нали ще си поиграе, ще вземе каквото му е нужно и ще ме остави да се гърча в собствената си кръв докато той стои над трупа на душата ми и се усмихва с тази негова толкова особена усмивка...
Стоп! В какво ме убеди тя? Че не бива? Това го знаех още когато ме заговори. Че е опасен? От километри си личи, че човекът е в неразрушим съюз с всички видове хазарт.
Че ще има непоправими последствия? Животът ми е непоправима поредица от погрешни избори. Достатъчно е, че забравих как да мечтая покрай всичките си несгоди и тревоги.
Колко по-лошо може да стане? Какво?
Да победя. Да, понякога е тежко да победиш. Много по-тежко е да застанеш на мястото, което ти се полага, отколкото да не знаеш кое е то.
© Мария Митева Все права защищены