„Всеки човек има нужда от църква.

Една църква,

в която да влезе

 и да падне на колене пред самотата си.

Една църква,

в която да плаче

и да слуша въздишането на иконите.

Всеки човек има нужда от църква!..."

(„Религия" - Петко Братинов)

Черният път се виеше около гората... Случваше се някой закъснял пътник да се залута  и да обърка посоките... Навлезеше ли в гората, едва ли щеше да се върне отново същият... Близо до нея имаше малък параклис с железен кръст на ниската портичка... Някой загубил пътя си  бе коленичил  пред кръста и свел глава търсеше онова, без което душата загнива... Нямаше път към чистота... Кръвта от изранените крака на блудницата не изчистваше пътя, не спасяваше душата...

От мъничкото прозорче на параклиса гледаха към коленичилата две тъжни очи. Там  се бе приютила саката скитница... Друга клета душа, която търсеше пътя си...

- Запали и за двете ни по една свещица - каза на себе си сакатата.

Блудницата се огледа, сякаш, че чу думите и. Не подозираше за съществуването на другата безприютна душа, толкова близо...

- Кой е там? Не те ли е страх от самотата... от нощта, от гората...

- Аз не съм сама - каза саката, излизайки от параклиса. - Тук не може да си сам... Когато вярваш, не си сам... Пък и понякога идват такива като тебе - изгубени и палят по една свещ... Пламъкът стопля измръзналите ми ръце, търсещата ми утеха душа...

- Аз търся път към дома, към себе си... Дали твоята свещ може да утеши и мен? От пепелищата на грешната ми душа, вярата дали може да издигне нов ярък и светъл храм?

- Виж гората! Тя е безлика и трудно проходима за невярващите...! Искаш да се върнеш към себе си, да измиеш душата си, тогава  вярвай... Аз не мога да дойда с теб сега... Един ден отново ще се върнеш  тук и ще положиш оная тухла за новия светъл храм, който ще израсне в душата ти... Вярвай... и не се плаши от тъмнината...

...

Нощната гора шумеше... По безлунното небе примигваха тъжните очи на звездите...

С тихи, почти въздушни стъпки, Арсения пристъпваше  по влажната земя... Гръдта и  бе раздирана  от нажежените копия на боричкащите се в нея страхове... Тъмнината напрягаше до болка изумрудените и очи. Черните и къдри се виеха като змии по крехките и рамене. Разпиляваха се по бялата, прозрачна като воал на младоженка, кожа, и с един замах омагьосваха...

Изумрудите воюваха с мастилено черните сенки на дърветата, но като че ли тъмнината ставаше все по-дълбока, все по-гъста и по-нагнетяваща... Пътеките отдавна бяха прерязани... Късно беше  изгубилият се да се върне обратно към оня  светъл храм, който  закриля от падение... Да се върне към себе си,към онова, което някога остойностяваше живота и, бе безсмислено... Там не я очакваше никой... Вратите отдавна бяха залостени от тежкия катинар на времето... Искаше и се да имаше някой, който да извика след нея: „Къде си, чакам те да се завърнеш", да имаше някой, който да хване ръката и  да я отведе към светлината...

Арсения се огледа плахо, усещайки нечии тежки стъпки... Но нямаше изход от мрака... Сякаш клоните плетяха мрежи, за да уловят в прегръдката си младата жена... Усети, че се задушава... Нечия силна ръка я бе повалила на земята... От студенината на допира и се стори, че по кожата и  запълзяха змии... Вените и пулсираха до пръсване... Страхът замираше в очите и... Опитваше се да се отскубне и да побегне... Но силата на другия я оковаваше, като с пирони за земята... Зад черната качулка я стрелкаха тъмните му очи... Някой я удари  през устните... Уплахата я доведе до едно полусънно състояние... Чувстваше, че я отвеждат на някъде,но не можеше да се съпротивлява...

Събуди се в тъмна и изпразнена от вещи стая... Вратата бе заключена... Долавяше  гласове, които сякаш спореха... Тези гласове я плашеха, гнетяха я... У нея отново се зараждаше онова чувство за прикованост към земята... Крайниците и тежаха... Не можеше дори да допълзи до вратата... Бе попаднала в скривалище на разбойници...

Пред очите и блесваше като в сън кръста на малката портичка от параклиса и изпитото  лице на скитницата... Сега не можеше дори да се помоли... Въжетата  стягаха китките и...

Вратата се отвори и на прага застанаха два силуета...

 - Гълъбицата послушна ли е? - изрече сякаш на себе си дрезгав  мъжки глас.В тонът му имаше нещо иронично, някак плашещо.

Другият мълчеше, но Арсения се плашеше повече от мълчанието,отколкото от нечие празнодумство. В Мълчаливия тя  съзираше сякаш съдник, който решаваше бъдещето и.

- Тя не носи нищо. Какво ще я правим?

Мълчаливият  не отговаряше. Той стрелкаше с очи Арсения, сякаш през мрака стигаше до същността и... На ограбения от живота човек... Блудницата...

Мъжът с дрезгавия глас плъзваше лакомите си очи по крехкото и тяло... Чувстваше се оголена и унижена, смачкана, уловена  и затворена в клетка, като птица с пречупени криле...

- За какво съм им аз... Блудницата... Душите ни еднакво се нуждаят от опрощение... Това ни сближава... И аз, и те носят върху себе си дамгата на падението... - мислеше Арсения.

Вратата на стаята  хлопна... Тишината душеше младата жена... Очите и привикнаха към мрака...

Редуваха се да я навестяват от време на време... Арсения мълчеше, отказваше да се храни... Сякаш водеше тиха война с похитителите си... От устните на Мълчаливия веднъж се изплъзнаха няколко думи... Той сякаш бе завършил дисекцията на душата  и и можеше да  заговори съществото, което преди няколко дена в себе си бе анализирал.

- Защо си влязла в тази гора? Не те ли е страх, че не ще я преминеш? - каза като на себе си Мълчаливия. - В тъмнината човек се препъва... Попада в капани...

- Не се страхувам, че ще се препъна и ще падна... - каза плахо Арсения.

- Не винаги ще има за какво да се уловиш, за да стъпиш отново на земята. Наоколо дебнат опасности...

- Този, който никога не е падал и не се е препъвал, не знае как да живее...

- Нима ти знаеш?

Арсения мълчаливо сведе глава, за да прикрие една накипяла в очите и сълза. Животът  за нея бе низ от разтворили паст пропасти... Бе падала хиляди пъти в тях и с кръвта от изранените си нозе бе плела въжени стълби, за да  издигне глава над нищото... Сега отново нещо се опитваше да я повлече към ръба на поредната пропаст...

Разбойникът несъзнателно бе протегнал ръка, сякаш за да успокои Арсения, но опомнил се, я отдръпна...

Две презряни от обществото същества, две търсещи спасение души...

- Нека си поиграя с тази гълъбица. - каза с ехидна усмивка мъжът с дрезгавия глас.

Мълчаливият само го перна през лицето с тъмните си очи.

- Не я докосвай! Пред иконите се скланя смирено глава. - каза тихо Мълчаливия.

- Откога рисуват по иконите блудници? - ехидно изрече мъжът с дрезгавия глас и с трясък затръшна вратата след себе си.

Шум от изстрел раздра тишината... Арсения уплашено притискаше ръце към главата си... В стаята влезе Мълчаливият и и протегна кървава ръка.

- Върви! Намери себе си. Аз убих приятеля си. Убих и себе си. - каза тихо Мълчаливия и понечи да погали  Арсения.

Кръвта полепна по лицето и... Тя не се плашеше...

- А, ти? Това ли си ти всъщност? Погледни в себе си... Повярвай, че освен живота, има и живот човешки. И най-големият грешник има право да живее, ако се разкае.

Арсения взе окървавените му ръце и ги скръсти за молитва.

- Ние можем да излезем заедно от тази гора... Препъвахме се достатъчно в самите себе си... Ще се спасим... Вярвай...

                                                                  ***

Блудницата и Мълчаливия тепърва палеха своята свещ за очистение пред издигнатия от тях храм... Иконите тихо шепнеха в душите им...

PS: Дълго не съм публикувала нищо, но ми беше трудно да превъзмогна липсата на човек, когото обичам... Приемам коментари от всякакво естество, защото сама съзнавам, че написаното не е достатъчно силно. Така го почувствах... Всеки трябва да намери себе си, да превъзмогне болката и да продължи напред... Обичайте се и се борете един за друг!