Глава десета - Бардът

Слънцето току-що беше изгряло зад пътешествениците. Селото Химбър зад тях вече се разбуждаше. Духаше хладен северен вятър. Пътят продължаваше през все същото пусто поле до самия хоризонт. Петимата ходеха един до друг по прашния път и тихо си говореха. Кел беше казал, че след около един ден път еднообразната пустош свършва и пътят навлиза в дъбова гора. През целия ден Ан дялкаше едно дръвче, а Кел го гледаше замислено. Джу си чешеше брадата и ръмжеше от време на време, Еланор и Кийла разглеждаха некромантската книга със засилващ се интерес.

Пет-шест часа след като бяха тръгнали, петимата видяха в далечината един млад човек, който ходеше бавно към тях и изглеждаше много беден. Когато младежът се доближи повече, те видяха колко е нещастен и посърнал. Дрехите му бяха разкъсани на места, нямаше никаква кесия с пари, имаше много синини, които бяха отскоро. Косата му беше кафява, дълга до раменете. Очите му също бяха кафяви. Кожата му беше с лек тен. Изглеждаше отслабнал и прегладнял. Не беше много висок.

Когато човекът беше на няколко крачки от Ан, елфът отиде до него и му каза със сериозен глас:

- Не изглеждаш много добре, човеко. Искаш ли с нещо да ти помогна?

- Няма да откажа помощ, ако не е голям проблем за теб, мили страннико. Бях ограбен и сега съм оставен на жестокия произвол на съдбата. - с насълзени очи каза ограбеният.

- Щом си бил ограбен, заслужаваш помощ, спор няма. Но първо искам да знам името ти. - Ан изглеждаше много загрижен за човека.

- Казвам се Кориус, бард и музикант, доскоро живях в града Стром. За мен е чест да се запознаваем, добър елфе. - бардът свали изпокъсаната си шапка и се поклони пред Ан.

- Няма нужда да ми се кланяш, Кориус, изглежда малко глупаво пред приятелите ми. Ако искаш, разкажи ни как беше ограбен, все пак си бард - трябва да си добър в разказването.

- О, искам да ви разкажа, искам, искам. Но първо искам прелестните дами и доблестните господа да се представят. Обичам да познавам публиката си. - Кориус се поклони отново, този път на всички.

Първа се представи Еланор:

- Името ми е Еланор, странстваща паладинка, учила съм в академията на паладинския орден в Стром. - поклони се и тя.

- Казвам се Кийла, магьосница, приятно ми е - усмихна се тя на Кориус.

- Аз съм Кел, крадец, приятно ми е, Кориус - стисна ръката на барда Кел.

- К'во да кажа, Джу съм аз, боец, както виждаш. Ами, приятно ми е - изръмжа Джу и направи изражение, подобно на усмивка.

- Така, така, много добре, благодаря ви на всички, и на мен ми е много приятно. Ето така започва историята ми... - Кориус затвори очи и започна да разказва с меден глас: - Допреди две седмици живеех в Стром без да имам никакви проблеми. Всеки ден свирех и разказвах на площада и радвах хората. Но един ден, точно преди две седмици, се случи нещо много неприятно за мен. Докато свирех на градския площад мандолината ми, ме видя един мой враг от детството, който беше започнал работа в градската стража. Когато забелязах, че прави ядни изражения срещу мен, реших, че е най-добре да отида при него и да се разберем като мъже. Но когато отидох до него, той ме обяви за крадец и мошеник пред цялата тълпа и заедно с двама негови приятели от градската стража, ме прогони от града. Тогава тръгнах посърнал и леко ядосан по този път. Първите два дни нищо особено не се случи, освен че срещнах една група млади магьосници. На третия ден отседнах в една страноприемница и там посвирих малко на прекрасната ми мандолина и разказах няколко истории. Моите истории много се харесаха на всички в страноприемницата и реших да остана там около седмица. След шест дни ми стана скучно там и реших да тръгна по пътя си. Три дни нищо особено не се случи, но на четвъртия ден, докато почивах, ме нападнаха група орки бандити. Не бяха само орки, имаше и хора, и гоблини, но най-много от тях бяха орки. Двама огромни орка ме хванаха и ми взеха всичко: мандолината, парите, торбата, храната, меча. След като ме ограбиха, започнаха да ме бият и за удоволствие. Казах им, че съм бард и че мога да изиграя някакво представление, но те не искаха и да слушат. Оставиха ме една нощ завързан за едно дърво, да гледам как пируват с храната ми и как издават грозни и непоносими звуци с мандолината ми. Когато ме отвързаха, почти не можех да се движа и нямаше как да ги преследвам, а да се бия с тях би било славно, но безразсъдно. Затова просто тръгнах към това село отчаян и незнаещ какво да правя. Ходих около два дни и излязох от гората. Срещнах вас и започнах да ви разказвам историята ми, оттук нататък знаете какво се случва.

- Кориус, какво ще кажеш, искаш ли да ти помогнем да си върнеш нещата от бандитите? И без това сме тръгнали натам, най-добре ще е да ти помогнем. - усмихна се ведро Ан и изгледа въпросително кафявите очи на барда.

- С радост приемам предложението ви! Много съм щастлив, че намерих така добри пътешественици, готови да ми помогнат, въпреки че не ме познават! Много съм ви признателен, наистина. Задължително ще ви възнаградя някак си когато получа отново нещата си, обещавам. Толкова добри сте, толкова добри, ако мандолината ми беше с мен, много нежни и приятни мелодии бих изсвирил за вас. - стомахът на Кориус изкъркори и той леко смутено каза: - И все пак гладът ме поваля. Вече повече от два дни не съм вкусвал нищо. Ако сте така добри да ме нахраните, ще съм ви вечно признателен.

- Явно вие бардовете наистина сте прекалено сладкодумни хора, не е нужно чак толкова много да говориш, Кориус, ние разбираме и от малко думи, стига да са точни и ясни. И все пак ми става смешно да слушам как някой говори така - Кел се разсмя от сърце. - не го приемай като обида, даже потвърждавам уменията ти. Да се върнем на темата - защо да не ти помогнем, като ни е точно по път?

- Абе, почти нищо не ти разбрах, бе човек. Говори като останалите, т'ва твойто много сложно за разбиране, иначе аз много ненавиждам орки бандити и ще ти помогна. Като има бой, ‘що да го изпускаме? Ама Кел е прав, говоренето ти е много смешно - разсмя се Джу. - И ей ся ще те нахраним.

- Кориус, интересна история имаш, много ми хареса. Познавам много бардове, но ти си уникален. Няма проблем, ще ти дадем от храната ни и ще ти помогнем да си възвърнеш нещата, имаш думата ми. - Еланор се усмихна на барда.

- Кориус, историята ти е уникална, харесваш ми. Странен човек ми се виждаш, но това е хубаво. Отдавна не бях срещала бард - все по-рядко се срещата вие. А за помощта - задължително ще ти помогнем да си получиш нещата от бандитите - Кийла му се усмихна и отново заби поглед в некромантската книга, която от сутринта държеше в ръцете си.

Ан извади от чантата си една питка хляб и малко сирене и ги даде на барда, който започна да яде с голям апетит. За няколко минути изяде питката и сиренето и си възвърна силите. Шестимата тръгнаха по пътя към гората и бяха сравнително тихи през целия път.

От време на време Кориус решаваше да проговори, но укора в погледите на Кел и Джу всеки път го спираше. Ан отново дялкаше едно дръвче, Кийла, която от време на време пиеше малко кръв, и Еланор отново бяха забили поглед в черната магическа книга, а Кел и Джу постоянно бдяха над барда за да проговори.

Кел видя слънцето ниско над някаква гора в далечината и си отдъхна. Скоро щяха да починат, а цял ден бяха ходили и бяха малко изморени. Скоро и останалите забелязаха гората и се зарадваха - особено Кориус, който започна да подскача от щастие и Кел го сръга с рамото си, за да престане.

Когато слънцето залезе, шестимата навлязоха в гората. Мястото беше тихо и спокойно, големите корони на дъбовите дървета бяха красиви и създаваха усещането за мир и спокойствие. Пътешествениците се разположиха около ствола на едно дърво и оставиха торбите си на земята.

Ан и Кийла легнаха един до друг на меката зелена трева под дървото. Кел и Еланор тръгнаха да се разхождат прегърнати из гората, а Джу остана с Кориус.