Този спомен се е забил като копие в паметта ми и едва ли някога ще мога да го забравя, а сега вече съм сигурен, че няма и да опитам. Случаят не е най-потресаващият от тези, които съм преживял, но определено е един от тях...
ГОВОРЕЩИ ОЧИ
Понякога, докато работя или си мисля за нещо, внезапно и то съвсем неочаквано, пред мен застава някой от онези неизтриваеми спомени, които толкова властно и изцяло обземат мислите ми, че просто като цунами измитат всичко друго.
Така стана и сега. Връхлетялият ме спомен със страшна сила ме запрати десетки години назад и на хиляди километри от България. За кой ли път отново го преживях, а от паметта ми извираха и най-дребните подробности.
През седемдесетте години работех в Иран. Във връзка с извършваните с български автомобили вътрешни превози в Иран трябваше да отида до Корамшахр, Абадан и Бушер. След обяд преди деня на пътуването отидох в бюрото на диспечерите за да взема нужните ми справки и анализи, свързани с превозите от тези пристанища.
Щом ме видяха, шофьорите, които чакаха пред бюрото да си отчетат курсовете, да получат новите си задачи, пари и т.н., веднага се скупчиха около мен и както обикновено поговорихме по различни теми.
Както си му е реда, проведох кратък служебен разговор и с диспечерите, взех документите и излязох от бюрото.
Естествено, преди да се кача на колата отново трябваше да поговоря с шофьорите. В това време пристигна един от бригадирите на монтьорските бригади от сервиза на клона ни в квартал „ Хаджи Димитър” в София, когото познавах много добре още от времето когато работех там като главен инженер, а предприятието беше известно като ДАП – ММП (Държавно Автомобилно Предприятие за Международни и Междуградски Превози). Беше отличен специалист и още тогава бяхме станали добри приятели.
„Ха, ти пък какво правиш тук?”, попитах изненадан, че го виждам в Техеран.
„Ами, в момента съм в годишен отпуск и реших да поработя като шофьор.”
„Добре, влез в бюрото, предай си документите на Папи и ела да поговорим.”
Когато се върна се отдалечихме от групата шофьори и аз го попитах:
„Защо досега не ми си се обадил? Откога си в Техеран?”
„Пристигнах преди две седмици и вече извърших два курса от Корамшар и един от Бандер Бушер. Не ми беше удобно да ти се обаждам, а и не исках излишно да ти губя времето. Сега тръгвам за последния си курс от Корамшар, след което се прибирам в България. Щом пристигна в Техеран веднага ще ти се обадя. Ако имаш да изпратиш нещо за София знаеш, че винаги съм на твое разположение.”
„Това знам, но ми кажи как се чувстваш в Иран? Не е като да си в отпуск на нашето Черноморие или на планина нали?”
„Вярно е, но и заплащането е много добро. През тази отпуска ще изкарам колкото за половин година в България.”
„И това е вярно, но не се преуморявай! И моля те, не се опитвай да се сравняваш с Велин Лапата.”
„Е, чак пък с Лапата! С него никой не може да се сравнява.”
Велин Лапата беше огромен и як мъжага, а дланите му бяха като лопати - оттам беше дошло и прозвището му. Не знам как се казва на медицински език неговия случай, но този човек не спеше – най-много да дремне час - два, много рядко три часа в денонощие, повече просто не можеше. Един курс от Техеран до Корамшар и обратно правеше за около два и половина, най-много три дни, включително товарене и разстоварване. Колкото и невероятно да звучи, но това беше безспорен факт, въпреки че разстоянието само в едната посока е 1000 километра, при това става въпрос за огромен камион, а не за спортен автомобил.
„Така е, Велин е уникален случай. Аз утре сутринта също тръгвам за Корамшар, така че може и да се видим там. А като се върнеш в Техеран, кажи на Людмил Вапцаров, да ти даде обратен товар и да те доведе в офиса. Е, засега довиждане.”
„Радвам се, че се видяхме. До следващата среща.”, отговори той, стиснахме си ръцете по мъжки и се разделихме.
За да успеем да стигнем към пет часа след обяд за първата среща в пристанището, рано сутринта на следващия ден с Меди – моя верен ирански помощник, тръгнахме за Корамшар. Пътят беше широк, скоро асфалтиран и аз, както обикновено, карах много бързо. Много често задминавахме или срещахме наши автомобили, с които се поздравявахме със светлинни и звукови сигнали, а шофьорите, познали колата, радостно ни махаха с ръка през отворените прозорци на кабините.
Вече се движехме в района на Хамадан, където теренът е планински. Настигнахме един от нашите автомобили, но не можех да го изпреваря поради следващите един след други завои. На един прав участък реших да го задмина, но в този момент от насрещния завой се зададе тежък ирански автомобил МАК. Отново се преустроих в дясната половина на пътя, но все пак можех да го виждам. За мое учудване, още след излизане от завоя, МАК-ът започна видимо да намалява скоростта си, която и без това не беше голяма, нещо, което според мен не можеше да се дължи на наклона, или поне, не само на него. Когато ни наближи, камионът започна да навлиза в насрещното движение – вече бях сигурен, че водачът му е заспал или е припаднал. Нашият автомобил се отби максимално вдясно, гумите му запушиха от задействаните с пълна мощ спирачки и спря. Аз също спрях зад него, но вече беше ясно, че ударът е неизбежен. Чу се страшен трясък. С Меди изкочихме от колата изтичахме напред с надежда, че ще успеем да помогнем на шофьорите.
Крайните леви части на двете кабини и част от левите бордове на полуремаркетата бяха смачкани до неузнаваемост. Казах на Меди веднага да тръгва за Хамадан и потърси помощ, а аз се опитах да вляза в кабината на нашия автомобил през дясната врата, но не можах да я отворя. Влизането през рамката на счупеното предно стъкло също беше невъзможно – освен че беше високо, но от долния край на рамката стърчаха остри като ками стъклени парчета. Единствената възможност да вляза в кабината беше да се провра през прозореца на дясната врата, отворен докрай, явно, още по време на пътуването. Макар и трудно, успях да се промъкна. Но това, което видях... Такова нещо не се забравя, та ако ще и да си робот.
Очевидно в последния момент шофьорът се е опитал да се премести максимално надясно, но това, което беше успял не е било достатъчно. Лявата му ръка беше откъсната, а гърдите му бяха не само разпорени, но и разтворени. Погледът ми се закова върху сърцето му, което все още продължаваше да тупти, но след като направи още няколко удара замря. Завинаги. Тялото му, килнато надясно, беше притиснато в облегалката, но главата му по чудо беше останала цяла.
Извадих забитите в обляното му в кръв лице стъклени парченца от разбитото предно стъкло, свалих ризата си и внимателно изтрих кръвта. Тогава видях очите му. Те бяха отворени и вперени в мен. Не съм медик, не знам дали това въобще е възможно, но в момента бях сигурен, че те не само още са живи, но и че искат да ми кажат нещо. Стоях неподвижен без да откъсвам поглед от „говорещите” очи на този, вече мъртъв мъж.
Не знам колко време съм останал така, но по едно време ми се стори, по-скоро почувствах, че угасна и последното блясъче в тях. Те вече бяха „безмълвни”. Не можех повече да гледам тези, превърнали се в топчета от оцветено стъкло очи и ги затворих. Отново избърсах кръвта, прегърнах главата му и целунах челото му, а сълзите ми се стичаха по безчувственото лице на един мъртвец.
Това беше нашата „следваща”... но и последна среща с моя приятел, когото случайно бях срещнал пред бюрото на диспечерите...
© Христо Запрянов Все права защищены