Совалката се движеше през тъмния космос вече четвърти ден. Двете жени не бяха си разменили и дума. Хотару бе особена. През живота си Нефрита се бе сблъсквала с хиляди войници, но никога не бе срещала подобно нещо. Лейтенант Росору говореше много малко. Ако не ѝ налагаха да казва „Да сър”, останалите биха я помислили за няма. Погледът ѝ винаги каменен, никога не разкриваше истинските ѝ чувства. Времето, тя прекарваше или в почистване на импулсният си автомат или в подостряне на бойния си нож. Нефрита обаче не издържа на напрежението и се обърна към своята спътница:

- Ама онзи пилот… ох, как му беше името… а, да, Хектор Нагато, е много сладък, не мислиш ли?

- Щом казвате, лейди Нефрита.

Жрицата стана от седалката си и приятелски потупа Хотару по рамото:

- Хайде де! Видях те как го гледаш…

- Лейди Нефрита, искам да ви уведомя, че ще ми бъде изключително приятно да се върнем към тишината и мислите си.

На Неф не ѝ се рискуваше да дразни „Най-добрата”.

Нефрита и Хотару погледнаха през илюминатора. Пред очите им се разкри огнена гледка. Хоукай с право нарече планетата Фойерабенд. Цялата бе разкъсвана от бушуващи огньове. Реки от лава, вечно горящи планини и океани от магма. Двете жени се спогледаха и преглътнаха. Ако това бе лесно за младежа, то какво по дяволите беше положението при Уминаре…

                Час и полвина совалката захождаше, докато най-накрая успя да кацне на що-годе стабилна основа. Валд’рассил погледна картата на китката си. Устройството прихвана сигнала идващ от саркофага. За щастие целта им бе на стотина метра от мястото на кацане. Двете жени тръгнаха по черната скала, към  близката пещера. При влизането им, повърхността не издържа и се разпука. Нефрита изкрещя, а Хотару се извъртя, докато падаше и използва портативния си харпун. Металната стрела уцели скала, ала тя също се разпука. За пръв път в очите на Хотару се четеше истински, суров страх.

                Използвайки биоенергията, Нефрита успя да омекоти падането си. По ирония на съдбата, тя омекоти и падането на Хотару, бидейки жив дюшек. Устройството на китката изпищя отново и още по-силно.

- Я виж ти… пряк път... – отсече Хотару – измъкнахме се леко.

                При тези думи, сякаш цялата пещерна галерия започна да се тресе на откоси.

- Защо, по дяволите, предизвикваш съдбата? – озъби ù се Нефрита и стисна юмруци.

***

Дните сякаш бяха минути - магията на стазис технологията. Хоукай отвори очи. Совалката сама бе кацнала на Хидрения и сега поканваше единственият си пасажер, с бляскащи светлинки и умопобъркващи сигнали, към продължението на мисията. Белокосият младеж слезе по рампата и дробовете му веднага се изпълниха с влажния въздух на морската планета. Чист късмет, че навигационният компютър бе избрал по-близкия до целта континент – не, че два малки острова за цялата планета можеха да се нарекат континенти.

                На Хоукай му бе нужно известно време да се ориентира. Той сложи кислородната маска, издигна се във въздуха и се насочи към „лобното място“ на Уминаре. За броени минути стигна брега и вече бе под водата. Като цяло не срещна пречки от страна на дивия живот. Уми му бе разказвала за морските същества. Хидрения бе дом на могъщите левиатани. Според думите ѝ, възрастните индивиди можели да глътнат цял син кит и пак да им остане място за десерт. Но най-внушително от всички морски същества бил божественият омнирьок. Някога Хидрения била населена от разумни същества – Акваари, но цивилизацията им изчезнала за ден. Хоук никога не бе взимал на сериозно приказките на Уминаре, което донякъде обясняваше спокойствието му.  Той смяташе, че тя му е говорила всякакви врели некипели, само и само да го впечатли. Все пак тя нямаше от къде да знае всичко това…

                Младежът бързо достигна до подводната пещера. Преддверието представляваше огромен въздушен мехур. Той си свали маската и я окачи на кръста си. Тъй като в мехура цареше пълен мрак, той изпрати заряд към тавана, който освети всичко, сякаш беше ден. Пред Хоук се откри огромна, кръгла, метална врата. Концентрирайки силите си, той създаде магнитно поле, което изкърти врата заедно с желязната дограма. Грешка за която съжали. Стотици змии полетяха към него с отворени усти, готови да инжектират смъртоносният си еликсир в нарушителя. Хоук беше бърз. Той скръсти ръце пред гърдите си, очите му светнаха за момент. След това, той се извиси във въздуха и ги разпъна, сякаш бе разпнат на кръст. Във всички посоки, подобно на сфера, се разпръсна електрическа енергия, изпържвайки змиите. Земята се покри с пепел. С разчистен вече път, Хоукай продължи уверено напред. Достигайки до следващата зала обаче, пищящ звук му помогна с ужас да си спомни лукавостта на Уминаре. Погледът му се размъти, зави му се свят и накрая загуби почва под краката си. Загубил сила, той се сгромоляса на твърдата земя.

***

Ронещите се скали, леещата се магма и задушаващия дим започнаха да се вият. В епицентъра, Нефрита с ужас забеляза огненочервен кристал. Но за разлика от преди, този път, той беше вътре в тялото на пазителя.

- Какво, по дяволите, е това – Хотару посочи с трепереща ръка все още безформения пазител.

- Това е пазителят на боговете. Всеки бог си има пазител. Този на Хоук бе каменна мечка...

- А този е шибана огнедишаща лисица{за референция относно как изглежда – магма елементал  ХоММ3}! - извика Хотару.

Пред тях в цялото си величие стоеше пазителят на Хелин. Без да губи много време, животинчето отвори пастта си и избълва огнена струя, която жените избегнаха на косъм. Нефрита се стрелна, концентрира достатъчно енергия в юмрука си и нанесе мощен удар. Това което последва не бе никак обнадеждаващо. Юмрукът й потъна в мекия камък минаващ за кожа и гореща лава обля ръката й. Жрицата изпищя. Писък, какъвто дори Хотару, в дните си на ???интеригейтър??? не бе чувала. Пазителят подскочи по посока на Росору и се опита да я захапи с пламтящата си паст. Войнът се възползва от тренираните си рефлекси, избегна устата и на свой ред атакува. Тя хвана импулсния си автомат, вкара дулото в кожата на лисицата и натисна спусъка. Постигнатият резултат бе плачевен. От мястото където бе влезнало оръжието изригна, като гейзер, гореща лава, разтапяйки автомата и изгаряйки част от униформата на жената.

                Нефрита успя да се съвземе от шока и притъпявайки болката извика:

- Бруталната сила няма ефект! Как, по дяволите, се побеждава магма?!

- Мислех, че вие сте специалистът, лейди! – отвърна Хотару, бягайки от прииждаща огнена стена.

                Жрицата стисна зъби, присви очи и активира всяка невронна връзка в главата си. Секунди по късно падна на колене:

- Съжалявам... Съжалявам, че те навлякох в това, Хотару. Не исках никой да пострада...

                Войникът хвана вайкащата се жена и я завлече в прикритието на една ниша.

- Технически не сте виновна вие. Лорд Хоукай настоя да ви придружа. Той каза, че сте щяла да се нуждаете от някой с моите... „екзотични способности“, както той се изрази. Така и не схващам какво имаше предвид с това.

- Лейтанант Росору, случайно да имате скрити заложби? Хоук може да усеща кога някой може да бъде повече от това, което е. Той го нарича предчувствие, но си е чиста скенер способност.

                Хотару погледна Неф в очите. След като преглътна, заговори:

- Аз не се казвам Хотару Росору... Истинското ми име е Брунхилде Валд’Рассил. Аз принадлежа на отдавна прокудения от империята клан Валхала.

- МОЛЯ!??! – сякаш неуязвимата лисица не ù бе достатъчна – Знаеш ли, че има закон, който задължава елиминацията на всеки „свързан“ с Валхала, да не говорим за член на клана!

- Ами давай, Нефритке, няма да те спирам. Не е като да се измъкнем живи от тук... Освен ако...

- Освен ако, какво? Казвай! – Нефрита сграбчи войника за раменете и я разтърси.

- Аз съм валкирия. Мисля, че ако използвам способностите си на валкирия, ще успеем да победим пазителя. Май Хоукай точно това е усетил у мен.

- Тая маймунка... Едва се събудил и почна с тайните... Добре. Ако се измъкнем живи... не! Ако се измъкнем живи и с богиня Хелин, ще пазя тайната ти. Хей, аз дори започвам да те харесвам...

- Има уловка. Нуждая се от време и пространство. Ще можеш ли да занимаваш лисицата за малко?

- Разчитай на мен – широка, ехидна усмивка се помести на лицето на жрицата.

Нефрита излезна от нишата, плъзна се до муцуната на лисицата, извъртя се и изпъна дланите си на сантиметри от очите на пазителя. Няма и секунда, когато тялото й светна като мощен прожектор. Магменото животно нададе сподавен писък и със сляпа ярост започна да пръска лавени плюнки навсякъде.

                През това време Брунхилде бе застанала с разперени ръце и редеше някакви слова. Докато хвърляше камънаци по лисицита, Неф забеляза бойния нож на войника да проблясва в ръката ѝ. След като валкирията преполови рецитала си, ножът ѝ засвети със светлината на зимна луна. Нефрита си свърши работата. Вече не можеше да отвлича вниманието на магмения голем, който усети как стоят нещата. Но на Валд’Рассил не ѝ трябваше повече време. Светлината от ножа ѝ изригна във всички посоки. Когато се разнесе изцяло, в ръката си, валкирията държеше меч.

- Запознай се с моя малък приятел – Валкюрмеч! – Брунхилде отскочи и замахна, създавайки в гърба на голема, една зееща рана. Магмата и скалите обаче се върнаха по местата си, сякаш не бяха докосвани.

- Кристалът! Трябва да счупиш кристала! Намира се в главата ù! – изкрещя Нефрита, която в този бой беше понижена до прост наблюдател.

Брунхилде затвори очи и остави енергията на Валкюрмеч и нейната да се слеят за момент. Секунда по късно тя отвори очи, отскочи и запрати меча си към главата на огнената лисица.

***

- Ставай, нищожество! Ставай и се бий!

Хоукай отвори очи и съзря красива жена. С коса, очи и устни, черни като катран и сива кожа, тя бе едновременно обаятелна и смъртоносна. Тук там по кожата ѝ се забелязваха очертания наподобяващи люспи, а от цялото ѝ тяло не спираше да се облива с вода, сякаш стоеше под невидим душ. Хоук се опита да изрече въпрос, но устните му само празно се отвориха. От друга страна, когато жената отвори своята, от нея се изстреля мощна струя вода, която запрати младежа в стената. С ужас, белокосият младеж осъзна, че не само е безмълвен, но въобще съблечен от силите си. Чувства на паника и безпомощност започнаха да се прокрадват в душата му. Той изпита първичен страх, какъвто никога не бе изпитвал.

                Жената запрати втора струя към него, която го нацели право в гърдите и му изкара въздуха. Хоукай се опита да отвърне на атаката. Засили се и се опита да нанесе удар, но в последният момент, жената издигна водна стена , блокирайки и без това жалкият опит за контраатака. Това обаче сякаш мотивира младежа и в изблик на адреналин, той започна да нанася яростни удари – юмруци, ритници, ъперкъти… Водни колони се издигаха, блокираха ударите и отново се стичаха на земята.

                Докато младежът безуспешно се опитваше да ѝ докопа гърлото, жената се смееше, не – тя му се подиграваше.

- Какъв Бог си ти?  Ахахаха! Не виждаш ли? Ти ги провали отново!!! Защо просто не умреш?!

Кръвта на Хоук започна да кипи. Вените му изпъкнаха, мускулите му се стегнаха, а в очите му пламна огън на чиста ярост. Сега страхът изцяло бе превзел душата му.

                Насреща му, жената вече се кискаше:

- Нима наистина си толкова нетърпелив да ги провалиш? Мислиш се за велик, а? Истината е, че си едно жалко нищожество!

                С ловкостта на нинджа, Хоукай кръжеше около жената, опитвайки се да намери пролука. Жената не млъкваше. Тя се смееше и го ругаеше. Но това което казваше жената не бяха измислици. Те бяха ехо на собствените страхове на младежа.

                Изведнъж смехът секна. Жената нанесе удар, който запечата белокоското на място и с един удар го свали на земята. След това започна да го налага където свари. Омаломощен от словесната атака, Хоук затвори очи и кротко започна да поема ударите. Тъкмо една сълза се спусна по бузата му, когато чу звук от чупещо се стъкло. Ударите спряха, а болката изчезна. Младежа отвори очи и осъзна, че отново се намира в залата, където всичко бе започнало. В центъра сега имаше парчета стъкло, блещукащи в цветовете на дъгата. Хоукай се изправи до седнало положение и си позволи една дълга въздишка:

                - Добре, че сферата бе стара и не издържа… Мамка му, как мразя да ми ровичкат в главата!

                Той се изправи, и сякаш да се увери в очевидното, изпъчи гърди и през тялото му премина буйна електрична стихия. След това прекрачи през пролуката в стената и се озова в последната зала, където се намираше саркофага на Уминаре. Въпреки, че още не бе запратил заряд, в стаята имаше слаба светлина. Въпреки че стаята бе суха, по стените и куполовидният покрив танцуваха светлинни оттенъци, сякаш хвърляни от вода. Той се приближи до саркофага и постави ръката си върху капака му. Секунда по късно стаята се изпълни сякаш с чирикането на хиляда пияни врабчета. От ръката на Хоук и капака на саркофага, във всички посоки летяха светкавици, като клоните на обрулен храст. Целта бе постигната и капака се отвори. Момичето, което лежеше вътре отвори очи. Косата ѝ бе обагрена в морско синьо. Очите ѝ леко изпънати, бяха като бездънен океан. Тя се усмихна и протегна ръка към лицето на младежа:

                - Знаех си, че накрая ще дойдеш при мен. Чаках те…

Като попарена, тя се изправи до седнало положение. Хоукай беше до пролуката с гръб към нея:

                - Размърдай се, де! Няма да те чакам цял ден!

                - Развали романтичния момент!

                - Имаме сериозни проблеми. Няма много време за романтика – той обърна поглед към нея – Идвай!

                Двамата напуснаха подводната пещера. Уминаре създаде около двамата въздушен мехур и те се понесоха към повърхността. Докато се издигаха, Уми сръчка Хоук, и му показа нещо в далечината. Той за пръв път видя левиатан.

                - Внушително.

                - Още е бебе. Изчакай да видиш майка му. - отвърна девойката.

Ченето на Хоукай за малко да се откачи. По щастливо стечение на обстоятелствата, двамата благополучно стигнаха повърхността и отлетяха със совалката.

***

Мечът прониза главата на лисицата. Като мощна лавина, съставните части на голема се сгромолясаха на земята. Нефрита потупа Брунхилде триумфално по рамото. Двете жени намериха камерата, където се намираше саркофага на Хелин. Жрицата започна да го оглежда, но така и не успя да завърши огледа си. Валкирията, с няколко точни замаха, накара капака да отхвръкне на страни. Мигом от вътре се появи млада жена с огненочервена, къса коса. Лицето ѝ бе изпито, а чертите ѝ обаятелни. Едва отворила очи, тя прикова сънения си поглед в бюста на Нефрита. Мудно вдигайки очи, видя и усмихнатото ѝ лице. След това, бавно бавно, обърна глава и към Брунхилде. За нещастие погледът ѝ отново се прикова в бюста ѝ. След това погледна и своя собствен, и смръщи вежди.

- Господарке Хелин - подхвана Неф - Радвам се да се запознаем. Аз съм Нефрита, главна жрица в храма на Гръмотевицата.

- Също така сме познати като Архани. В момента сме затънали в големи лайна и се нуждаем от вашата помощ - допълни валкирията.

Двете жени бяха направили грешката да се доближат твърде много до саркофага. Хелин стрелна ръцете си и пръстите ѝ се впиха в гърлата им.

- Хайде първо да ви изпепеля и после да си говорим, а?

- Какво по… - опита се да изсъска Брунхилде.

                Мощна ударна вълна запрати жрицата и валкирията в стената.

                - Какво ви дава правото да идвате при мен? Какво ви дава правото да ме пробуждате от моето наказание?

                - Господарке, моля ви - Нефрита направи знак на Брунхилде да замълчи и да я остави тя да говори - трябва да побързаме. Расата ни е изправена пред унищожение…

                - Ти май не схващаш, а?! Никога не трябваше да се пробуждам. Такава ни беше уговорката - ръцете ѝ пламнаха в буен червен огън.

                - Нека ви обясня! Арханите ви боготворят. Вие сте част от нашият пантеон. Преди два месеца бяхме атакувани от незнаен враг. Бяхме докарани до абсолютно отчаяние. Но се появи надежда на хоризонта. Успяхме да събудим лорд Хоукай. Той ни даде координатите на останалите богове и сега сме тук, да ви помолим за помощ! - Никога до сега Нефрита не бе изричала нещо на един дъх. Думите ѝ едвам се разбраха.

                - Ето, че ако искате, можете да говорите - ръцете ѝ изгаснаха - Ако някой е направил грешката да събуди Хоукай, то ще трябва да я поправя.

                - Грешка?!... - Нефрита бе прекъсната от мощни трусове. Валкирията направи знак да бъде последвана. Трите жени започнаха да си прокарват път към повърхността. Докато вървяха, Нефрита се прокашля и попита:

                - Казахте нещо за грешка и уговорка…

                - Хайде да изчакаме малко с обясненията. Като начало искам да се „видя“ с Хоки. След това ще говорим надълго и нашироко - натъртвайки, Хелин вдъхна в Нефрита силно безпокойство.

                Брунхилде реши да разведри обстановката и се усмихна:

                - Той ни прати тук. Каза, че ще е лесно в сравнение с мястото където той отива. Морета от лава, падащи камъни, пропадащи подове и магмени лисици. Ако това е „лесното“, не ми се мисли какво ще да е „трудното“.

                - И къде отиде той? - попита Хелин, тъкмо когато трите жени излязоха на повърхността.

                - Да събуди Уминаре.

                Нефрита и Брунхилде се спогледаха и преглътнаха. Тялото на Хелин избухна в огън. Тя вдигна глава и изкрещя, бълвайки от устата си мощна струя изпепеляващ гняв право в тъмното небе.

                - Този малък подлизурко! Ако не го набуча на шиш и изпека на бавен огън, да ме тъпчи бясно кучи!

                Когато се успокои, тялото ѝ изгасна. Израженията на спътничките ѝ обаче, бяха безценни - „Какво по…“ бе изписано открай до край.