Сватбите

И да не кажете, че пиша само за погребения... Иска ми се да ви разкажа и за сватбите, които често се вдигаха в селото по типичен северозападен и строго локално белополски обичай...Преди трийсет години все още имаше достатъчно млади люде на село, които се съчетаваха в свещен брак...Само на нашата улица съм присъствала с баба и дядо поне на десетина сватби и всичките му там строго съблюдавани традиционни обреди, свързани с тези тържества-вземането на кумовете, вземането на булката, гражданския брак и после великата селска веселба. Като деца никога не пропускахме да позяпаме навалицата и шаренията на празничната суетня. И до днес помня ярките цветове на букетите, набрани от буйно цъфтящите селски градини-розови и огненочервени ароматни рози, бял крем с натрапчиво ухание, дребни градински карамфили и здравец. Особено характерни бяха венците, които се виеха над портата на булката и младоженеца и бяха толкова примамливо красиви, че винаги ми се искаше да се докосна до тях, но все не успявах, пък и баба не даваше да се проявява подобно неуважение. Седяхме с нея на пейката пред портата и чакахме да мине шествието, което водеше кумовете към къщата на младоженката, това събитие ние предугаждахме твърде дълго преди да се случи, защото отдалече чувахме музиката, а както вече ви разказах, баба не пропускаше сватбите, нищо че не бяха толкова приятни и емоционални като погребенията...Но аз не започнах от самото начало...Обикновено цялата церемония стартираше с традиционното вземане на кумовете от дома им, след което тълпата тръгваше право към булката. Това ставаше по доста необичаен начин, за което винаги ще си спомням-младоженецът и кумовете, заедно с още някой и друг ентусиаст и танцьор се хващаха на хоро и така бавно напредваха по прашния селски път под звуците на селимовата музика. Със съседските деца особено се забавлявахме от възторженото „Ихууууу!“ на някой отрано подпийнал сватбар, особено ако има и смелостта да върви с хороводна стъпка сам отзад преди музикантите на Сашо и самия него-хванал барабанчето и с лъснало от пот чело и тънка усмивка под черния мустак. Най-ярката фигура в това предварително шествие си оставаше кумата-обикновено облечена в официално травирено костюмче на цветя, с ярко червило и корава от лака за коса фризура. Кумът най-често беше с пригладена лъскава коса, зачервени от дръпнатата преди началото на сватбата- пък и така си му е редът, нали?-ракийка, носеше голямо шише с вино или ракия, украсено и то с цветя и от време на време се подкрепяше пътьом от него. В резултат в края на деня обикновено точно кумът беше от тези сватбари, които седяха на масите до близки или по-далечни съседи и познати, тупаха ги по раменете и с несигурен говор питаха:“ Е кажи сега...Ти мене...Уважаааш ли ме...?“ Всички главни сватбари-булката, младоженецът и кумовете имаха закачени на реверите бели изкуствени китки с перца, за които особено много им завиждах като малка...Тук трябва да спомена характерната за нашия край оруглица, която водеше всяко сватбарско хоро и беше истинско произведение на изкуството. Хората от Северозапада знаят за какво говоря и дано не им се стори твърде смешно, но на мен оруглицата ми напомняше на знаме, направено от хавлиени кърпи, някоя и друга плетена на една кука покривка със сложна шарка или избродиран с всички цветове на дъгата тишлайфер, закрепени на дълга пръчка. На върха на оруглицата обикновено се връзваше огромна китка трендафили, божури или други по възможност червени цветя, а най-забавно беше, ако там се мъдреше умряла от страх, вързана за краката червеникавокафява кокошка за компания на шарената китка. Не знам точно, но вероятно е било остатък от някакъв езически ритуал за здраве, красота и плодородие на бъдещото селско семейство...Обикновено ние, децата тръгвахме след това натруфено шествие и стигахме така до портата на младоженката, увенчана с голям венец, както вече ви разказах...Тук спомените ми са леко размазани заради блъсканицата пред селската порта-помня само несвикналите със саката широки селски гърбове и слабо приглушените подвиквания, докато главните действащи лица влязат в къщата и изведат булката. Ето това винаги ми е бил любимият момент, защото като всяко малко момиченце, наистина много харесвах и все си представях, че съм на мястото на булката-обикновено прическите им винаги бяха еднакви-вдигната коса с много букли около лицето, поклащащи се и едва ли не дрънчащи от многото лак за коса, дълъг, ефирен бял воал, в началото пуснат отпред, дълга бяла рокля с буфан ръкави, широк колан, със или без волани на полата, перли и бродерии, но не много, бели ръкавици/ задължително/, високи бели обувки/ не, че се виждаха под роклята, ама.../-всички бяха едва ли не напълно еднакви, само лицата им-грижливо гримирани от най-сръчната им приятелка-сияеха от щастие по различен начин...Най-интересното и впечатляващото всъщност за нас беше хвърлянето на късметчета от булката. Обикновено сладки малки момиченца, облечени като малки булки, изпълняваха ролята на шаферки, които имаха две задачи-да носят воала на булката и да носят кошницата, украсена с рюшове от бял тюл, в която се помещаваха така лелеяните от всички деца късметчета. Веднъж със сестра ми бяхме шаферки на една такава селска сватба и до ден днешен го помня този ден-валеше дъжд и беше кално на улицата. Майка ни ни обу панталони под дългите рокли, които така или иначе се виждаха, но тогава суетата не беше по-силна от майчиния страх от настинка и висене у дома в болнични за гледане на болни деца. Та няма да й го простя това-моите панталони бяха сиви, а на сестра ми-зелени, роклите ни бяха бели, еднакви, имахме и идентични венчета от изкуствени цветя и бели мъниста на главите. Докато трая официалната част от сватбата, ние се мъкнахме като сополи след булката, уж носейки воала й, а май по-скоро тя носеше нас...По едно време ни връчиха кошницата с ръчно правени късметчета-стотинка от 2ст., житени зрънца и бонбони „Детска радост“, овързани в малко тюлено вързопче, завързано с бял ширит-и си беше голям кеф да си хванеш седем осем такива и после у дома да си ги развържеш, за да хрупаш бонбони, да си прибереш стотинките в касичката, а житените зрънца да разпилееш из къщи, баба ти да се кара и да подсмърча обидено, докато мете пода в кухнята...Сватбената почерпка винаги се състоеше направо на улицата, обикновено на най-удобното и равно място пред дома на жениха опъваха над улицата специфична конструкция, носеща звучното име вейник-дълги метални тръби изграждаха нещо като скелет на покрив, който биваше покрит с брезент и така се образуваше нещо като голяма палатка над улицата. Под тази импровизирана селска шатра се сковаваха дълги дъсчени маси и пейки-толкова дълги и тесни, че чак ти беше неудобно от съседа по маса отсреща, който така шумно си сърба супата, че накацалите под брезента на вейника врабци подхвърчат уплашено...Време е да спомена и менюто, отново напълно идентично всеки път-салата, супа, пържола с варени картофи, посипани с накълцан магданоз и за десерт-вкусна селска торта с тежък бял млечен крем, обилно посипана с настъргани орехи-любимата част за децата. За целта обикновено двете сродени вече къщи колеха агнета, ярета, телета или някакви други животни за да осигурят месото на празника. Най-добрите готвачки от селото се наемаха да готвят/за някакви пари, разбира се/, а двойки млади пъргави хора-най-често женени отскоро или младоженци в план се цанеха сервитьори или както ги наричаха на село-асчии. Те тичаха през цялото време напред назад с едни огромни дървени табли, отрупани с плоски пластмасови чинии салата или метални купички димяща супа. Музиката беше различна-музикантите монтираха инструменти на скована от дъски сцена, покрита отзад с брезент, за фон обикновено служеха най-пъстрите персийски килими, вдигнати от къщите на сватовете. Пееха се шумни песни на микрофона, пожелания от стотици роднини-баба Василка от Сталийска махала поздравява младоженците и дава 100 лева, дедо Иван от Дражинци дава 120 лева и желае на младото семейство здраве и любов и т.н. И любимото ми обикаляне по дългите маси да си приеме поздравленията младото семейство...Обикновено по вратовете им вече висяха гердани, направени от десетолевки и двайсетолевки, подарък от по-близки роднини. Много малко хора тогава подаряваха подаръци, обикновено благодарността за поканата беше десет лева за възрастните и пет лева за децата-не можеше, и ние трябваше нещо да дадем-възрастните се чукаха с булката с вино, а ние с големи чаши жълта лимонада, която ни оставяше кръгове около устите...Ако баба не ни гледаше, се забавлявахме да правим вакуум в гърлото на празните бутилки докато устните и езиците ни се всмукваха дълбоко в шишето и беше готино да го клатиш на езика си и да мучиш нечленоразделно срещу приятел, направил също така...Докато не ни се скарваха,де...Някои отнасяха и по някой шамар зад врата от по-емоционален родител....И през цялото това време оркестърът свиреше въодушевено, ние тичахме между масите, където пърпореха в прахоляка по-смелите врабчета...По някое време потегляхме към дома, когато на възрастните им писнеше, а и животните трябваше да се хранят, градината да се полива...Вечер по леглата продължавахме да слушаме някое особено популярно парче за емнайсети път, понеже сватбата продължаваше от сутрин до вечер или докато има издържливи и достатъчно нахални гости под вейника...Селските сватби бяха едновременно запомнящи се и изключително идентични по атмосфера събития, но все пак не си бяха за изпускане... Дори и само за да наблюдаваш шумната тълпа от издокарани за случая, различни по възраст хора, които обикновено срещаш в обикновените дни, облечени в прости дочени дрехи или пъстри басмени рокли, та едва ги разпознаваш на тържеството...Баба и дядо също имаха специални дрехи за сватба, но най-добре си спомням новичкия зеленикав каскет на дядо и шарената забрадка на баба, която после тя грижливо скатаваше и прибираше някъде дълбоко в големия тайнствен гардероб, където имаше какви ли не вълшебни нещица...Но за това ще ви разкажа някой друг път...