Всички вече бяха заспали. Минаваше се полунощ. Тъмни сенки и фигури заприиждаха и заиграха своя театър из мрачните, недокоснати от никой до сега, кътчета на имението, прокрадвайки се тъй-зловещо, зловещо. Тази вечер, обаче нищо нямаше да бъде същото, както преди. Нямаше само да се прокрадват тъмни сенки и фигури, нямаше само  да присъстват нормалните за всяка вечер шушукания и гласове, чуващи се да се разнасят  из сградата. Нямаше само да се чува страшната песен на студения, леден вятър, сякаш, опитващ се да влезе и той на топло, и на сигурно. 

     Само из една стая царуваше живот. Тя бе на... Господаря. И той, уви, не бе сам тази нощ. Там бе прислужничката Оливия, свлечена на колене, молеща за милост и за прошка от него. Той се бе облегнал на отсрещния, кожен, от чисто кадифе, диван, който се намираше  точно пред свлечената на колене Оливия. Царуваше смъртна тишина. Животът идваше единствено от нощната Господарска лампа, поставена на нощното му шкафче, и от една-единствена запалена свещ, сложена на бюрото му, чийто огън все още говореше със силата на  тлеещите си, като красива перла от мида, пламъци в необятната, тъмна и дъждовна нощ. 

    Оливия, която бе свела покорно глава и стискаше здраво ръцете си една в друга,поставени в скута й, много добре знаеше защо бе повикана. Знаеше, че не бе успяла да свърши работата на време и сега… трябваше да си плати… прескъпо отново. И преди бе викана, ...отново защото не можеше да свършва работата си на време. Но този път, тя не знаеше, тя не очакваше, че цената, с която трябваше да заплати ,,грешката си”, бе нещо много свято за една девойка… Особено по това време. Тя бе просто едно двадесет и седем годишно момиче,брюнетка със среден ръст, слаба, симпатична на вид, но с вече твърде изстрадало от мъчения лице. Не след дълго, тя се престраши и проговори на своя Господар:

  - Господарю, моля Ви, моля Ви за прошка! Няма да се повтаря пак, обещавам Ви! Пуснете ме да си отида в стаята, пуснете ме да отида там, където…. Оливия се поколеба в мислите си, искаше да избере най-точните си и прецизни думи, за да не си личи, че  се притеснява и да убеди мастарът си да я пусне да си отиде спокойно.

- Пуснете ме да отида там,където ми е мястото. Моля! - продължи тя.

 Мастарът й я погледна с укор в очите и рече:

- Ах, Оливия, Оливия, Оливия! - изцъка три пъти той - Сладка, малка…. - спря да говори. Стана от кожения си, кадифен диван и се приближи до нея. Направи кръг около нея три пъти и отново се спря пред пред момичето. 

    - Оливия - продължи той. Но тя, не пожела да го погледне - горката, нямаше никаква смелост, само плахост се бе настанила в женското й сърце. Хващайки я внезапно за брадичката, той продължи да говори.

   - Сладка, малка, пакостлива Оливия. Знаеш, че трябва да си получиш заслуженото, нали? - лукава усмивка заигра на лицето му. Колко отвратително само!

    - След като съм те повикал тук - продължи да говори мастарът - значи мястото ти е тук… за тази вечер.

  Младата брюнетка потръпна от страх. Тялото и в момента бе просто като на една, изваяна от красив и нежен, фин порцелан, кукла - сковано и парализирано... от страх. Но с цялата си смелост и гордост, и достойнство тя го попита, гледайки го в безчувствените, но така омайно- кафяви като едри лешници, очи:

    - Какво смятате да правите с мен, Господарю?

   Настъпи минутна тишина. Младият англичанин спусна бавно брадичката й надолу и се отдръпна. Отиде до голямото си бюро и от единия си шкаф извади стъклена бутилка алкохол - висококачествен, произведен Ром. Извади две малки стъклени чаши и ги наля до половината. Завърши ги, като им сложи по две кубчета лед - средни по големина.  Отново се обърна към Оливия и й предложи едната чаша. Тя го погледна с неприязън, но въпреки това, с учтив и уравновесен тон отказа.  Мъжът се върна на предишното си място и започна да пие от чашата си с наслада. Ах, горката Оливия! Тя много добре знаеше, че първо изтезанието бе психическо..., а после чисто физическо. 

  Роджър, така се казваше сегашният Господар, изпи чашата си и отиде до най-близкото чекмедже, част от което бе от внушителното му, голямо бюро. На него беше поставен много стар грамофон - той бе прашен и недокосван от човешка ръка в продължение на много,много години. Но все още работеше. Той извади стара музикална плоча и я постави на грамофона. И ето, че в момента, в който малката игла на стария грамофон заигра по леко-одрасканата, стара плоча, музиката засвири. Бе плавна, грациозна, красива….  Но в този случай, бе просто още един зловещ ефект към предстоящия кадър. След това, Господарят, от същото място, извади чифт черни, кожени ръкавици и голям камшик. Из въздуха завита огромно напрежение - между него и уплашената до смърт прислужница. Музиката продължаваше да дава път на грациозния си, фееричен ефект, а восъчната свещ все още догаряше с последните си, тлеещи едва-едва, пламъци. Мъжът се обърна, здраво стиснал камшик в ръка. Дъждът се увеличи - заръмя по-силно от преди, вятърът навън задуха по-силно и гръмотевици осветиха черната, необятна нощ. Надеждата на младата брюнетка да се спаси, мигом се изпари. В момента,в който мастарът проходи към нея, Оливия бързо се изправи на двата си крака и се завтече с все сила към входа на стаята - именно, вратата. Хвана я за дръжката, но за нейна изненада, вратата не се отвори. Тя бе заключена, а девойката бе в капан! 

     - А да, забравих да ти кажа, че в момента, в който дойде, тайничко се шмугнах край вратата и я заключих, за да се убедя, че няма да ми избягаш - отвърна с подигравателен тон Роджър.   

     - Ти си чудовище! - изкрещя с пресипнал от мъка глас девойката, обръщайки се към  него.

     - О, наистина ли? Аз пък смятах да бъда по-любезен с теб тази нощ,но след като се осмеляваш да ме наричаш чудовище и да ми говориш на "Ти", не очаквай от мен нито един момент на състрадание или пък внимателност-устните му се извика в подигравателна, ехидна усмивка.

  -Защо го правиш?! Защо? Не ти стига, че убиваш, че крадеш, че… насилваш и други момичета,сега и цялата прислуга ли ще изтезаваш!!!

    Думите й го вбесиха. Той бе много разярен - не от това, което брюнетката изрече, а от това, че всичко бе пълна истина. 

             - Всички знаем тайните на това имение всички знаем какво вършиш и какви са ти  делата, аз най-вече знам какво вършиш! - продължи настоятелно Оливия.

                В този момент ръката на Роджър се вдигна във въздуха и с всичка сила зашлеви непокорната прислужница. Тя падна и се сгромоляса на земята, а сега едната й  буза бе алено-червена от тежкия, несправедлив шамар, който бе получила. Господарят изкрещя:

     - Мръсница, сега ще ти покажа! Момичето, бързо опитвайки се да стане, бе ударена отново от тежката, мъжка ръка и бе хваната жестоко за косата. Роджър  започна да я налага с камшика, а тя плачеше и плачеше. Той бе заслепен от ярост и гняв и единственото нещо, което искаше в момента, бе да я унижи... изцяло. Хвана я  за едната ръка и я блъсна грубо на широкия си, просторен, кожен диван. Вече беше върху нея. Младата девойка, запазвайки хладнокръвие, мигом се опита да го отблъсне от себе си-буташе го, риташе го, но полза просто нямаше. Той бе физически силния тук.  Започна да съблича дрехите на Оливия, продължителна борба за оцеляване се водеше в този миг. Не след дълго, момичето бе останало напълно голо, без никакви дрехи, а двете й тънки като колчета китки, бяха здраво уловени от мъжките, големи лапи. За момент, мъжът спря действията си, но продължи да държи жертвата си изцяло под контрол -държейки я здраво за ръцете. Пред погледът му се бе появила поредната прелест-фино женско тяло, на допир кожа, красиво оформени ушни миди,две средни женски прелести. Очите му заиграха по тялото й. Нашариха го, сякаш не можеха да му се възхитят. Руменина се появи по двете бузи на Оливия - тя се изчерви, но бързо успя да скрие неудобството си и в същото време… своето вълнение. Роджър забеляза това и се ухили като идиот. Моментът, уви, на ,,вълшебна нежност”, магически се изпари, като дим, изчезнал вече след пожар. Господарят свали обувките си, след това сакото си, вратовръзката си, ризата си, а след това… и панталоните си. Бе останал само по боксерки. Оливия се раздвижи, опитвайки се да се освободи от неговата хватка. Без успех. Роджър започна да хапе устните й, а след това да обхожда тялото й, този път чисто плътски. Хапеше всяка една част от тялото на девойката и едновременно с това продължи да я налага с камшика си. Девойката плачеше и плачеше. Но не можеше да крещи - красивата й уста бе запушена, а тя бе хваната жестоко в безмилостната хватка на чудовището. Господарят имаше пълно надмощие над тялото й - затова остави камшика настрани и бързо разкъса бельото й. Свали боксерките си и…. от там… един от най-големите кошмари на момичето... стана реалност. Тялото й сега бе изиграно, тялото й я бе предало, или пък бе нейния разум, или пък душа, или пък женското й, клето сърце? Тялото й сега бе просто едно изцапано, изопачено платно, не художествено, просто едно умърлушено платно - гърдите, зърната, ръцете й, всяка част от нея бе насинена и подута, а душата бе осквернена. Между краката й освен синини, сега бликаше неуморно, бистра струя кръв. Тя бе насилена - от всякакво естество, от всякъде и както можеше.  Уморен и вече задъхан до край от това което правеше на клетата девойка, Роджър, безчувственият и жесток Господар, се сгромоляса и падна ,,безжизнен” до нея, останал без никаква енергия.  

………………………………………………………………………………………………………………………………………

       Оливия изчака известно време, за да се увери, че чудовището, което се бе облегнало спокойно, настрани на дивана и спеше най-спокойно, бе напълно заспало. Брюнетката лекичко се изправи и стана от дивана. Огледа се и забеляза, че свещта бе напълно угаснала, светлината идваше единствено от лампата на Господаря. Но тя не знаеше, че восъчната свещ бе угаснала в момента, в който тя бе насилена… Започна да търси ключа за вратата на стаята. Най-накрая го откри в един от джобовете на свалените господарски панталони. Взе го и се насочи към вратата. Насочвайки се към нея, обаче, тя забеляза себе си в едно от поставените в страни, огледала. Цялата бе насинена, а по бедрата й все още се търкулваше по някоя малко капка кръв. Оливия тихо пророни сълзи и тихомълком прошепна на своя Господар, унесен дълбоко в своя сладък, нощен сън:

   - Дано Бог ти го върне, дано! Хлипайки тихо, тя се доближи до вратата и много внимателно постави ключа в нея. Пасна идеално. Тя отвори бавно входа на стаята и остави жълто-кафявия ключ на пода. Затвори плахо след себе си и мигом се втурна по дългия, тъмен коридор на имението. Слезе по стълбите, после мина тихо по долното, отделно стълбище, водещо извън проклетата сграда и излезе навън. Дъждът бе спрял да ръми, вятърът пък го нямаше никакъв в сравнение от преди миналите часове- бе бурен, сковаващ от студ, а сега бе липсващ. Нямаше и следи от гръмотевиците, които осветяваха мрачната дъждовна нощ. Сега вечерта бе спокойна и тиха, но за Оливия не бе. Тя бързо се насочи към близката гора и мина през нея-тъмна, мрачна, отнякъде се долавяше и звукът на стар бухал. Гората бе огласена и от вълчите диви войове, каращи те да настръхнеш и бе обитавана от многобройни жълти, светещи в тъмата, зверски очи, гледащи те на кръв. Оливия отиваше на далечното езеро - отиваше да сложи край на съществуването си - планираше да се удави.