Забележка на автора: След година прекъсване пак съм на линия. Ще се старая да качвам по една глава на няколко дена... Освен ако редакторите на сайта не решат да се заяждат за пунктуация/правопис/прекомерно използване на главни букви/или-някоя-друга-простотия-която-си-е-мое-право-като-автор, каквато им е тендецията спрямо мен в последно време...

Четиримата приятели достигнаха до източника на писъка. Млада жена се бе облегнала на една стена в несвяст. Тъкмо провериха дали има пулс, когато иззад ъгъла се чу нов крясък. Там те видяха пребледнял мъж, който не спираше да повтаря:

    - Чудовище! Те са на Архана! Те са на Архана!
Акуби изцъкли очи. Без да обелва и дума, той се понесе със завидна скорост по посока, където амбора бе изчезнал. Хаю се опита да го догони, но не успя.

Ондела тича няколко преки, след което влезна в задънена улица и се шмугна през една пролука в стената. В тъмнината той успя да види само свита фигура. Съществото вдигна поглед към него и щом го вида, ококори очи.

    - Моля те не казвай…
    - Защо го направи!? - прекъсна с въпрос Акуби.
    - Беше в опасност… Исках само да помогна…
    - Нямам нужда от твоята помощ! Никога не съм имал и никога няма да имам! Разбра ли, Лаура? Никога!!!
    Червенокосото момиче се разплака. Когато понечи да се изправи, една от плюшените ù играчки падна и се претърколи до Акуби. В яростта си той я взе с идеята да я захвърли надалеч.
    - Недей! - изпищя Лаура, но твърде късно. В момента, в който ондела докосна плюша, татуировките, които той и приятелите му бяха видели върху амбора, сега се появиха както върху играчката, така и върху Лаура.
    - Не, не, не! Мамка му! - изкрещя панически Акуби. Татусите започнаха да се появяват и върху неговото собствено тяло. Сгушеното пространство се озари в отровно зелено. Всичко продължи само няколко секунди. Лаура само можеше да стои и да трепери. По бузите ù се стичаха сълзи. Сега до нейния плюш стоеше още един. Този обаче приличаше не на диво животно, а на Акуби Бишоу.
    Стената, която разделяше задънената алея от затвореното пространство, се срути. Лаура отклони поглед към руините. Там стояха Хаю, Соня и Стенли. Соня се огледа:
    - Къде е Акуби?
Лаура, вместо да отговори, избухна в необуздан рев. Тримата се спогледаха учудено.
    - До преди малко го надушвах, но сега сякаш е потънал вдън земя - продължи госпожица Тремере. - Къде е?
    Лаура се свлече на колене, закри лице с длани и продължи да плаче. Хаю забеляза играчката на земята и се наведе. В този момент червенокосото момиче се стрелна и изблъска рижавото момче с рамо. След което взе и стисна играчките в скута си. Стенли не издържа и плесна мощно с ръце. Възпроизведеният плясък стресна абсолютно всички.
    - Я сье стегни ма момьей! То биа биа, ама то  туй твойту на нищу нье приличъ! - изкрещя ядосано той.
Лаура се изправи:
    - Ш-ще ви обясня - рече тя – н-но не тук. П-последвайте ме. - Останалите тръгнаха след Лаура, без да обръщат внимание на прилепналата в сенките фигура. Както по-късно разбраха очевидното, те нищо не знаеха за тихичката им червенокоса съученичка. Тя ги отведе до дома си. Той представляваше стандартен апартамент в стара, вмирисана жилищна сграда в центъра на града. На вратата ги посрещнаха родителите ù. Те бяха на пръв поглед скромни хора. Зарадваха се, че дъщеря им се е прибрала, предвид късния час, и също така приветстваха съучениците ù. Макар и обикновени, те не бяха глупави. По изражението на Лаура те на момента разбраха, че се е случило нещо лошо. Но притеснението им дойде най-вече от факта, че тя бе съпроводена от приятели.
    Сенчестата фигура ги бе проследила. Когато всички влезнаха в апартамента, от сянката се отдели друга, продълговата, приличаща на маркуч, която се шмугна под входната врата.
    Майката на Лаура почерпи гостите със сладкиши. Червенокосото момиче с въздишка започна да обяснява:
    - Ние сме от колонията Тахз. Това е малка планета с още по-малко население, наричащо себе си „Комуната“. Заради малкия брой империята не ни счита за много опасни и държи силите си на минимум. Няколко години след колонизирането открихме древни извънземни руини. Един от нашите съграждани беше много вещ в лингвистиката и успя да дешифрира надписите. Те разказваха за легендарни магьосници и най-вече за един от тях - Ажну. Стенописите разказваха за могъща магия, наричана по два начина. Или я наричаха „Наследството на Ажну“, или „Печатът на Ажну“. Решихме да не споменаваме за това откритие на имперския аванпост. Руинните писания бяха толкова подробни, че ние се научихме да владеем тази древна магия. Принципът е следният: когато някой от нас навърши дванадесет годишна възраст, получава шанса да се изправи срещу един от многото диви зверове на колонията. Ако успее да го победи, не убие, изрича древното заклинание и по този начин поставя вечен печат върху звяра. - Лаура изкара на показ плюшения амбор и продължи: - Звярът се превръща в плюшена играчка. От този момент нататък, когато имаме нужда, можем да извикаме силата на печата. Резултатът е пълна или частична трансформация. Това, на което станахте свидетели, бе пълна - трансформирах тялото си в амбор. При частичната трансформация придобиваме само отделни характеристики - супер скорост, свръхобоняние, перфектно зрение и т.н. Зависи от звяра, който изберем. - Сега Лаура изкара плюшената играчка приличаща на Акуби. - Но всяко нещо си има своите рискове. Веднъж усвоили магичните сили, ние не се нуждаем от заклинания. Когато сме под стрес, в телата ни започва да бушува неконтролируем магичен тайфун. Когато Акуби докосна един от плюшовете ми, този тайфун направи това, което прави с дивите зверове. Проблемът е, че аз не знам за начин. по който мога да го върна - в този момент Лаура погледна родителите си с надежда, но те само тъжно склониха глави.
    - Искаш… - Хаю преглътна. - Искаш да кажеш, че приятелят ми е мъртъв?
    - Аз… - започна Лаура, но психически не издържа - СЪЖАЛЯВАМ! - при което избухна в плач.
    - Я стига с глупостите! – озъби се Соня. – За малоумни ли ни мислиш? Магии не съществуват! Всяка достатъчно развита технология е неразличима от магията. Това е термин, с който се назовават феномени, за които науката все още няма обяснение!
    На Лаура въобще не ù беше до спорове. Тя можеше единствено да стои и да плаче. Тъмната сянка, която подслушваше, като попарена се стрелна в обратна посока. Изхлузи се изпод вратата и се върна до господарката си. Изражението на Хеби Кусанаги бе уникално. Полузинала, с широко отворени очи, тя не можеше да реагира. Изведнъж нещо прищрака в главата ù и тя побягна колкото я крака държат. Не използва асансьора. Взимаше стълбите по две, по три, мърморейки под нос нещо наподобяващо „не може да бъде!“ „Не може да е истина!“.
    Соня се изправи и измрънквайки едно „Трябва да ползвам тоалетната“, излезна от стаята и минавайки по коридора, се залепи за входната врата. Отприщвайки обонянието си, тя остана застинала за няколко секунди и едва след като аромата на Кусанаги се бе отдалечил достатъчно, тя се върна при останалите.
    - Трябва да има начин! - крещяха в един глас Хаю и Стенли.
    - В интерес на истината има... – започна господин Уилоу – поне един начин, за който аз знам. Казвам ви го, само защото сте напористи. Уверявам ви обаче, че е невъзможно да се справите със задачата!
    - Целите сме в слух – изкрещяха с възобновена надежда отново Хаю и Стенли. Соня седеше и се цупеше - как може да са останали хора, които да вярват във врели некипели... е, в крайна сметка имаше милиарди, които вярваха в богове, така че няколко магьосници не изглеждаха кой знае колко по-луди.

Майката на Лаура отиде в кухнята и се върна с поднос със сладки, и подкани гостите да се почерпят.

    - Както казах, задачата е невъзможна – заговори отново господин Уилоу. – Но дори и да притежавате нужните качества... а до момента не ми е известен някой, който ги притежава, бъдете сигурни, че няма да бъде бърз процес. – Той се отпусна в оръфания от времето фотьойл. - Ще се нуждаете от четири магични артефакта и катализатор, който доскоро аз и съпругата ми мислехме за несъществуващ. Първият артефакт е Глоркарьон, розарито на Курагами. Според информацията то се съхранява в катакомбите на замъка Мордивания. Проблемът е, че той е владение на...

- Баща ми! – изръмжа Соня и едва не се изплю на и без това ликьосания килим. – Алчен, извратен, шибаняк, който взима прескъпо за „услуга“... И само да вметна, розарито не е магичен артефакт! То е просто артефакт, на който някой е лепнал титлата магичен! Мордиванци и до ден днешен забраняват да се изследва възрастта му, което ми надява съмнения, че въобще е бил на Курагами, ако приемем, че и тази фръцла е съществувала.

Хаю изгледа приятелката си, чудейки се дали въобще е възможно с толкова малко думи да напсуваш толкова много хора, че и да имаш място за богохулстване... не че той беше от много вярващите де.

- Курагами е съществувала! Така както Хоукай е реален, Ажну е реален...

- Спести ми пропагандата си! – С махване на ръка Соня прекъсна Лаура и даде повод на баща ù да продължи.

- Вторият артефакт е Чирзàряд, енергийна сфера, която според легендите е принадлежала на Бог Хоукай. За последно чух, че се съхранява в храма на гръмотевицата... – той спря за момент, давайки шанс на коментари, но Хаю си затрая. - Третият артефакт е листо от растението „брумае хелдото“, което расте само на Тахз, а с четвъртия артефакт има лек проблем. То се нарича „Хебсорон - острието на влечугото“. Но това е всичко, което знам за него.

- А катилизатуръ? – попита Стенли.

- Както казах, мислехме, че подобно нещо не съществува, но наскоро узнахме от едни хора, че сме грешали. На вас оставяме удоволствието да откриете четирите артефакта. Убеден съм, че до тогава и петият елемент ще бъде на мястото си.

    - Какво чакаме още? - възкликна Хаю. - Да тръгваме!
    - Без план? Това обещава да бъде най-краткото приключение в историята - каза саркастично Соня.

Шестимата се спогледаха. Родителите на Лаура обясниха, че това, което предстои, не е за тях и оставиха тинейджърите сами да подготвят и изпълнят задачата си.

    Започнаха разговори, обсъждания, спорове. Стенли настояваше първо да вземат сферата, тъй като вземането ù било най-лесното от трите. Хаю този път се произнесе, остро възпротивявайки се. Сподели им, че от сигурен източник знае, че за жреците от храма, артефакта бил по-ценен и от килограм вибраниум. Да ги попитат, било пълна простотия, тъй като те не само щели да откажат, но и имало шанс да проявят агресия. От друга страна, Хаю настояваше първо да се вземе розариото, което пък срещна яростната съпротива на Соня. Не беше тайна, че семейството ù се състоеше от вампири, което тя не обичаше да ръси наляво и надясно и се дразнеше на истината, но освен това не беше тайна, че не се спогажда с баща си. Разбира се, приятелите ù не знаеха цялата истина и си позволяваха частица учудване, че Соня не желае дори да се доближава на светлинна година до Мордивания. В крайна сметка за едно нещо бяха единодушни - ако се разделят, ще бъдат по-бързи. След дълги спорове... и ругатни Соня поддаде и се съгласи задно със Стенли да отидат за розариото, а пък Лаура и Хаю щяха да отидат за листото от брумае хелдото, което всички наричаха накратко брум. След като междувременно хапнаха и пийнаха, гостите благодариха на домакините си и тръгнаха да си ходят. Взето бе решението, че утре е денят „хикс“ и всеки се нуждаеше от голяма доза сън. Преди да излязат обаче, Хаю се обърна към родителите на Лаура:
    - От чисто любопитство, защо няма да ни придружите? Ще да е интересно. – След което хвърли хаплив поглед към Соня, която му се изплези и направи нецензурен жест.
    - Може би - засмя се баща ù, - но както казах, това е вашето приключение, не наше. – Или пък си имаха друга, по-важна работа, както си мислеше Хаю, но от чувство за възпитаност никога нямаше да ги затапят така гадно.
    Семейство Уилоу им помаха за довиждане.
    На следващата сутрин Хаю бе събуден от иконома на имението Кейхатсу:
    - Господарю, една жена ви търси. Доста е настоятелна да говори с вас.
    - Кажи на тая червенокоса лепка, че се разбрахме аз да я взема „като се събудя!“
    - Разбирам, господарю Хаю… Само дето лепката е руса. И ако мога да вмъкна, изключително нахална и надменна.
    Хаю вдигна глава, покрита от одеялото, и погледна възрастния мъж с половин око и недоумение. Любопитството му надделя и той слезе да види кой го търси. В момента, в който рижавото момче видя лицето на своята „любима“ учителка Хеби Кусанаги, сякаш изригна вулкан. Тя никога не бе идвала на домашно посещение и с лошо предчувствие, без да чака обяснения, Хаю се разпсува и я изрита от дома си. Точно обаче преди да тресне вратата, той съзря малка сълза да пада върху земята. Хеби не се съпротивляваше, не отвръщаше. Сега тя стоеше на колене, а по лицето ù се стичаха сълзи. Момчето се приближи до учителката, седна до нея и сложи ръката си върху рамото ù, сякаш последните две минути не се бяха случвали.
    - Какво има Кусанаги? Никога не съм те виждал такава…
    - В главата ми е каша - отвърна подсмърчайки жената. - Вчера ви проследих… Чух какво се случи с Акуби. Помислих, че ти е тежко, задето загуби най-добрия си приятел.
    - Хеби, познавам те от толкова много време, но това е първият път, в който не искам да ти извия врата. Не знам дали е заради сълзите в очите ти, но ти си неузнаваема. Дори гласът ти вече не е толкова превзет… - едно нещо обаче трябваше да си признае. Това бе и първият път, в който не можеше да подбере точните думи и импровизираше. Шокът от това, какво може да чувства Кусанаги, бе поразил право в целта.
    Учителката се изправи, избърсвайки сълзите с кърпичка. След като си разкърши тялото, добави:
    - Просто дойдох да видя дали си добре… - За изненада на Хеби и на самия Хаю, възвърнал почти-трезвото си мислене, той се изстреля към нея и постави показалеца си върху устните ù. Той бе твърдо решен да изкопчи максимум самопризнания, дори да трябва с унижение и ченгел да вади думите ù. Все пак малко ли главоболия му бе създала?
    - Не лъжи. След всичко, което направи, зад всички защити, които си поставила, ти си просто жена. Ще си мълча. Няма да казвам на никого, че имаш влечение към Акуби. Първо - защото си наша учителка, и второ - заради семейството ти. Но искам да знаеш едно - Акуби не е мъртъв. Ние ще го върнем обратно.
    Хеби потрепна. Очите ù се насълзиха. Тя инстинктивно прегърна рижавото момче и го притисна силно към себе си. Дори не му се наложи да слуша обяснения. Езикът на тялото говореше много по-добре от зле изречените думи. Тя го целуна майчински по бузата:
    - Ако имаш нужда от помощ, само кажи. Ще направя всичко…
Хаю се засмя:
    - Искам само да се прибереш и да си починеш. Освен, разбира се, ако не знаеш какво е Хебсорон и къде мога да го намеря. - Хаю много добре знаеше, че Хеби знае какво е тайната семейна реликва на Кусанаги. Той избърса сълзите ù и я потупа нежно по рамото за довиждане.
    - Точно преди да тръгне към колата си, Хеби се обърна и каза:
    - Хебсорон е меч, който се предава от родител на дете. Това е традиция за рода Кусанаги - при тези думи коремът на жената се изду. Сякаш балон, издутината се качи при гърдите ù, а след това и в гърлото ù, а устата на учителката се отвори до шантави пропорции. След звук като от храчене, в краката на Хаю, в цялото си величие, се заби „Хебсорон - острието на влечугото“. Точно преди да затвори вратата на возилото си, Хеби за последен път го погледна: - И да ми го върнеш жив и здрав.
    Следобед на космодрума беше гъчканица. Въпреки че се намираше в покрайнините на Туруска, той бе претъпкан по цяло денонощие. По-хитрите предприемачи моментално бяха започнали застрояване на района и сега зоната около космодрума представлвяаше миницентър с множество прескъпи закусвални, заведения и бутици. Терминалите пък, с олющената от времето боя и ръждясалата, евтина арматура, смърдяха на смесица от миризмите на химикали от почистващите препарати, сурова йонизирана тетразинова плазма и потта на стотици хиляди същества. Всеки космодрум бе подобен на останалите. Тук-там, някоя архитектурна изгъзица, но нищо особено. Арханите често и при най-разнообразни ситуации прибягваха до любимата си фраза - „ако нещо работи, не се тормози да го оправяш“.

Стенли си проправяше път с лакти, а Соня се движеше плътно зад него. Когато достигнаха билетната каса, все още запъхтян, той поръча два билета за Бю‘юк-Сиах Дениз. Касиерът започна да мудно да въвежда данните в компютъра. Той взе парите и им връчи билетите, крещейки: „Следващият!“

    Двамата тръгнаха към чакалнята. Докато вървяха, всички останали ги зяпаха и се отдръпваха от пътя им:
    - Двье прикачвания!?! - Стенли сумтеше и ръкомахаше нервно.
    - Споко бре, не се е свършил света. - В чакалнята Хаю и Лаура още чакаха превоза си.

Четиримата се спогледаха. Двамата с Лаура изглеждаха странно щастливи.

    - Да сме пропуснали нещо? - попита Соня.
    - „Зведолетът за колонии Григчевер ще замине след петнайсет минути от четиринайсета ямка. Моля всички пътници да започнат да заемат местата си!“
    - Доста, но ще ви разказваме после - рече засмян Хаю.
    - „Експресният конвой за резиденция Пригата ще замине след двайсет минути!“
    - Е, докът съдбътъ ни събирье отноу! - рече Стенли и двама по двама четиримата приятели се разделиха, всеки поемайки по своя път.