Глава 18 - Черният меч

Поредната стрела изсвистя във въздуха. Поредният орк се строполи мъртъв на студената гола земя. Грозната воняща купчина от трупове вече наброяваше около стотина мъртви орка. Планините наистина гъмжаха с кръвожадни глуповати орки, които само чакаха да бъдат убити от някой пътешественик в лошо настроение. А точно такъв пътешественик се намираше там.

Вече се свечеряваше, а той щеше да бъде изморен, ако не беше толкова издръжлив. Цял ден тичаше по камъните в планините и убиваше орки. Приятелите му го чакаха долу. Елфът би трябвало да бъде изморен, но той не беше. Намери подходящо място и запали малък огън, на който си опече един глигански бут. След като се наяде, той отново тръгна да се скита из планините - ужасно рядко спеше, това не му доставяше никакво удоволствие, а и той нямаше нужда от сън.

След два часа подскачане по най-острите и опасни скали в цялата планина, той видя най-големия орски лагер, който беше виждал през последните няколко дни. Реши този път да не използва лъка си. Погледна двата си меча - дълги, прави, сребристосиви, с червена сърцевина, много мощни оръжия.

Елфът се доближи до оркският лагер и се изкрещя. Искаше орките да бъдат в пълна бойна готовност, когато той ги нападне. Воинът скочи от една канара с мечовете си, сочещи надолу и падна върху един орк, който веднага беше разкъсан. Боецът направи две светкавични движения с мечовете си и преряза гърлата едновременно на един орк пред него и на един зад него. Няколко орка имаха лъкове и се опитваха да го прострелят, но не успяваха. Той продължаваше са сече през тях, без изобщо да има някаква трудност. Поредният замах, поредната зееща рана, поредната струя бликаща оркска кръв. Скоро целият беше покрит с оркска кръв, която беше тъмночервена, почти кафява на цвят и той почти не се виждаше.

След десет минути не остана нищо живо в орксия лагер, освен няколкото животинки, които воинът харесваше и нямаше намерение да убива. Елфът вече не беше в лагера на избитите орки, вече беше изчистил и гнусната оркса кръв, полепнала по тялото, му в един планински поток.

Беше свеж и готов за нов преход, който щеше да приключи с избиването на поредния оркски лагер. Той наистина мразеше орките. Или просто не ги понасяше? Самият воин не знаеше дали ги избива, защото ги мрази или просто защото го дразнят. Е, и двете може би.

Скачаше от скала на скала с невероятна ловкост, въпреки че носеше със себе си два големи меча, които изглеждаха, а може би и бяха, доста тежки, един дълъг лък, много голям колчан, пълен със стрели и метални брони. Как може някой да носи всичко това и да може да си подскача най-небрежно по скалите? Да не споменаваме двете му големи торби, чиито съдържания дори и той не знаеше. Това беше непосилно голяма тежест дори и за най-силните от древните елфски войни. Но не и за този елф. Той беше наистиа силен, ужасяващо ловък и имаше невероятната способност винаги да оцелява напук на всичко. Даже и да бъде обграден с армия от орки, пак ще си тръгне, целият покрит в кръв (оркска, не негова), а след себе си ще остави огромни купчини вонящи грозни оркски трупове. Да, такъв беше той.

Той самият, както и всички, които го познаваха, наричаше себе си Каргом. Висок, силен, мускулест, очите му бяха светлосини като небето, кожата му имаше обикновения за елфите цвят - леко блед, по-блед от цвета на човешката кожа. Косата му беше дълга, черна, почти права, винаги рошава. Той не се интересуваше особено от външния вид на косата си. Беше воин, който оцеляваше въпреки всички всичко, за което някой може да се сети, едва ли някога изобщо е мислил за това как изглежда косата му.

Кагром не беше от най-милите и любезни елфи. Беше болезнено нетактичен, но винаги беше честен, а това не винаги се харесваше на другите около него. Доста често се държеше грубо, но не пренебрежително, просто беше живял крайно груб живот, а елфите (и не само те), които живеят крайно груби животи не винаги се оказваха крайно мили и любезни. Е, Каргом си беше груб и първичен, това беше очевидно. И все пак в него имаше нещо красиво, хармонично, чисто елфско... Но това нещо едва ли ще бъде намерено без цялостно претърсване на душата на елфа, което си беше много работа, дори и за най-трудолюбивите.

Воинът имаше само две рани на тялото си, получени през целите дълги години, през повече от от които само се биеше. И двете рани бяха дракотини от стрели по лицето. Когато Каргом сложеше шлема си, невероятната му бързина и невероятно здравите му брони го предпазваха във всяка битка, а мечовете и лъкът му посичаха враговете с лекота...е, не всички врагове, но повечето.

На Каргом взе да му става скучно и реши да слезе в гората при приятелите си, и без това вече ужасно му втръсна от скалите и оркските лагери. Елфът тръгна с бърза и уверена стъпка надолу по-склона. Скоро щеше да пристигне при приятелите му, които с нетърпение го чакаха...

Джу тичаше напред с пълна сила - никога преди не беше тичал толкова бързо. След няколко минути най-усилено тичане той видя в далечината Ан,Кийла, Кел и Еланор. Полу-оркът изглеждаше полужив от тичане, когато отиде до Ан. Не можеше да говори, беше прекалено задъхан от тичането.

- Джу? Какво правиш тук, по демоните? И защо си сам? Какво става там, Джу? - Ан изглеждаше много разтревожен, както и всички останали, но за разлика от него те мълчаливо очакваха отговора на полу-орка.

След около половин минута Джу вече можеше да говори, не се задъхваше толкова.

- Кориус...изчезна...лед... мъртъв... друго... измер... ение... Закриус... Аксаза... избягах. - полу-оркът едва дишаше, цялото му тяло го пронизваше ужасяваща болка. Джу едва я търпеше.

Умът на Ан започна да работи трескаво, той пресмяташе всяка възможност. След няколко секунди направи знак на Джу да остане тук и да си почине, а на останалите каза:

- При всеки случай и Заркиус, и Кориус са в ужасна опасност и трябва да ги спасим. Да тръгваме! - Ан започна да тича напред в тунела, а Кийла, Кел и Еланор го последваха. - Кориус е в друго измерение или може би е... - той преглътна. - мъртъв. След изчезването на барда, Закриус се е срещнал с Аксаза и е казал на Джу да се махне оттам, защото за него ще бъде опасно. Така би трябвало да се е случило всичко. Поне така е логично.

След тези думи четиримата удвоиха усилита си и започнаха да бягат много по-бързо. Ан бягаше най-отпред, не беше уморен изобщо и бягаше с много лека крачка, а след него бяха Кел и Еланор, които също бягаха с лека крачка. На Кийла й беше трудно да бяга, затова беше малко по-бавна, но все пак се опита да поддържа темпото на другите.

В далечината се появи фигура. Фигурата със сигурност принадлежеше на жена. Жената беше облечена с черни дрехи, които бяха по тялото й и я правеше да изглежда привлекателна, но и опасна. В ръцете си тя държеше безжизненото тяло на момче, което носеше черна роба. Бялата й и коса се спускаше небрежно надолу.

Четиримата спряха. Ан направи няколко крачки напред, а другите останаха там, където бяха спрели. Кел, Еланор и Кийла стояха като статуи и не мърдаха при вида на безжизненото, ранено тяло на Закриус. Ан беше бесен. Не просто бесен, ужасно ядосан. Той вече беше на два метра от Аксаза.

Ан и Аксаза се гледаха продължително и безмълвно. Неговите синьо-зелени очи бяха пълни със скръб заради загубата на Закриус и предполагаемата загуба на Кориус. В очите на Ан се виждаше и неприкрита омразя към Аксаза. Нейните очи бяха абсолютно безизразни, както винаги.

- Момчето беше прекално слабо за новата ми сила - толкова бързо го разкъсах на парчета, че дори не ми достави удоволствие. Но с теб, елфе, с теб битката ще бъде интересна, признавам. Ето ви, взимайте проклетото тяло - Аксаза отиде до Кийла, Еланор и Кел и хвърли към тях тялото на Заркиус, което Кел веднага хвана с ловките си движения. Паладинката хвърли един бърз поглед към тялото на Закриус, но поклати отрицателно глава, явно той наистина беше мъртъв. Аксаза продължи - Елфе, тук не можем да се бием, нали знаеш? Ще срутим цялото място, по-добре навън.. само ме последвайте, има стълби съвсем наблизо. Няма да ви наранявам, ще бъде глуапава и ненужна загуба на време за господаря ми.

- Аксаза, имам си име, по демоните! И го запомни! Казвам се Ан, жено. Няма да се бием навън, но няма да бъде и тук. Тясно е. Трябва ни простор. Ей сега ще създам едно такова помещение. Кийла, дай ми онова кълбо, което ти дадох. - Магьосницата го изгледа въпросително, но след като той нищо не каза, тя му даде кълбото, което сега пак беше възвърнало началната си форма, бялото и черното отново се гонеха в него. - Така, сега сигурно всички се чудите какво ще направя. Няма да ви кажа, ще видите. - Ан бръкна с ръката в кълбото и се изненада - то беше като хладка вода отврътре. Елфът съсредоточи мисълта ти към това, което желаеше - да се отвори портал към едно малко измерение, което представляваше само една просторна празна стая. След няколко секунди на стената до Ан започна да се отваря дупка, в която се виждаха бушуващи енегргии от всякакви цветове на черен фон. След като дупката се разрастна достатъчно, всички влязоха вътре. Таванът не се виждаше, стените обаче се виждаха от двете страни на всички като разстоянието меджу тях беше около петдесет метра. Другите две стени на помещението не се виждаха изобщо. Стените, пода, а сигурно и тавана, бяха абсолютно черни, сякаш направени от гладък черен камък. - Аксаза, вече можем да се бием както подобава. Тримата - ако искате да наблюдавате битката, се свийте в някой ъгъл, за ваше добро е. Веднага отивайте някъде на безопасност! - те се подчиниха и изпълниха заръката на Ан. Елфът продължи. - Е, Аксаза, вече можем да се дуелираме. Да започваме.

Ан и Аксаза застанаха на десет метра един от друг в средата на помещението. Изгледаха се нервно и непоносимо. Елфът стоеше като вкаменен - хладнокръвието му беше съвършено. Некромантката започна първа - събра в дланите си сенки ги запрати към Ан, който просто отстъпи настрани, а сенчестата вълна се разби с трясък в стената, от която излизаше прах, но беше непокътната. Докато Аксаза си губеше времето да използва тази слаба магия, Ан правеше някакви странии движения с ръцете си, като че оформяше някакъв дълъг меч. Аксаза изстреля още пет-шест слаби магии към Ан. Елфът би избегна с лекота като продължаваше да оформя магическия меч, който вече изглеждаше почти завършен. След половин минута в дясната ръка на Ан се намираше един съвършен, дълъг един метър черен меч с две остриета. Ръбът на меча беше съвършено прав от едната страна, а от другата беше прав почти го края на меча, където се събираха двата. Острието беше шиироко пет сантиметра и беше тънко. Цялото острие беше направено от странен черен метал, освен средата му, в която имаше една съвършена линия от рубини, която започвше в края на дръжката и свършваше почти на върна ха меча. Дръжката на меча беше от червен метал, обвита в черна кожа. На края на меча, под мястото, което се хващаше, имаше един много голям рубин, оформен като острие. В самата дръжка имаше много рубини. Острието на меча започваше там, където дръжката свършваше.

Аксаза изгледа учудена новия меч на Ан. Никога преди не беше виждала подобен магически меч, а и за пръв път виждаше оръжие, изцяло създадено с магия. Всички други магически оръжия, които тя беше виждала и които познаваше, бяха просто обикновени оръжие, променени с магия, но не и изцяло създадение чрез нея. Определно нещо в меча на Ан я плашеше.

- Елфе...Ан... или както там ти е проклетото име, какъв е този твой меч? Очакваш да ме победиш с тази мизерна клечица? Ще те сгазя като буболечка, жалък си... - Аксаза изгледа с пренебрежение Ан.

- Млъквай, Аксаза, с този магически меч съм тренирал с години, само той ще бъде проблем за теб, да не говорим как ще спреш магиите ми... - Ан гледаше хладнокръвно, с присвити очи в нейните. - Давай, Салкор, сега сме само аз и ти...

- Говориш на меча си? Даже си му дал име? - Некромантката се изсмя презрително. - Ще те смажа като бобулечка, чу ли ме? Ако ще и на абсолютно всичко твое дай име...

Аксаза млъкна, защото острието на меча нежно докосваше гърлото й. Едно леко потрепване на ръката на Ан и тя щеше да умре. В тази позиция некромантката вече беше победена. През очите й мина сянка на страх. Тя попрепера леко. Рядко беше чувствала, че е победена и че е предала господаря си, а сега изпитваше точно това чувство. Елфът беше ужасяващо бърз, дори и той се изуми от бързината, която му придаваше Салкор. Прошепна в ухото на Аксаза:

- Ще те оставя да живееш, искам да видя една наистина добра битка, а не бързата ти смърт...

Ан мигновено скочи, стъпи с два крака на рамената й, отскочи високо нагоре, изкрещя ‘'Това е за Закриус!'',  замахна толкова бързо с меча си, че въздуха изсвистя оглушително, все едно някой удари с камшик. От острието на меча полетя червена ударна вълна от чиста магическа енергия. Аксаза успя да избяга този удар, но за следващите две секунди Ан направи още двадесет такива удара като постоянно следваше Аксаза, колкото и бърза да беше тя. Тя се спря и го загледа с широко отворени очи. Не беше ударена все още, но знаеше, че тази битка никак няма да бъде лесна за нея.

В дясната си ръка Аксаза държеше огромно кълбо светкавици, а в лявата - огромно ледено кълбо. Измагьосваше ги една минута. Минута, през която елфът стоеше пред нея и само чакаше атаката й. Тя обедини двете магии и ги изстреля към Ан, а веднага след това изкара кинжала си и направи три негови магически копия. Тя си създаде две магически ръце, които бяха като другите й две, само че се намираха малко по-надолу. Вече тя беше с четири оръжия, а Ан - с едно. Ан хвана с две ръце дръжката на меча си и Салкор напълно погълна магията на Аксаза.

Елфът забеляза как некромантката прави копията на кинжала си и магическите си ръце. Мигновено се стрелна към нея. Замахна мощно към дясното й рамо, но тя успя да парира удара с три от кинжалите си като четвъртата ръка оставаше свободна и можеше да наръга Ан. Той обаче хвана кинжала в тази ръка и го счупи с пръсти. От лявата му ръка полетя напред огнена струя, която удари Аксаза много силно, но тя не помръдна. Струйка кръв потече от устата й, но тя продължаваше да задържа удара на Ан с кинжалите си. Елфът отскочи ловко назад и веднага беше залят с порой от огромни ледени шипове, които се заблъскахава в земята около него с огромна сила.

Ан не се виждаше сред огромните ледени шипове, стърчащи от пода на помещението. Аксаза се приближи, като си мислеше, че е победила елфа, но изведнъж от средата на ледените късове избухна мощна черна експлозия и мигновено черният огън на Ан стопи леда.

Елфът започна да измагьосва най-различни магически кълба възможно най-бързо  като всяко от тях вкарваше в меча си. Той се стрелна за нова директна атака към Аксаза. Хванал силно меча си и с двете си ръце, той я удари с пълна сила. Трите кинжала, които парираха атаката на Ан поддаваха под мощта му. Той освободи от меча всички магически кълба, които беше успял набърно да вкара вътре, като една мощна магическа вълна.

Проблесна ужасно ярка светлина. Не можеше да се разбере цвета й - в нея имаше прекалено много цветове. Звукът беше оглушителен - все едно се срутваше планина. Тримата, които наблюдаваха битката остнаха потресени от мощната светлина и още по-мощният звук. Ан и Аксаза едновременно полетяха към стените на помещението с огромна сила. Двамата се удариха в стените по гръб с много мощни удари.

Лявата ръка на Ан кървеше обилно, а дяснята ръка на Аксаза беше счупена.След като бавно се изправиха,  двамата в един глас изкрещяха:

- Все още не се е свършило!

                                                   Глава 19 - Игра със смъртта

В огромното помещение цареше подтискаща тишина. Само учестеното дишане на Аксаза, показващо болката от счупената й ръка, огласяше това малко измрение. В една от стените зееше малка триъгълна врата към измението, в което досега всички се намираха. В един от ъглите на помещението се бяха свили Кел, Еланор и Кийла и гледаха уплашено двамата дуелиращи се. На лявата ръка на Ан се виждаше много голяма рана, от която течеше много кръв. Тази рана се беше получила при сблъсъка със стената след мощния взрив; мечът на Ан е порязал ръката му.

Елфът нямаше време да използва лекуващи магии, затова поръси раната си с някаква отвара, която временно спираше болката и уви раненото място на ръката си с плат като много силно стегна възела. Той знаеше, че трябва да бъде бърз, защото всеки момент Аксаза можеше да се изправи и да го нападне. Огледа меча си - беше цял и непокътнат; нямаше никаква промяна в него. Освен може би една. Всичките рубини в меча сега бяха станали изумурди и придаваха на Салкор мъртвешко зелено сияние.

Аксаза иглежда беше понесла удара със стената много по-тежко, отколкото елфа. Всички кости в дясната й ръка бяха натрошени при самия сблъсък. От устата й текоха две вадички кръв, главата й беше много замаяна и имаше малка рана от удара. Бялата й коса беше оцапана с обилно количество кръв, защото дясната й ръка, освен че беше неизлечимо скучепена, кървеше обилно. Аксаза направи една магия, която обви скупената й ръка с кости отвън и така я направи отново подвижна. Некромантката потърси кинждала си. Оръжието беше на около пет метра пред нея. Тя допълзя до него. Едва можеше да ходи. Отново направи трите магически копия на кинжала и двете си магически ръце.

Некромантката се изправи сякаш тялото й беше невредимо и в отлична форма. Отстрани тя беше жалка гледка, но очите й сега бяха придобили такъв кръвожаден червен отенък, че можеше да убива с поглед едва ли не. Тя беше навела надолу главата си и косата й падаше право надолу като закриваше цялото й лице, освен лявото й око. Това око гледаше към Ан с такава неприкрита и чиста злоба, че ако елфът беше по-боязлив, веднага би избягал. Но той не беше. Стоеше прав и държеше меча здраво с дясната си ръка, а цялата му лява ръка беше обвита в буен черен огън, който нежно галеше кожата му. В очите му премина сянка на колебание за миг като видя в колко окаяно състояние е Аксаза, но след като видя погледа й, колебанието мигновено се изпари и беше заменено с решителност. Ан с ясно съзнание искаше да отмъсти за приятелите си. Тя искаше да го убие.

Двамата се гледаха с непоносимост в очите без да мигат няколко минути. Няколко дълги минути.

Изведнъж некромантката започна да се смее. Смехът й беше злобен и неприятен, тя явно очакваше останалите да се изненадат. Всички наистина се изненадаха. Тя да се смее в такова състояние? Нещо определено не беше наред в нея. Тя продължи злобния си смях.

От татуровката на врата й започнаха да струят мощни лъчи червена светлина. Изведнъж Аксаза започна да се рее ниско във въздуха и беше изцяло обзета от червеното сияние, излъчвано от татуировката на врата й. Очевидно от тази татуировка идваше магическата й сила. Бялата й коса  се вдига нагоре и започна да се развява все едн духаше силен вятър,  раните й започнахана да зарастват, кръвта й изчезваше от косата и кожата й, а тя продължаваше да се смее все по-силно и по-силно.

Когато светлината изведнъж спря и Аксаза бавно стъпи на пода, Ан вече беше напълно готов за битка. Магическата обвивка от кости около дясната й ръка все още стоеше там, дори изглеждаше по-здрава и от преди. Неромантката присви устните си в презрителна усмивка и бавно и горделиво каза:

- Досега използвах само половината ми мощ, сега ще се възползвам напълно от огромната магическа сила, която ми даде господарят Каракорум. Елфе, вече нямаш никакакъв шанс да ме победиш...сигурно го осъзнаваш. Иначе би бил ужасно заблуден глупак. Никой не може да победи господаря Каракорум! - Аксаза гледаше хладнокръвно и кръвождано към Ан, който само стоеше и нищо не правеше, като че ли даже не мислеше. Беше напълно отвеян, даже не слушаше какво говори Аксаза.

След като една много мощна магическа огенена вълна събори огромна купчина камъни от стената в която се беше блъснала с всичка ила много близо до Ан, той разбра, че некромантката говореше на него. Той й отвърна със съвсем безразличен и спокоен тон:

- И аз имам още сила, сега не съм оключил и една десета от пълната ми мощ, но с времето ще имам пълен контрол над всичката тази сила, така че, Аксаза, може просто да млъкнеш и да се биеш, какво ще кажеш за това. Всичко друго, което каза са глупости.

Ан погледна към Аксаза и в следващия момент вече тя блокираше удара на меча му с един от кинждалите си, който всъщност беше истинския. С лявата с ръка, обвита в огън, елфът унищожи трите магически кинжала на некромантката само като ги докосна с черния огън, но тя само се усмихна злобно и го изгледа на кръв. Веднага след това от лявата му ръка поглетя напред мощна черна огнена струя, която би трябвало да отнеше Аксаза, но тя просто погълна огъня в себе си.

Ан оскочи назад и направи едно задно салто във въздуха. Когато стъпи на земята, видя, че острието на меча му е малко напукано и че скоро цялото оръжие ще се разпадне изобщо, а Аксаза беше станала толкова по-силна. Вече неговите магии бяха прекалено немощни, за да й причинят каквото и да е. Обикновения й кинжал, почти без магически свойства беше напукал острието на магическия му меч. Ан беше много по-слаб от Аксаза в този момент.

С крайчеца на окото си той видя приближаващите се към него от всички  посоки сенчести вълни, които можеха да го разкъсат без проблем. ‘'По дяволите, ужасно е мощна'', помисли си Ан. Изведнъж мечът му изчезна във въздуха, той погледна към приятелите си с тъжен поглед и едновременно беше ударен от всичките мощни сенчести магии, които Аксаза беше насочила към него.

При сблъсъка проблесна мощна бяла светлина, която освети цялото огромно помещение. Сенчестите вълни блъскаха елфа с ужасна сила и прорязваха безмислостно плъттна му. Избухнаха в тъмнолилави пламъци. Сред пламъците лежеше тялото на елфа, разкъсано и безжизнено.

Кел, Еланор и Кийла гледаха в тъмнолилавата светлина и не можеха да повярват какво се случва. Чувстваха се предадени. Предадени от Ан, техният водач, този, когото смятаха за силен и непобедим, този, който ги пазеше. Сега го нямаше. Той лежеше разкъсан и бездиханен, победен от една некромантка, лежащ в краката й, а тя тържествуваше и се приготвяше да вземе кръв от неговото тяло.

Еланор и Кийла започнаха да ронят тежки сълзи, а Кел все още не можеше да повярва, че Ан е умрял. Покрай тримата се стрелна бърза сянка и в ухото на всеки от тях прошепна ‘'Аз съм.''. Крадецът, магьосницата и паладинката се усмихнаха и се загледаха в Аксаза, която стоеше над фалшивия труп на Ан и гледаше злобно и горделиво надолу.

Черно острие с изумруди по него със зашеметяваща бързина се вряза в гърба на Аксаза, проби тялото й и се показа близо до сърцето й. Мечът беше забит в некромантката до дръжката. Реки от алена кръв се стичаха по черните й дрехи, започна да хлипа безпомощно от ужасната болка. От меча бавно и меланхолично капеха капки от кръвта й. Острието бавно започва да отстъпва и да се плъзга назад през дълбоката рана. Болката беше ужасяваща, но тя беше свикнала на болка, това не й пречеше. Аксаза хвана острието на меча с две ръце и се опита да го счупи с магия, но нямаше достатъчно мощ, за да го направи. След секудни върхът на острието, от което бавно капеше собствената й кръв, се докосваше до врата й под брадичката.

- Проклетник, това беше...измама...не можеш ли да се биеш? И сега ще стане интересно, по-силен си, виждам. - Аксаза гледаше съсредоточено острието, което все повече и повече се доближаваше до врата й.

Ан свали меча от врата й и допря върха на острието до земята. Начерта с него някакви руни, които заблестаха с червено, погледна отново към Аксаза и съвсем спокойно каза:

- Сега започва истинката битка... приготви се да се биеш както никога преди. - елфът погледна меча си. - Салкор, кръвта на смъртните, рубин!

Салкор чу заповедта на създателя си и се промени. Отново беше със същите червени рубини, с които се беше появил при измагьосването му. Пукнатината, която кинжала на Аксаза беше направил върху острието на меча, в този момент сякяш зарастваше.

Руните, които Ан беше начертал, започнаха да светят с ярка бяла светлина светлина, лъчите на тази светлина светеха право нагоре. Трите руни около Аксаза се свързаха в един бял кръг, в който некромантката стъпваше. Некромантката веднага изчезна от там и се появи зад врага си. Тя стоеше зад елфа и го гледаше със злоба. От телепортацията - мигновеното движение - раната й кървеше още по-силно и болката й растеше. Но Аксаза имаше една ясна цел - да победи Ан и смяташе да се възползва от това, че сега беше зад него.

Тя замахна с кинжала си към врата му и вече виждаше как студеният метал се впива в плътта на елфа. Но той беше невредим. Стоеше на десет метра от нея, беше усетил и избегнал атаката й с лекота. Некромантката вече губеше търпение.Все не успяваше да го убие.

Елфът, със затворени очи, спокойно протегна напред ръцете си, обвити в черни пламъци, а през нейните слепи за истината очи премина сянка на безимен страх, който до този момент се спотайваше в дълбините на покорената й душа. Салкор проблясна с кървавочервен блясък. Черните огньове около ръцете на Ан ставаха все по-мощни и по-мощни, след малко целият беше обвит от топлината на огъня.

Приличаше на накакъв огнен демон, мощен и неуязвим, разярен и непокорен. Беше господар на самия огън. Мечът му също имаше контрол над огъня. Двамата заедно имаха пълен контрол над мощната стихия.

Аксаза за пръв път в тази битка започна да се страхува истински. Боеше се най-вече да не предаде господаря си, а и се боеше за собствената си сигурност, все пак трябваше да служи на Каракорум още дълго. Тя също приготви своя огнена магия, но при нея само дланите бяха обвити от бял огън.

Елфът каза бавно, хладнокръвно и смразяващо:

- Карнос Инферно!

Аксаза уплашено каза същото веднага след това.

Двете огнени струи полетяха с огромна мощ една към друга и сблъсъкът беше титаничен. Огромната вълна от черни огньове на Ан беше много по-мощна от бялата на некромантката. Жената започна да губи контрол над магията си; тази на елфа беше неимоверно по-мощна и разкъсваше нейната.

И най-дребната бяла искрица изчезна. Остана само огромната черна огнена маса, която с пълна сила удари Аксаза. Некромантката лежеше на земята и се гърчеше немощно, цялата обвита в черни огньове, които й причиняваха ужасяваща болка. Тя агонизираше. Раните й горяха и я боляха още повече. Тези огньове не убиваха. Те само измъчваха. Ан мразеше да измъчва когото и да било, но тя заслужаваше ужасяващи мъчения заради това, което е направила на Заркиус и Кориус.

Аксаза едва си поемаше въздух. Огромните й магически сили, дадени й от Каракорум, бяха изчезнали. Татуировката на врата й кървеше. Некромантката се давеше и кашляше кръв. Раната в гръдния й кош продължаваше да кърви. Може би вече половината кръв на Аксаза се беше изляла извън тялото й. Жената вдигна главата си от земята и каза едва чуто на Ан:

- Ти...можеш да се биеш с господаря...

Тя изчезна; беше използвала онзи камък, който всеки от учениците на Каракорум носеше със себе си. След нея остана само една голяма локва кръв, която елфът гледаше около минута, когато Кел се блъсна в него, защото се спъна на един камък, разместен от битката.

- Оф, гаден камък! Ще ме спъне и ще се блъсна в Ан, по дяволите. - Кел се постара камъкът да го запомни с сладките думи, които изреди по негов адрес. - Иначе, Ан, добре ли си?

Кийла малко се ядоса на Кел, защото той първи пита водача им дали е добре. Тя отиде до елфа и го пита тихо и спокойно:

- Ан,добре ли си? Сигурно всичко те боли и си изморен. Трябва да седнеш и да си починеш, и да се излекуват раните ти. - Полу-вампирката гледаше елфа крайно загрижено и той, без да има никакъв избор, беше принуден да седне и да си почине.

- Кийла, казвам ти, не съм изморен, а единствената ми рана, която заслужава внимание и тази на лявата ми ръка, но за Еланор няма да е проблем да я излекува. Проблема е друг... Аксаза беше ужасно мощна, по дяволите. Не очаквах чак толкова силна да е станала. Добре, че добих още по-голям контрол над моите магически сили. Иначе щях да съм мъртъв. Всъщност когато ме заля пороя от сенчести магии, които некромантката насочи право към мен, аз направих магически двойник на себе си и веднага се махнах, като направих себе си невидим през същото време. Фалшивото ми тяло отнесе магиите на Аксаза, докато аз минавах покрай вас и ви прошепнах, че съм там, сещате се. След това всичко беше лесно. Самата мисъл, че ще ме залеят всичките тези сенки и че може и да ме убият, увеличи контрола над магическите ми способности. Така направих няколко сложни магии в един и същи миг. След това беше лесно да я победя, хах.

- Ан, поне не си се ранил много, няма да имам особено много работа по теб, само тази рана на ръката изгежда доста странна...от какъв материал е острието на Салкор? - Еланор гледаше ту раната, ту меча - и в двете й се виждаше нещо крайно странно и необикновено.

- Салкор, мечът, който ковах дълги години, е направен от черен адамантин и пет вида скъпоценни камъни - рубини, сапфири, изумруди, топази и аметисти. Черния адамантин се намира само на едно място - в люспите и рогата на черните дракони. Добре, че се познавах с един велик дракон, на когото бях направил услуга и той ми даде част от неговите люсти. За него малка част, но за мен достатъчна. Драконовите люспи бързо израстват отново, затова нямаше да се боя за бронята по тялото на черния дракон, който ми помогна. Еланор, знаеш ли поразяващите свойства на черния адамантин, когато се събере с рубин и изумруд? Защото точно в такава форма беше Салкор когато ме поряза. Може и раната да е нелечима, знам ли. Никой не е оставал жив след като съм го порязвал с меча. Между другото нарекох меча с името на дракона - Салкор. - Елфът започна да си припомня миналото си, но реши засега да го спести на останалите и да изслуша какво ще каже Еланор по върпоса с черния адамантин.

Елфката обмисляше всичко, което знаеше за магическите поразяващи при допир метали няколко минути. Другите мълчаха нетърпелниво; мислеха си, че така помагат на Еланор да се съсредоточи в мисленето. След пет минути усилено мислене, тя измъмри:

- Нямам никаква представа какво причинява черния адамантин. Дай да погледна раната ти, Ан. Какво!? Раната е изчезнала, излекувала се е сама, как е възможно това? - Еланор стоеше като статуя и на лицето й беше изписано най-изненаданото и объркано изражение, което може да бъде на нейното лице.

- Толкова ли не можеш да се сетиш, че аз сам си излекувах раната. Тя не ме болеше и без това, нищо, че беше дълбока. Аксаза получи много по-тежки рани. Може да умре от тях, без значение колко магии се прилагат върху нея...

Изведнъж Джу нахълта през ‘'вратата'' в това измерение и изненадано и паникьосано изкрещя:

- Видях Закриус и Кориус!

Ан изпусна меча си, Кийла отвори широко уста и зяпна, Еланор направи същото, а Кел само беше свил съмнително очи. Крадецът проговори пръв:

- Тези двамата...