Глава дванайсета - Кръв

- Да тръгваме. - каза уверено Ан, останалите кимнаха в съгласие и тръгнаха надолу.

Джу? Него не го интересуваше нищо друго освен храната, която тъй усилено търсеше из торбата си. Когато се натъкваше на нещо, което не е храна, ядосано изръмжаваше. След като намери едно парче хляб и го изяде, започна да си точи секирите, което вдигаше ужасен шум, но след като всички го изгледаха с негодувание, спря. След това Джу взе малко дървесна кора и започна да я ръфа... В последно време толкова много ядеше, че му беше свършила храната, а не искаше да моли другите за храна.

Кийла беше седнала до Ан и пишеше в дневника си нещо, което елфът много харесваше и постоянно поправяше и допълваше. Двамата бяха много щастливи и доста вглъбени в писането и не обръщаха особено внимание на останалите. Въпреки това Ан все още премисляше внезапното появяване на магическите му сили, но започна да го боли главата и той спря да мисли за това.

Кел не спираше да мисли за силите Ан. Откъде елфът имаше толкова велики магически сили, които многократно превъзхождат силите на всички останали тук? Защо, по дяволите, огънят му беше черен? В това нямаше и капка логика. Все пак Кел не разбираше особено много от магии, тъй че беше нормално да не разбира някои основни неща. Еланор беше прегърнала Кел и тревожно гледаше към Ан като през ума й минаваха всякакви начини елфът да се е сдобил с тези сили.

Първи наруши тишината Ан:

- Прекалено дълго се застояхме тук. Да тръгваме, има една страноприемница наблизо. На три дни бърз ход от тук е . - усмихна се Ан и другите го изгледаха с празни погледи като си мислеха ‘'Три дни бърз ход? Ан май не е наред, защо му е да ни измъчва така?''.

Въпреки възраженията си, нямаха друг избор, освен да станат и да тръгнат натам, накъдето ги водеше Ан.  Въпреки че не ги чу, елфът имаше перфектна представа какво си мислеха, изгледа ги набързо и каза:

- Няма да мрънкате по пътя. - и се разсмя.

- Ан, имаш ли някаква представа откъде извират силите ти? - попита загрижено Еланор.

- Да, имам, разбира се. - усмихна се ведро елфът. - Би било глупаво да не знам, нали? - каза Ан и се разсмя от сърце.

- Откъде тогава си ги придобил, много ми е интересно? - Кел го погледна с любопитен поглед.

- Сега не ми се разказва, в страноприемницата ще ви кажа всичко обаче, защото историята е наистина дълга. Ще ви разкрия доста невероятни неща за миналото ми, тъй че по-добре е да не ме питате изобщо.

- Аааан, кажи ни сега де! - Кийла беше в много нетърпелива да чуе историята му. - Искам да чуя всичко сега пък!

- Ще бъде интересно да разберем какво е било миналото ти, Ан - обади се най-накрая Закриус с най-приятелски тон, което много се хареса на всички. - Все пак не е ли важно да го знаем?

- Разбира се, но тук и сега не ми се разказва. Скоро ще пристигнем в страноприемницата, към която сме тръгнали и там ще ви разкажа всичко, което имам да казвам... или поне част от историята. Закриус, не бъди толкоз мълчалив, по дяволите, с нас си вече! - усмихна се Ан и добави: - Между другото на всички ни направих магия, с която няма да усещаме нито умора, нито глад в следващите три дни, точно когато пристигнем в страноприемницата.

- Ан, приятелю, каква невероятна магична мощ! Трябва да съчиня песен за теб някой път, да знаеш. - Кориус си тананикаше и свиреше тихо. - Закриус, защо точно искаше Каракорум кръв от Ан?

Всички се стъписаха при думите на барда и при въпроса, който Кориус така небрежно зададе и който тревожеше всички. Шестимата завъртяха глави към Закриус, който изглеждаше готов с отговора. Некромантът изкара някакъв свитък, поогледа го за малко и отговори:

- Не знам точната причина, но Каракорум спомена за някакъв висш  некромантски ритуал, който ще го обвърже със силата на Бога на Смъртта, Гокх. Доколкото разбрах, дълги години е събирал всякакви невероятни съставки, като вече му остава само да убие черен дракон и два вземе кръв от някой от древните висши елфи. Очевидно бившият ми господар смята, че Ан има такава кръв. Може да е прав, може и да не е. - Закриус замълча; усещаше, че е дал ясен и точен отговор на въпроса.

- Каракорум е прав. Във вените ми наистина тече кръвта на древните висши елфи, но как го е разбрал, нямам представа. Само двама от древните останахме по целия свят - аз и брат ми  Каргом. За това мое минало ще ви разказвам по-късно, не сега и не тук. Сега вече поне знам защо Каракорум ме преследва и защо не трябва да го оставям да завърши този ритуал и да добие върховна сила - ще бъде заплаха за съществуването на самия свят, в който живеем, а това никога не мога да го позволя да се случи. А пък и не раздавам кръвта си наляво и надясно все пак. Тъй де, тоя гадняр бая ще се измъчи докато изобщо успее да ме хване.

- Ан, ти...ти си от Великите Елфи? - очите на Еланор се бяха разширили неимоверно. - Знаех, че имаше величаво в теб, но да бъдеш от Великите е нещо... невъзможно...освен за теб и брат ти, разбира се.

- Ааан, наистина? Ооо, аз знам много за Великите древни елфи. - усмихна се Кийла. - те първи са създалия магията, каквато я знаем днес и са добили невероятни магически способности, които днес никъде не се срещат. Най-вероятно сега част от тези способности у Ан се разбудиха...

- Права си, освен за едно - винаги цялата ми магическа сила е била будна в мен, просто никога не исках да я използвам, защото пълната ми магическа мощ е прекалено унищожителна прекалено опасна за вас. Затова възможно най-много намалям силата си и все пак мощта ми си остава огромна, в това спор няма. В последно време увеличавам контрола върху силите ми. Когато достигна пълен контрол, Каракорум няма да има шанс срещу мен в битка...освен ако вече не е убил черния дракон и не е взел силата му...

- Е, Ан, велик си и без да бъдеш от Древните, наистина се издигна още повече в очите на всички. Ти си достоен да бъдеш наш истински водач, Ан. - Кел сложи ръка на рамото му и Ан кимна в съгласие.

- Ей, Ан, мажеш наред, т'ва щи кажа! Няма друг кат' теб, помни го т'ва! Ти не знайш к'во е страх, не се боиш от смъртта...абе наистина велик си. Гледаш възможно най-леко да удряш, викаш - е тогава си ужасно мощен, което си е велико направо. Ама и тоя Каракорум сигурно няма да е лесен за биене, зат'ва пък ще се постараем най-много да му затрудним к'вото там прави!

Целият път до страноприемницата премина в подобни разговори и седмината не усетиха кога пристигнаха. Магията на Ан все още ги поддържаше неуморни и сити, но това нямаше да трае още дълго.

Най-после видяха в далечината светещи прозорци и бяха сигурни, че това е страноприемницата. Ускориха темпото и скоро вече бяха пред прага; сградата много приличаше на тази в Химбър - беше толкова голяма и беше в почти същите цветове.

Когато влязоха вътре, заведението беше почти празно - само барманът и трима човека, които разпалено обсъждаха нещо бяха вътре. Седмината си поръчаха и се настаниха на една маса. От разговора, който провеждаха мъжете на съседната маса, Ан разбра че са ловци на съкровища и седна при тях.

- Какво съкровище сте намерили наблизо ? - попита елфът.

- Ооо, много, много голямо съкровище намерихме наблизо - каза най-старият и най-едрият от тях. - Има руини на една много стара крепост наблизо. Още когато ги видяхме на върха на хълма тук, разбрахме, че от край време точно това търсим. Мислехме, че крепостта ще е пълна със съкровища, но няколко минути се лутахме из паднали крепостни стени и не намирахме дори следи, че там някога е имало съкровище. Тъкмо когато решихме да си тръгваме, видяхме тунел, които се спускаше много надолу и веднага влязохме - това беше шансът ни все пак. Доста дълго време ходехме все по-навътре и по-навътре, но нищо не намирахме. Отначало минахме през тъмницата, която нито беше приятно място, нито криеше каквото и да е съкровище. Бяхме вече доста навътре, когато четвъртият човек от нас изведнъж се отдели и изчезна в мрака. След няколко минути той крещеше от радост ‘'Злато, много, много злато'',  после последва ужасяващ писък и той се изкрещя с пълна сила ‘'Хванаха ме, бягайте!'' и ние изчезнахме възможно най-бързо от там. Не искахме и ние да измрем все пак. Сега сме тук с един човек по-малко и без никакви съкровища. Можехме и да сме по-добре. - старият ловец на съкровища отпи от халбата си, погледна двамата си спътника и въздъхна.

- Да, наистина, можехте да се в по-добро положение сега, но поне сте открили съкровище, нищо че е било пазено и че може сега пазителите му да ви преследват с остри мечове и съскащи езици. ‘'Какво ли е имало там?'', помисли си Ан.

- Ако ще ходите там, бъдете добре приготвени за битка и бъдете със здрави нерви. Мракът там...

- Не ми трябва да знам - прекъсна го Ан. ‘'Усещам нещо да идва'', помисли си той, стана, изкара мечовете си и каза високо: - Пригответе се за битка!

В следващия момент страноприемницата се разтресе и прозорците лумнаха в пламъци. От тях започнаха да скачат високи около метър прегърбени човекоподобни същества с извити остри мечове и съскащи езици. Кожата им изгледаше бежаво-кафява и доста грапава. Те не изглеждаха като от този свят, сигурно бяха от друг. Съществата не бяха особено приятелски настроени към никой в страноприемницата, но се стремяха да отидат към ловците на съкровища. Явно те бяха целта им.

Около двадесетина от тези същества вече бяха вътре и още навлизаха през горящите прозорци. Седмината моментално се окопитиха и започнаха да атакуват и да се пазят от малките същества. Джу, който много се разяри, започна да ги рита и да ги удря в тавана на страноприемницата, докато малките същества се гърчеха от болка. Кел ги прескачаше и убиваше по две-три от тях с един замах. Еланор призова един голям магически меч, който сам се движеше из въздуха и сечеше няколко от съществата едновременно. Кийла измагьосваше много ножове, които летяха ужасно бързо и се забиваха във враговете с брутална точност. Ан тръгна през тях с двата си меча и не остави нищо живо след себе си. Закриус обвиваше съществата в сенки, които се смаляваха постепенно и унищожаваха всичко в тях. Кориус взе късия си меч и започна да нанася удари по натрапниците.

Всички те бяха толкова погълната от битката, че забелязаха, че страноприемницата гори чак когато една греда от горния етаж падна горяща на пода. Жегата беше непоносима. Ан направи една магия, от която пламъците се заледиха и паднаха на земята като парченца лед.

Джу грабна всичките торби, засили се към стената, блъсна я с рамо, тя падна и той излезе навън, а останалите плътно следваха полу-орка. Те видяха причинителя на пожара - едно от тези същества, малко по-голямо от другите, облечено с роба и държащо жезъл. То очевидно беше магьосник. Когато ги видя, магьосникът тръгна да тича нагоре по хълма към руините на стария замък и седмината веднага тръгнаха след него. Съществото не бягаше особено бързо, но имаше малка преднина, а те бяха изморени - ефектът на магията на Ан вече беше свършил и те се чустваха ужасно гладни и ужасно изморени. Около минута - две преследваха съществото из руините на стария замък, докато то влезе в тунела и те застанаха пред входа, от който лъхаше силна смрад и навътре се виждаше само мрак.

Нощта беше спокойна като се излючи тихото свирене на Кориус. Той беше седнал на един камък и свиреше една от любимите си мелодии. Седмината седяха на поляната, на която преди бяха разбойниците, бяха се разположили около един огън и там, където Ан беше направил магиите си в дуела си със Закриус, имаше огромни черни белези на земята. Никой от групата нямаше никаква представа какво да каже. Особено Закриус. Той отначало видя останалите като слаби противници, но след тежката му загуба от Ан некромантът започна да изпитва страхопочитание и уважение към елфа и реши да остане с групата; сториха му се много интересни личности. Бившият ученик на Каракорум вече беше негов враг. Кориус беше особено щастлив, че е възвърнал мандолината си и другите си дребни ценности. Той също реши да остане с групата, където и да ходеха. Бардът се беше привързал към всички тях и нямаше намерението скоро да ги напуска; освен това те наистина харесваха свиренето му.