Макс говори с баща си в трапезарията. На висок глас. Сърдито.

 

- Ще те изненадам, но Ивет не е в града за пари! - подбира думите баща му. - Иска теб!

 

- Ти чуваш ли се какво говориш? - подскача Макс. - Луда ли е?

 

- Помоли ме за помощ! Представи си!...Обича те! Не може без тебе! Иска да се съберете! Съжалява!....

 

- Аз да не съм любимата играчка, която иска да й върнеш? - гнева се засилва. - Или кученцето, с което да играе на отнеси и донеси?!

 

- Закани се, че ако не й помогна, няма да те остави на мира, докато не й простиш! Обсебена е! Търси прошка за вината си в твоята любов!...

 

- Глупости! Да беше мислила преди да разтвори краката си пред оня боклук и да видя как я чука! Втриса ме! - крясъка преминава в ярост.

 

- Ще ти създаде проблеми! Трябва да внимаваш! - съветва го баща му. - В главата й става нещо!

 

- Тъкмо реших, че излизам от блатото в което съм затънал и съм намерил подходящата жена! Че мога да се доверя и да обичам, и ето ти! - говори сам на себе си. - Иска отново да ме превърне в жиголо! По-скоро ще я убия!

 

- Макс, говориш като влюбен!...Осъзнаваш ли значението на тази дума?... - изумлението насича дишането. - Влюбен ли си?...Влюбен си!...Искам да видя жената, която те е превърнала в разумен мъж! Радвам се за тебе! - потупва рамото му с усмивка.

 

- И това ще стане! - смутен е от разкритието. - Първо трябва да ми помогнеш!...Искам да се отдалеча за известно време и да помисля! Няма да казваш къде съм! Става ли?...

 

- Става!...Аз ще се заема с фантазиите на Ивет. Ще я залъжа някак си! Ти върви и мисли!..

 

- Ще следя бизнеса дистанционно. Не се притеснявай! Това е моя отговорност! - прегръща баща си и разговора приключва.

 

Ивет е кошмара от миналото. Стъпкан и грозен спомен. Изхвърлен от съзнанието. А тя? Ани?...Тя е влюбена. Той се влюбва. Вярва й. Влязла е в ума му като любовна песен. Чува гласа й. Харесва му. Усеща устните й. Сладки са. Ще я остави за кратко. Но преди това ще я види. Да поговорят. Приятелски. Вярва си. Слабостта е по- пагубна от силата. Мъжката слабост. Разтревожен е. Трябва да събере мислите си. Да се освободи от съмненията.

Макс влиза в случаен бар и си поръчва питие. Алкохолът изгаря гърлото. Не пие често. Вкусът дразни, но разтоварва. Предпочита друг вкус. Нейният! Бара е на две крачки от дома й. Как се озова в него? Толкова близко! Няма да пие повече. Алкохолът не е добър съветник. Не потушава огъня. Има по-добро лекарство.

 

 

 

Сама съм. Изпаднала съм в емоционален шок. От мига в който видях Макс и в ума ми се настаниха чувствените целувки съм като побъркана и пристрастена. И вярвам, и не вярвам в логиката на привличането. За себе си знам. За него не допускам. Едно е да го искам съзнателно, друго е да ме иска подсъзнателно. Предизвикани обстоятелства, ответни реакции. Замечтала съм се и бъркам с лъжицата в тенджерата на котлона. Дали сложих сол? Намирам се на средния етаж между пода и тавана. Възнесението ми е почти реално. Опитвам с лъжицата вкуса и парещата течност ме връща на земята. Пижамата на едри точки ми е голяма, но в нея се чувствам у дома. Уютно и приятно. Е, и изпитото вино има вина. Достатъчно за гъделичкане на задръжките. Летя като пчела из кухнята. Без цел и посока. Телефонът на масата вибрира и се плъзга към ръба на плота. Вдигам.

 

- Имате доставка! - сух глас. - Бихте ли отворили вратата?...

 

Кой носи пратки по това време? Колебая се дали да отворя. Събирам смелост и дърпам силно вратата. Пратката е жива! Зелени очи, красиво лице, релефни форми и божествено тяло. Прелестна доставка! Желаният ми се сбъдват по бързо от очакваното. Макс! Да ме побърка ли иска? Да ме подлуди? Подлудил ме е , но няма да кажа! Видът му е снижен до несигурност и притеснение, с дъх на алкохолни изпарения.

 

- Пиян ли си? - естествено сърдит въпрос. Не идва с ясно съзнание.

 

- Не! Омагьосан! - отговаря с гатанка и влиза без да го поканя.

 

/Самоувереността не спи!.../

 

- И какво правиш тук? - очаквам разумен отговор.

 

- Краката сами ме доведоха! Имах нужда от компания и се озовах при теб! - думи с нотка на признание.

 

Виното отново клати шейкъра в ума ми и ме залива с нежност. Прилива ме блъска. Алкохола е достатъчен. Сдържането на емоциите предостатъчно. Прегръщам го. Приятелски! Поне така мисля! Притиска ме и съединява телата. Така не се прегръща приятелски! Отдръпвам се.

 

- Извини ме! Държа се като дете! - смутена съм от себе си.

 

- Много добре знаеш, че не си дете! - пуска в ход нормалното си състояние .

 

- Не съм! И много добре го знам! - натъртвам думите .

 

Твърде смела съм за царя лъв пред мен. Усмихва се едва забележимо и премрежва поглед.

 

- Аз знам какво искам! А ти знаеш ли? - прося наказание.

 

- Ани, виж! Аз... - търси думи за да се измъкне и ме вбесява.

 

Мой ред е. Аз ще го накажа. Една крачка. Открит поглед и се хвърлям на врата му. Без право да мисли. Целувам го. Целувката е като захарен памук. Нежен, топящ се. Лепне по устните. Насища с вкус, доставящ наслада. Стопява и последното зрънце захар. Езиците се вият един в друг. Потъват дълбоко. Търсят се.. Устните пеят и всмукват нектара на удоволствието. Сплитат се в страстно танго. Без въздух, без дъх, с ненаситно желание. Аз започнах играта. Макс ще ме довърши. Какво си мислех? Че ще го уплаша и ще го принудя да говори? Не му трябват думи. Тялото му говори. С огън, с триенето на телата, с ласките, с насеченото дишане и стоновете на страстта. И с твърдостта в бедрата. Ръцете му отиват твърде далече от разума. Изучават тайните места в свободния достъп под пижамата. Смел е. Ще полудея. Ще го спра. Иначе ще се отдам без капка свян. Като жените, с които е свикнал да бъде. Аз не съм от тях.

 

- Макс, спри! Моля те! Не искам това! - съжалявам и изваждам ръцете му на светло.

 

- Аз знам какво искам! - въздиша тежко и ме целува по бузата. - Съжалявам! Май ми става навик да прекалявам! С теб!...

 

- Четеш ме като отворена книга, а в твоята има само празни страници и откъслечни думи! - укора е основателен.

 

- Тази вечер прочетох още една страница!...Целуваш по-добре от мен! - смее се и ме прегръща. - Ще напиша моята и сам ще ти я прочета! Дай ми време!...

 

 

Тръгна си. Отново изчезна. Наказанието ми не успя. Беше взаимно. С привличане. С чувства. С премълчани истини. Но се освободих от страха. Не съм тръпка за един ден. Нещо повече е. Сам дойде. Сам ще се върне. Нека пише книгата. След това ще говори. Когато падне и последната тежка верига от душата му, ще говори. Обичам този красив мъж. Искам го в живота си, в сърцето, в тялото. Искам всичко.

 

 

 

Няма го. Дните минават бавно. Дали пише книгата? Обърканите ми мисли ме объркват още повече. Чета някакъв учебник и се насилвам да запомня прочетеното. Не мога да се концентрирам. Помня устните. И любовта е мъчение. При това много болезнено. Бродя из апартамента и се стряскам от всеки шум. Ами ако е той? Не е! Лягам на леглото. Въртя се. Съня не идва. Пъхам глава под възглавницата и я стискам. Ако това изтезание продължи, ще се разпадна. На молекули. В коридора се чува шум от стъпки. Скачам и тичам да отворя. Празен е . Няма никой. Някой е оставил на прага писмо. Бял плик, без подател. Оглеждам се. Вдигам го и се прибирам. Взирам се в плика и нерешително го отварям. Чета.

 

„ Сладка моя,

Не ме търси! Аз ще те намеря! Имам нужда от време, за да преосмисля живота си и да си върна мъжа, който бях! Да се намеря! Знам отговорите на всичките ти въпроси и ще ти ги дам. Писането на книга отнема време. Стигнах до последната й страница. Ще ти хареса!...

Макс

P.S. Готова ли си за любов?... „

 

Готова ли съм за любов?... Готова съм! Той не е! Скрил се е в леговището. Поне пише. Успокоявам се. Търпението не е сред най-силните ми черти. Чакането е на привършване. Телефонът ми звъни пронизително и дълго. Вдигам и чувам гласа на Зара.

 

- Здравей, Ани! - ведра и вероятно усмихната. - Защо не дойдеш тази вечер у дома? Брат ми е извън града. Ще си направим женско пари, в моята стая и ще си поговорим. Татко няма да ни пречи.

 

- Добре! - сепвам се от бързото си решение.

 

- Ще приготвя вино и нещо за хапване. Да се позабавляваме!...

 

- Благодаря за поканата! - доволна съм. Добре ще ми дойде.

 

- Хайде! Чакам те! - вика детински и затваря.

 

Къщата е голяма. Стилна архитектура. Пастелна фасада. Колона от красиви фенери. Няколко скъпи коли. Черни. Пътеката е застлана с бели камъни. Хващам халката и чукам на лъвска глава, върху масивна, резбована геометрично дървесина. Зара отваря. Дърпа ме вътре. Прегръща ме сърдечно. Радва се. Антре, с размерите на игрище за мини голф, вито стълбище, издигащо се към небето, хол, с мащабите на бална зала. Снишавам се. Омагьосана съм от видяното. Очарована. Дребните детайли ми убягват. Мащабите притискат. Захласвам се. Нямам време за да огледам. Влизаме в стаята на Зара. Декор от вълшебна приказка. Нейна любима. Малка масичка, кресло,бюро, гардероб и легло на принцеса.

 

- Ела, седни! Приготвила съм всичко! И пижама за гостенката ми! - въодушевена е тя.

 

- Благодаря за гостоприемството! - любезна съм, но притеснена.

 

- Виж, това е брат ми! - вълнува се и ми подава някаква снимка. - Тук сме още малки. Сега е по-красив!

 

- Очарователно момченце, с хубави черти! Сега вероятно е по-различен! - правя комплимент, незнайно на кой.

 

- Ще ти издам една тайна! - скрива срамежливо лицето си с длани. Брат ми е малко невъздържан. Сменя жените като ризите си. - и се кикоти тихо. - Аз не го съдя. Той е голям мъж, а аз малката му сестричка. Все някога ще се вразуми!

 

Зара обожава брат си. Той е мъжкият свят, който познава и сигурно мечтае за неустоим мъж като него. Моят мъжки свят е Макс. Единственият неустоим мъж, с когото искам да бъда.

 

- Някой ден ще ме запознаеш с брат си. Обеща ми! - дразня я нарочно.

 

- Добре, добре! Стига сме говорили за него! - мръщи се и променя темата. - А твоят мъж мечта! Видя ли го отново? - клати виното в чашата си и ме гледа.

 

- Да! Идва и си отива! Загадъчен е и ме обърква! - в свои води съм и мога да плувам. - Разбра, че го харесвам, но сякаш иска да ме предпази от нещо. Не знам какво да мисля? - осланям се на нея и чакам съвет.

 

- Щом идва и си отива, значи пак ще дойде. - категорична е в твърдението си. - Сигурна съм! И мисля, че те харесва! - заличава съмненията ми. - А ти?...- пита кратко.

 

- Влюбена съм! - разкривам душата си. - Не! Обичам го!... Целува ме! Различно. Е, и аз го целунах! Искам да разбера какво чувства!Не прибързвай!

 

- Бъди по-търпелива!...Мъжете не обичат да ги притискат! - споделя възгледите на брат си.

 

- Нека говорим за нещо друго! Налей вино и да вдигнем наздравица за сбъдването на мечтите! - сменям тъгата с усмивка.

 

- Говориш за дипломирането, нали? - вдига чаша и докосва моята леко. - Нямам търпение да взема дипломата си! Имаш ли планове за бъдещето?

 

- Да! Искам да работя в Радио и да водя собствено предаване! - споделям мечта си.

 

- Не си ми казвала! Смела си! - изненадана е тя. - Може мечтата ти да се сбъдне! Може да работим и заедно! Нищо не се знае! - говори загадъчно.

 

 

Най-хубавият ден е денят за ново начало. Въртя се пред огледалото и въздишам щастливо. Успях. Жалко, че Макс го няма. Сбъдвам мечти. Едната е факт, другата предстои. Двора на Университета жужи от хора. Щастливи млади хора. Развълнувани родители. Преподаватели. И татко. Нетърпелив. Емоционален. Текат сълзи. Прегръщам го. Стига е плакал. Благодаря за подкрепата и доверието. Зара и баща и стоят встрани. Говорят си и ме поглеждат. Зара ме хваща и ме дърпа при тях. Баща и се смее. Любезен. Възпитан. Заговаря ме.

 

- Ани, Зара много ми е говорила за теб! Радвам се, че има такава добра и любознателна приятелка. Имате и общи интереси. - прекалено мил е, притеснява ме. - Имам изненада за теб! - слага в ръката ми папка. - Стаж в „Максуел Медия“! Където пожелаеш! Приеми я като шанс за по-добро бъдеще! - и се усмихва широко.

 

Изумена съм. Стреса от изненадата е сковал гласа ми. Баща ми пристъпва от крак на крак. Цъфти. Гали рамото ми.

 

- Но!... - изпускам сричка, вместо благодарствени думи.

 

- Ани! - разтърсва ме Зара. - Просто приеми! Исках това да е подаръкът ти от нас! Затова не ти казах нищо!- поглежда виновно. - Тази фирма е на семейството ни и брат ми управлява всички медии! Най-добрият е в бранша! Възползвай се! - убеждава ме разпалено. - и спира поглед в далечината. - А, това май е брат ми?! Успял е! Сега ще те запозная с него!...

 

Думата „брат“ дразни слуха ми. Все за него говори и вече ми писва. Хайде да го видим, тоя издигнат в култ брат! Обръщам се и шаря с поглед. Към нас приближава мъж. Кройката на костюма му следва формите на тялото. Бялата риза е в контраст с тена на кожата. Тънка вратовръзка с красив възел. Тъмни очила. Черният кичур над челото ми е познат. Подсеща. Върви уверено. После крачките се забавят. Очилата изчезват в джоба на сакото. Зеленият мъх в очите ме превзема. Разпознава и свежда поглед в обувките. Вдишва. Издишва.

 

- Здравейте! - ведро към всички. - Честито, момичета! - към нас. - Съжалявам за закъснението! Все пак успях да дойда! - и намества без причина часовника на ръката.

 

/ Този Макс!.../

 

Препарирала съм се. Мумията в музея е по-жива. Той се владее. Аз съм на ръба на припадъка. Не смея да го погледна и не дишам. Не усещам и движението на кръвта. Ще колабирам. Опъвам и сгъвам пръстите си. Няма ги. Не ги чувствам.

 

- Максуел, искам да те запозная с Ани! Най-добрата ми приятелка! - пее с птичи трели гласа на Зара и ме бута насила пред него.

 

- Значи, Ани! - гласът е небрежен. - Говорила си ми за нея, но не си споменавала име! - думите са подсещане. - Приятно ми е!

 

Не е знаел коя съм! А аз как да се сетя, че е той? Максуел? Шок! На врачка да бях отишла! Дано издържа. Умирам бавно. На него не му пука.

 

- Някой път трябва да си поговорим, Ани! Готов съм да отговоря на всякакви питания! Иначе Зара ще ми се сърди и няма да ме остави на мира. - смее се и я прегръща. Братски.

 

- Бих се радвала да чуя съветите Ви! Благодаря за всичко! - тегля думите с дебела верига и се хващам в ръката на Зара. Ще е трагично ако се простна на поляната.

 

Гледа ме. Гледам го. Не знам как го гледам. Вероятно умопобъркано. Не знам как ме гледа. Вероятно уравновесено. Още един грам до изчерпване на задръжките. Ще увисна на врата му като в спасителен пояс и да свършва мъчението. Сдържам се. Зара е странна. Мълчи и ни гледа. Умница е. Разбрала е всичко. Разгадала е тайната. Пита с очи. Отклонявам поглед. Сочи с глава Макс. Поглеждам в земята. Разговорът с нея предстои. Колко процента от истината да разкажа? По-късно ще мисля. Бащите ни разговарят приятелски. Смеят се. Ситуацията е абсурдна. Комична. Търся път за отстъпление. Баща ми ще пътува. Трябва да го изпратя. Часът приближава. Макс е галантен. Ще ни закара. Да не губим време. Сбогуваме се. Отново благодаря. Да, ще гостувам на семейството. Някога.

 

Колата лети по шосето. Вали и дъжда се усилва. Не се познаваме. Не се гледаме. Мълчим. Баща ми говори за къщата.

 

- И последният купувач се отказа, Ани! Надявам се скоро да намеря! Иначе ще имам проблеми с банката! - притеснен от липсата на решение.

 

И аз съм притеснена. Макс не реагира. Гледа пътя. Какво ли мисли? Баща ми трябваше да мълчи. Да не разгласява проблемите ни.

 

- Аз ще ти помагам, татко! Ще започна работа и всичко ще се нареди. Не се тревожи, ще се справим! - успокоявам го и се надявам да замълчи.

 

- Толкова си добра, Ани! - докосва рамото ми и слага ръка на рамото на Макс. - Обещай ми, че ще я наглеждаш, синко! Нямам друго богатство, освен нея!...

 

- И аз!... - следва пауза.

 

/ Това пък какво беше?.../

 

- ...Исках да кажа, че ще я наглеждам! Тя е умно момиче! Не се тревожете!...

 

На гарата сме. Прегръщам татко. Сбогуваме се. Автобуса потегля. Махам след него. Той ще ми липсва. Връщам се в колата. Потегляме. Вали. Дъждът преминава в порой. Макс кара бързо. Неразумно. Стиска волана. Пръстите му са побелели. Стиска и зъби. Гледа странно. Предчувствам. Завива рязко и спира встрани на булеварда. Щракване. Облегалката пада. Политам назад. По улицата се разминават хора. Пороя не спира. Водата се спуска като завеса по стъклата. Няма достъп. Размазва. Макс се хвърля към мен. Ясно. Звярът се е събудил. Движенията са уверени. Възбудата трепти. Златните нишки в зелените очи се стопяват. Потъват в мъглата на желанието. Разкопчава блузата ми. Намира. Впива устни в гърдите. Мачка, ближе и смуче. Стиска. Насища длани. Пълзи с устни по шията. Вдишва. Облизва устните ми. Влиза. Навътре и все по-дълбоко. Извива и тегли езика ми. Изсмуква влагата. Гърлото пресъхва. Полудял е. Без усмирителна риза. Полудявам. Притискам с бедра неговите. Твърдостта между тях трепка. Уголемява се. Напира. Очакването терзае. Искам го.

 

/ Не спирай, Макс!...Не спирай!.../

 

Ръката му се спуска надолу. Влиза между бедрата и търси. Пръстите галят, притискат. Проникването е неочаквано. Действията чувствени. Възбудата кипи. Стоновете бързат, гонят време. Близостта хвърля искри от триенето на телата. Разумът спи. Разкопчава панталона си. Дърпа колана и го мята някъде. Последната трезва нишка в главата ми все още е здрава. Излизам от комата на страстта. Боже, ще ме обладае в центъра на града! Пред очите на минувачите! В колата! Срамно! Неприлично. Недопустимо. Спирам да се движа. Мълча. Макс ме поглежда и се осъзнава.

 

- Няма да го направя така!...Като разгонен пес, скъсал синджира си! Не и с теб! - стиска бедра, да овладее възбудата и ме целува нежно. - Желая те!...Не съм пожелавал така друга жена! Ще ме убиеш!...

 

Връща се на седалката. Роши с длани косата си. Диша. Дълго. Вдигам облегалката. Сядам и оправям блузата. Възбудена. Незадоволена. Въздухът в гърдите ми ръмжи. Споглеждаме се. Липсвала съм му. Той на мен всяка секунда. Избухваме в смях. Нервен. Неовладян.

 

/ Какво става и с двама ни?.../

 

- Да отидем в апартамента ти! Ще спя с теб! - бодва ме с категорични думи и пояснява. - Не в буквалния смисъл, карамелче!...Нека не се препъваме в необмислени крачки! - тъжна ирония. - Искам да спя до теб и да те гушкам! - мърка и ме целува.

 

 

Вечеряме. Смеем се. Хубаво ни е. Толкова е близо. Красивият мъж седи срещу мен и намира повод да оближе устните ми. Държи се като влюбен тинейджър. Не оставам длъжна. Не ми се говори. Не пускам мига. Очите ми галят лицето му с непресъхваща нежност. Наслаждават се на красотата му. Държим се като малки деца. Гальовен е. Влачи ме като буйна река. Идеята да ме гушка не ми допада. Предпочитам сливане. Да довършим започнатото през деня. Той изглежда спокоен. Как успява да се владее? Аз ще се взривя. Близостта предизвиква. Влиза в банята. Излиза. В онази хавлия, от първата ни среща. Господи, дай ми разум! Усмихва се. Зяпам прекалено. Захласнато. Да не е толкова хубав! Мокрото тяло дърпа разума в неразумна посока. Усмихвам се лукаво. Добре, че не чете мисли. Чете по лицето ми.

 

- Гледаш ме като онзи път, когато търкулна очи по тялото ми и спря погледа между бедрата! Беше смела! Хареса ми! - закачлив е. - Какво си мислеше тогава? - очаква да се изповядам.

 

Смутена съм. Мълча. Сигурно съм изглеждала като мръсница. Или девица, която за първи път вижда гола мъжка плът. Не мога да преценя. Забавно му е. Попивам с устни влагата по гърдите му. Залепнала съм като дъвка. Няма отлепване.. Каква по-добра изповед? Думите не винаги галят. По-често причиняват рани. Красив е! Като бавна отрова превзема тялото ми. Няма да отговоря. Нека той говори.

 

- А аз исках да се изгубя в прелестните ти гърди! Да ги целувам лудо, до безсъзнание! - и ги целува. Хваща ги с длани и леко стиска.

 

Желанието му за невинно гушкане е на изчерпване. Моето също. Целуваме се подканящо и неприлично. В коридора се чува шум. Мъжки глас, който ругае и блъска по стената с юмруци. Макс тръгва към вратата. Следва силен ритник. Вратата литва към него и се удря в лицето му. От устните тече кръв. Изражението му е болезнено. На прага стои мъж. Клатушка се и гледа обувките си. Вдига поглед. Празен и неориентиран. Вцепенявам се. Джон! Бившият! Изглежда пиян или по-скоро дрогиран. Пристъпва към мен с ехидна усмивка. Маха с пръст в лицето ми.

 

- Ето къде си била! Намерих те, любима! Дойдох си! - и се хили сам.

 

- Кой дявол те довлече? Какво правиш тук? - излизам от вцепенението и крещя.

 

- Така ли се посреща любимия? Покажи малко чувства? Не се ли радваш да ме видиш? - олюлява се. Зениците са разширени.

 

Поглеждам Макс. Държи ръката си на устните. Дебне с поглед всяко движение. Преценява ситуацията.

 

- Върви си, Джон! Нямаш работа тук! - викам още по-силно. Да ме разбере. - Трябваше да мислиш, преди да ме захвърлиш и да изчезнеш без дума!

 

- Ха, ха! Отворих ти капачката и те изчуках, и виж се каква дръзка си станала! - бръщолеви самодоволно и забелязва Макс. - Я прати теляка да си ходи! Сигурно вече е изтрил гърба ти? А може и друго да е забърсал! Няма да му се сърдя! - говори без да осъзнава последствията.

 

- Върви си! Нека приключим с този фарс! Моля те, Джон! - умолявам невменяемия идиот.

 

- Добре тогава! - съгласява се и пак поглежда Макс. - Ей, теляка! Ако мацката се чука добре, заслугата е моя! Кажи нещо де! Сподели по мъжки! - и дърпа шнура на бомбата.

 

Залита към Макс и се подпира на масата. Хили се цинично. Макс го изправя. Държи го за раменете. Мускулите му се стягат, вените са релефни. Очите са с цвят на блатен торф. Мътен и тъмен. Гласът сече думите.

 

- Така ще те изтъркам, че ще събираш кожата си сантиметър по сантиметър и парче по парче! Дрогирано копеле! - ледът се топи и гласа завира. - И ще те посъветвам нещо! По мъжки! По-добре чукай мъже! Жените не са подходящи за тебе! Не си хаби жалкия инструмент!

 

Затворила съм очите си. Не съм виждала Макс такъв. Като торнадо. Ще затрие Джон, а не си заслужава. И не е свършил. Не мърдам.

 

- Не те заплашвам! Не те предупреждавам!... Обещавам ти!...Ако още веднъж те видя тук, близо да Ани, ще се простиш с измисления си непотребен живот! Ясен ли съм?...

 

Хваща го за яката на ризата и го тегли към вратата. Ще го удуши.

Спират на прага. Ще направи още някоя глупост.

 

- С ритник влезе! Така и ще излезеш! - съска тихо в ухото на бившия ми.

 

Кънти удар. Грохот. Джон полита с главата надолу и се търкаля по стълбите. Макс затръшва вратата. Пантите скърцат от силата на удара. Отдъхвам си. За миг. От къде се появи тоя идиот? Наговори куп безмислици и ме изложи. Гнусни и обидни думи. Грешка от миналото. Сега какво следва? Обяснения? Съжаление? Разочарование? Обида? Раздяла? Макс минава покрай мен, без да каже дума. Взема телефона и набира.

 

- Здравей, друже! - любезен, сякаш нищо не се случило. - Направи ми услуга! Пращам ти на мейла един адрес. Изпрати момчетата да приберат боклука от стълбището. Има нужда от детоксикация и лекция за добри маниери и поведение в обществото. Благодаря ти! - затваря и хвърля телефона на масата.

 

 

Не ме поглежда. Мълчи. Роня тайно сълзи. Мои са си. Тишината в стаята е гъста. Не смея да се обърна. Чувам смях. Гърлен и силен. Макс се е захласнал. Дърпа ме и пак съм на моето място. Плътно до гърдите му.

 

- От къде изникна тоя малоумник? Как си се доверила на такъв идиот? - забавлява се с тинейджърската ми наивност. - Не можа ли да си намериш по-подходящ мъж за първия път?... Можеше да почакаш и да избереш мен!... - шегува се и го разбирам.

 

- Бях още момиче и мислех, че съм влюбена! Сгреших! Сърдиш ли се? - питам плахо и сърцето ми се свива.

 

- Ти си тази, която трябва да ми се сърди! Днес за малко да те изнасиля в колата! - повдига брадичката ми и ме целува страстно и дълго.

 

Обичам го. Безнадеждно. Обичам красивият зрял мъж, с зеления мъх в очите, кадифените устни и сладкото ухание на кожата. Той е живот в живота ми. Срамувам се от глупавото си минало и се сгушвам в него. Как да му разкажа повече? Ще ми се смее. Той обаче има доклад по темата и е премислил добре думите.

 

- Виж, Ани! Няма от какво да се срамуваш! Всяка жена има своя първи мъж! Нарочно избран, случаен или просто необходим! - говори и ме гледа в очите. - Тялото има свои закони, свои нужди и те трябва да се уважават! - смее се, аз се изчервявам. - Мога да напиша дисертация на тази тема. Знаеш за какво говоря!...

 

Телефонът му прекъсва лекцията. Звъни. Късно е и Макс го поглежда стреснато. Не вдига. Телефонът скача по масата и не спира да звъни. Макс натиска гневно бутона за разговор и отговаря.

 

- Кое време е? Какво искаш? Разбрахме се да не ми звъниш повече!......

 

Молещ глас.

 

- Нямам какво повече да ти кажа! Да спрем дотук!......

 

Настойчив глас.

 

- Не изпитвам нищо! Всъщност изпивам! Само погнуса и отвращение!......

 

Раздразнен глас.

 

- Имаш нужда от помощ! Иди на психиатър! Аз не ставам за психоаналитик!......

 

Гневен глас.Няма да вървя по гайдата ти! Забрави!.....

 

.Истеричен глас.

 

- Пияна си! Няма да слушам празни приказки! Изтрезней! Затварям!......

 

Тишина.

 

Макс замахва и хвърля телефона. Частите се сипят по пода. Излязъл е извън кожата си. Само жена може да го докара до това състояние. Не съм права. Джон също успя. Гневът е нагнетен в душата. Не гледам. Чакам.

 

- Беше бившата ми жена! Някой ден ще ти разкажа!...Да си лягаме! Искам да спя и да не мисля!... - уморен е и отпаднал.

 

Няма да питам. Когато е готов ще говори. Макс спира пред вратата на стаята. Сваля хавлията и я пуска на пода. Влиза гол в стаята и ляга на леглото. Не му трябват повече дразнители. И кожата му убива. Изумена съм. И освободена. Пускам дрехите си до леглото и се пъхам при него. Усещам. Прегръдка. Топъл дъх. Нежни устни. Тиха ласка. Слели сме телата си. Голотата не дразни страстта. Съединява. Премахва болките. Затваря раните. Лекува самотата. Единомислие на душите и ударите на сърцата. Той спи. Главата ми лежи на гърдите му. Две думи гъделичкат небцето ми. Застават на върха на езика. Непокорни. Напират.

 

- Обичам те!... - шумолят тихо по кожата му.

 

Освободих се. Не беше страшно. Олекна ми.

 

- Кажи го пак! - пробива тишината гласа му.

 

Хвана ме. Обясних се. Няма връщане. Признах.

 

- Обичам те!... - повтарям силно и смело.

 

- И аз!... - шепот тих, като пърхането на пеперуда.

 

Три букви вместо две думи. Толкова ли е трудно да ги изрече? Готов е на половина. В книгата липсва последния ред. Ще го напише. Ще признае. Знае, че ме обича.

 

 

 

Отварям очи. Леглото до мене е празно. Търся Макс. Къде е? Пак ли бяга? От кухнята се чува музика. Скачам. Обличам халата в движение. Препъвам се в чехлите. Ще ходя боса. Ядосвам се на сънената си ленивост. На масата в кухнята има цветя. Плодове. Няколко блюда със здравословна храна. Кана с фреш. Ароматът на прясно кафе изпълва стаята. Макс седи на един стол и закусва. Мъжки. Нетърпеливо. На големи хапки. Ръмжи и се наслаждава на храната. Заставам зад него и спускам ръце по гърдите му. Целувам шията. Дърпа ме и сядам на коленете му.

 

- Добро утро! Как спа? - пита и отмята косата ми.Преглъща бързо. Следва целувка. На шията.

 

- Добре! Искаше ми се нощта да не свършва! - отговарям замечтано и слагам в устата си парче плод.

 

Няма да го целувам. Малко разум не е излишен.

 

- И аз те желая! Повече, отколкото можеш да предположиш! - отговаря мъжът, прозрял сънищата ми. - Харесаха ми думите, които изрече насън! - пробва съзнанието ми.

 

- Не съм говорила насън! Бях будна! И не ме дразни! - натъртвам думите. Провокира ме. - А ти каза ли нещо? - пробвам и аз.

 

- Не помня! Заспал съм! - мънка под носа си и сменя посоката. - Трябва да тръгваме. Да свършим и някаква полезна работа. Отивам в офиса. Ти иди в Радиото. Довечера ще вечеряме у нас.

 

- Ами баща ти, ами Зара? Какво ще им кажем? - питам уплашено.

 

- Баща ми знае половината от истината и ще се радва да се запознае с другата половина. Аз ще се разбера със Зара. Ако знаех, че се познавате, щях да се намеся по-рано.

 

- Как да предположа, че е твоя сестра? Името Максуел не ми говореше нищо, а снимката която ми показа беше от ранното ви детство. Какво съм й наговорила за тебе е друг въпрос! - изчервявам се от думите си. - Срам ме е да я погледна!

 

- Разкажи и на мен! - гъделичка ме и се смее. - Шегувам се! И сам мога да се досетя. Ще говоря с нея. Нали съм любимият й брат!

 

 

Макс се прибира вкъщи. Зара обикаля из хола и го чака. Има въпроси, а няма отговори. Изненадата от неочакваното разкритие я тревожи. Дори я плаши. Стана внезапно. Вече не се съмнява. Сигурна е. Спомнила си е всички подробности от разговора с Ани. Как не се е сетила? Дори не предположи. Макс влиза в хола и сяда на дивана. Готов е за сблъсъка.

 

- Здравей, сестричке! - ведър и спокоен. - Защо не си във фирмата? Нали това искаше?...

 

- Чакам те!...Да поговорим! - плаха е и несигурна.

 

• Как се говори с мъж и то с брат на такива деликатни теми?

 

- Мисля, че ти искаш да говориш! Слушам те! - подканя я внимателно и пак се усмихва.

 

- От кога се познавате с Ани?...Не, всъщност знам! - замисля се. - Защо точно тя? Защо точно моята приятелка?

 

- Не знаех, че сте приятелки! - оправданието е логично. - Стана случайно! Запознахме се преди месец. Харесах я и тя мене! Това е! - кратко и сухо обяснение. - Ти как разбра?

 

- Ха!... И слепец можеше да види искрите, които прехвърчаха между вас. От високото напрежение между вас въздуха трептеше. Появи се волтова дъга. - говори бързо, все още нервно.

 

- Умницата на батко! - прегръща я силно.

 

- Обичаш ли я?...Ами жените, които не спират да те гледат? - пита наивно, по детски.

 

- Аз не ги гледам! Вече не ги гледам! Виждам само нея! - убедителен е.

 

- Ще ми обещаеш ли, че няма да я нараниш? Тя е моя приятелка и аз държа на нея! - трогателна е. - Да можеше да я чуеш как говори за теб! - готова да разкаже.

 

- Знам какво чувства! И аз чувствам! - изповядва неясно. - Искам само нея!

 

- Не отговори на въпроса ми! - настоява за истината. - Обичаш ли я?

 

-Рано е за такива признания! - заобикаля отговора. - Това е между мен и Ани. Когато му дойде времето, сама ще разбереш! - целува я по главата. - Няма да я нараня! Обещавам ти!

 

- Добре, Казанова! Вярвам ти! - успокоява се и се смее. - Давам ти Ани, но приятелката ще запазя за себе си!

 

- Дадено! - съгласява се и си отдъхва. Разпитът приключва.

 

 

Влизам в Радиото. Поне няколко часа няма да изпускам разума си от поглед. Макс е далече от очите ми. Концентрирам се. Колегите ме посрещат. Обиколката е дълга. Студио. Апаратна. Офиси. Стая за отдих. Стая за монтажи. Разпитват ме. Отговарям. Пием кафе. Ще изготвя схема за предаване. Споделям идеите. Ще се справя, Да не се притеснявам. Имам амбиция. Никой не е успял от първото включване на микрофона. Любопитна съм. Наблюдавам. Пробвам. Колегите се смеят. Приятелски. Забавно е. Искам да успея. Ами вечерята? Часът приближава. Плаша се. Как ще ме посрещнат? Как да се държа? Неизвестността терзае. Яснота няма. Ще рискувам. Любовта е риск, Макс предизвикателството. Сбогувам се. Тръгвам уверено. Какво толкова? Просто една вечеря!

 

 

Седим около масата. Свещи. Цветя. Подредена е с вкус. Отрупана е с блюда. Четирима сме, а има храна за още пет пъти по четирима. Друг стандарт на живот. Съдба. Макс е плътно до мен. Държи ръката ми под масата. Играе с пръстите. Усмихва се закачливо. Мил е. Готов е да ме целуне. Само това трябва! Поглеждам сърдито. Спазва дистанцията. Намига скришом. Весело е. Забавляваме се. Бащата на Макс ме наблюдава. Изучава. Разпитва. Доволен е. Съгласява се. Смее се. Вдига чаша. Наздравица. Вечерята е към края си. Зара е нетърпелива. Иска да си поговорим по женски. Насаме. В нейната стая. Ясно! Късно е. Приятелката няма да се прибира. Ще остане да спи в къщата. Стаи има в излишък. Възразявам. Не се приема. Съгласявам се. На лицето на Макс грейва усмивка. Зара скача и ме хваща за ръката. Дърпа. Макс държи другата под масата и не я пуска. Комично е. Разпъват ме като ластик. Кой е с предимство? Втори опит за подялба и Макс ме пуска. Отстъпва пред женските капризи. Тичаме по стълбите. Зара ме бута в стаята и затръшва вратата. Залива ме с поток от въпроси. Как? Къде? Кога? Защо? Иска отговори. Отговарям с малко думи. С „Да“ и „Не“, по-често. Все пак говорим за брат й. Какво очаква да й кажа?! Напряга ме с любопитството. Уморена съм. Ще си лягам. Пак ще говорим. Прегръдка. Свободна съм.

 

Влизам в стаята. Свалям дрехите. Гледам лакомо леглото. Ще се наспя. Стоя под горещата струя на душа. Гали приятно. . Отпуска ме. Излизам от банята. Ами пижама? Ще спя гола. Защо го правя? Макс ми показа. Лягам и пъхам глава под възглавницата. Тишина. Спокойствие. Вълшебно е. Приближава съня. Унасям се. Пет минути. Завивката се движи. Някой се промъква тихо при мене. Разсънвам се.

 

/ Кой каза, че ми се спи?.../

 

Не отварям очи. Знам кой е. Как влезе без да го усетя? Хваща ме през кръста и ме дърпа към себе си. Залепвам. Ръката му гали тялото ми. Радва се на голотата.

 

- Послушното ми момиче! - доволен от откритието.

 

- Макс, какво правиш тук? Може да влезе някой! - плаша се и виждам облещените очи на Зара до вратата.

 

- Заключил съм! Не ме разсейвай! - премахва тревогите ми и продължава да ме гали.

 

Устните му пътуват по гърба ми. Минават отпред. Достигат гърдите. Целуват. Натискат. Спускат се по пътеката между тях. Надолу.

 

- Тялото ми обича устните ти! - прося още внимание.

 

- Тялото ти ми казва друго!...Иска друго! Неспокойно е! - отговаря между всмукванията и завърта език около пъпа. Настръхвам.

 

- А твоето какво иска? - успявам да изрека между две невъздържани въздишки.

 

-Моето сега е в покой!...Иска време да преосмисли желанията си! - странни мисли за мъж, с повече от познатите на медицината хормони. - Трябва да познаваме телата си! Понякога те казват повече и от най-красноречивите думи! - и потвърждава с действия.

 

Слиза все по-надолу. Устните парят като въглени. Спира в хълма. Целува нежно и дълго. Дразни леко с върха на езика. Разтваря бедрата ми и изследва сгъвките. Езикът се плъзга. Нагоре. Надолу. Редува ги. Какво прави там? Стягам се. Хубаво е. Но и странно. Много си позволява! Не спира. Аз мъркам.

 

- Отпусни се! - не моли, а заповядва. - Не съсипвай репутацията ми! Знам какво правя! - и продължава.

 

- Макс, аз!... - думите свършват, тялото ми говори.

 

Главата му изчезва между бедрата ми. Езикът заиграва. В непознато за мен място. Проучва ме и усещам страстта, как се събужда и тръгва по тялото. Облизва, смуче, дърпа, тегли. Целува и повтаря отново. Набирам чаршафа под мен. Стискам и го плисирам. Стена. Мога и да крещя. Има и още. Ще ме убие. Върти езика си бързо. Гали с пръсти. Възбужда още. Подлудява ме още. Търси входа. Намира. Пръстите проникват. Дълбоко и чувствено. Движи ги вътре в мен ,трие и плъзга. Влизат. Излизат. Не издържам. Крещя. Влагата блика. Обилна. Неудържима. Без контрол. Чувам гласа ми как вие. Въздухът свършва. И сърцето се кани да спира. Усещането е свръхсилите. Синхрона на устните и пръстите е див. Чувството парализира. Пред взрив. Оня, там горе, му е дал повече, отколкото могат да понесат възприятията. Всичките ми нервни окончания стърчат от порите на кожата. Последното дълго всмукване изсмуква съзнанието ми. Безтегловност. Избухвам. Експлодирам. Топлата влажна вълна напуска тялото ми. Атомен взрив. Свършвам. И душата ми свърши. Изпуснатият от гърдите вик е тръбен зов. Силен и пронизителен. Не съм жива. Падам на леглото. Почти в несвяст. Къде съм? Какво се случи? Макс ляга до мен и ме прегръща.

 

- Поеми си въздух и дишай дълбоко! - гали ме и целува челото ми. - Погледни ме!

 

- Какво направи? - хриптя и дишам учестено.

 

- Подарък!... - усмихва се дяволито. - Има много начини да опознаеш тялото си! - и гали раменете ми.

 

- Можеше да ме убиеш! - гледам обидено и цупя устни.

 

- Добре ли си? - сигнал за похвала или неодобрение..

 

-Беше като възнесение! Небесно блаженство! - похвални думи след божествен оргазъм.

 

/ Първият!...Не и последен!.../

 

 

- Защо го направи? - питам с усмивка. - За това ли дойде в стаята ми?...

 

- Не! Исках само да се запозная с тялото ти! - оправдава се невинно и ми става смешно. - Тръгнах по определен маршрут, но после реших да променя посоката и се оказах на съвсем друго място! Смених дестинацията! - обяснява като екскурзовод и се разсмива. - Доволен съм от пътешествието! А на теб хареса ли ти?

 

- Беше вълнуващо и необикновено! - връщам кадрите назад и не се срамувам.

 

/ И искам пак да пътувам!../

 

Притихваме. Замислям се. Къде бях? В друго тяло, друг живот и друго измерение. Подаръкът беше вълшебство. Разтърси ме. Утоли желанието. Отключи тайните на тялото. Отвори нов път за насладата. Само мъж, който обича се раздава така. Разкрива се. Сгушила съм се в неговата топлина и се чувствам различна. Променена и пораснала. Повече жена. Изненадана съм. Невероятно. Желана съм. Прекомерно. Задоволена съм. Прелестно. Дарена съм. Безрезервно. Освободена съм. Напълно. Обичам го. Безумно. Ръката му лежи на рамото ми и усещам релефа на татуировката. Връхлита ме спомена.

 

- От кога имаш тази татуировка? - питам внимателно. - Какво означава?

 

- Беше много отдавна! - отговаря унесено.

 

- Разкажи ми! - настоявам.

 

- Напомня ми за един самонадеян мъж и едно младо невинно момиче. Бях млад и буен, самовлюбен глупак! Не бях възмъжал достатъчно, но бях достатъчно опитен за да я притесня. Сигурно още помни случката!

 

- Какво направи? - човърка ме съмнение.

 

- Промъкнах се на един бал. Хванах се на бас, че ще вляза и ще танцувам с някое момиче. Обичах предизвикателствата.

 

- И?... - съмнението ми се избистря.

 

- Влязох и танцувах с младо, ухаещо на свежа девича плът момиче. Прошепнах й: „ Готова ли си за любов?“.......“

 

- Искам да чуя гласа ти!“ - довършвам мисълта. - И ме целуна! После изчезна! - и започвам да плача.

 

Хлипам неудържимо. Прегърнала съм го с цялата си сила. И той ме прегръща. Мълчаливите минути помагат на ума да осъзнае истината. Случайността. Важността на тайнствената среща. Предначертаното. Целувам го. Жадно и дълбоко. Да си върна спомена от неговата първа целувка.

 

- Ти си бил!...Момчето, което ме целуна!...О, Макс! - възкликвам и гледам в очите му.

 

- А ти моето момиче!...Орисал съм те, без да зная! Предизвикал съм съдбата! - зеления мъх в очите му блести от влага.

 

Прегръщам го пак. Да усети покоя. И аз да се успокоя. Галя раменете му. Отдръпвам се. Прицелвам се в очите. И стрелям направо.

 

- Обичам те! - изстрела е в целта. - Толкова ли е трудно да го кажеш?

 

- Обичам те! - изрича твърдо. - Не беше толкова трудно! - и ме прегръща.- Kажи го пак!..

 

- Обичам те, обичам те. Обичам те!...

 

Думите преминават във вик и кънтят в тишината. Призна! Красивият самонадеян мъж, любимец на жените призна, че обича само една. С двете дълго отлагани думи. Дари ме с любов. Променен. Различен. Успокоен. Не съм се и надявала. Намерихме се. Пожелахме се. Принадлежим си. Аз искам само него. Той, само мен. Свалил е и последната тежка верига от душата си. Признанието е взаимно. Обичаме се.