Погледнах в очите й, въпреки че не исках, страхувах се от онова, което щях да видя, все още не бях сигурен дали щях да видя любов или омраза. Ако бе първото щях да се измъчвам адски, защото просто не можех да й дам нищо, самият аз бях едно нищо, тя заслужаваше някой много по-добър от мен,който щеше да я обича. Ако ли ме мразеше-това бе смърт, бавна и мъчителна, всяка нощ щях да се връщам, щях да я виждам, да усещам тази омраза, тази отрова, която един ден щеше да ме убие. Колкото и да не искам трябваше да го призная-умирах за нея.
Погледът ми би могъл да ме издаде, но само той, стараех се да изглеждам безразличен, вътре в мен гореше огън. Исках да падна на колене пред нея и да опиша колко много я обичам, но дори не помръднах от мястото си. Просто я гледах, страхувах се, ала не показах нищо.
- Защо се върна? Какво искаш от мен? Малко ли ти беше онова, което ми причини?
- Да, малко ми беше, предупредих ви, че не ви обичам, че не трябва се влюбвате.
- Така ли успокоявате съвестта си, пома ...