Вървях си аз един ден кротко и спокойно и в добро настроение, замислен дълбоко за някакви си там лични работи, и изведнъж иззад един контейнер за боклук изскочи малко кутре, от онези сладичките, дето току що са прогледнали. Голямо сладурче беше, макар че сигурно щеше да смаже нечия гума скоро, ако не внимава, но както и да е. Дано е оцеляло. Първата ми реакция бе да му подсвирна и да издам онзи специфичен звук с уста, който не знам как се нарича, а може и изобщо да не си нарича никак. Става въпрос за звука, подобен на пръцкане, който се чува, когато човек свие устни и си поеме въздух през тях. Нали се сещате за кой звук говоря, използва се често, когато искаме да привлечем вниманието на някакво мило животинче, обикновено мъничко и симпатично, какъвто бе и моят случай. Но кученцето се скри, явно не му се сторих интересен с моето „муцкане” или както там се нарича този проклет звук, който толкова ме измъчи, заради това, че не знам точното му наименование, а и заради друго. Ако някой знае глагола, да каже. Но както и да е.

  Проблемът е, че когато вдигнах глава, видях, че една дама с умопомрачително дълги крака е излязла на пътя от близкия вход и върви на десетина метра пред мен. Погледна ме през рамо с поглед, от който лъхаше погнуса и презрение. Очевидно си бе помислила, че „муцкам” на нея, а и кучето се бе покрило и нямаше кой да свидетелства в моя полза. Е, тогава се изчервих здраво. Това бе едно от големите ми изчервявания. Когато се сетя за тази случка, отново започват да ми парят бузите.

  Ама и аз съм един глупак, някой хора говорят на диалект по телевизията и не им пука, а аз се кося заради някакъв си звук, който дори си няма име. Тъпа работа. Решил съм от утре да се опростача истински, ей така, за здраве.