Започнах да викам, надявайки се, че наблизо има хора, които биха могли да дойдат да ми помогнат. Нищо. Прозорците на близката къща продължаваха да светят, но явно никой не ме чуваше. Замълчах, беше безсмислено да си дера гласа. Сълзите отново започнаха да напират в очите ми. Бях страшно ядосана, че ме бяха обрали по такъв безскрупулен начин, а в същото време се страхувах онзи да не се върне. В себе си имах около сто лева. Дали нямаше да се върне да ми ги вземе? Чувствах се ужасно безпомощна. 

  Онзи не се върна. След като се успокоих малко, поизтръсках снега от дрехите си и се опитах отново да свия дясното си коляно. Нещо в него изщрака, болката се стрелна нагоре по бедрото ми и аз изписках, извивайки гърба си в дъга. Тогава видях, че се е образувал оток, който е издул тесните ми дънки. Докоснах подутината с треперещите си пръсти, но после рязко ги отдръпнах.

  Започна да ми става студено и затова закопчах горното копче на палтото си.  Зачудих се колко време е изминало, откакто паднах. Петнайсет минути? Или пък повече?

  По едно време видях, че на отсрещния тротоар върви човек. Беше леко приведен и се тътреше бавно.

  – Моля Ви, помогнете ми. Паднах и си ударих крака, няма да мога да се изправя сама – провикнах се аз.

  Човекът продължи да върви по пътя си, сякаш не ме беше чул.

  – Чувате ли ме – извиках аз и размахах ръце.

  Онзи поспря за момент, като че ли се колебаеше какво да направи. След това въздъхна и бавно се приближи към мен. Беше мъж, висок и слаб, на около шейсет години.

  – Какво става, момиче? – попита с дрезгав глас той. 

  – Паднах в шахтата и си ударих крака. Моля ви, обадете се на бърза помощ. Преди малко ми откраднаха мобилния телефон, тъй че...

  Мъжът наклони глава и ме изгледа учудено.

  – Откраднали са го, а? Аз пък моя го оставих вкъщи.

  – Помогнете ми тогава да се изправя – помолих го притеснено аз.

  – Как че одиш като те боли крака?

  – Ще се опитам някак си да се добера до вкъщи – проплаках аз. Този човек изобщо не ми харесваше, но нямаше към кой друг да се обърна за помощ.

  – Я поседи тук и изчекай. Сигурно че мине некой друг и че се обади на линейката.

  Мъжът се отдалечи с бързи крачки, а аз дори изпитах известно облекчение, че той си отиде. Махнах с ръка и наум искрено му пожелах някога да изпадне в моето положение.

  Снеговалежът отслабна, но ми се струваше, че е станало по-студено. Размърдах пръстите на пострадалия си крак, опитвайки се да пропъдя изтръпването. Не постигнах почти никакъв ефект, а на всичкото отгоре коляното ми съвсем се беше вкочанило. Отново ми се приплака, докато гледах чудовищната подутина с формата на пъпеш.

  На десетина метра зад мен имаше дърво. Реших да се довлека до него и да се опитам да се изправя, хващайки се за ствола му. Започнах бавно да се оттласквам назад с помощта на ръцете си и на здравия си крак. Десният ми крак се влачеше по асфалта, сякаш беше безжизнен придатък към тялото ми. След няколко минути стигнах до дървото. Клоните му бяха твърде нависоко и нямаше за какво да се хвана. Разбрах, че няма да успея да се изправя сама. Облегнах се на дървото и зачаках.  

  Отново заваля силно. Започнах да хлипам. Бях объркана и не знаех какво да правя. А и какво можех да направя?

  По едно време видях фарове на приближаваща се кола. Размахах ръце и започнах да викам. Жената зад волана се направи, че не ме е забелязала. А бях сигурна че ме е забелязала, защото изражението на лицето ù, както си беше спокойно, изведнъж стана напрегнато. Зачудих се какви мисли са минали през главата ù. Изхвърчалата от гумите киша изпръска лицето ми. Стиснах зъби и преглътнах сълзите.