Таксито спря пред блока, в който живеех. Подадох на шофьора десет лева, а той махна небрежно с ръка и каза:

  – Няма да ти взема пари заради дребните недоразумения помежду ни. Следващия път ще платиш.

  Аз се изсмях жлъчно, хвърлих десетачката в скута му и отворих вратата. Захванах се с трудната задача да измъкна гипсирания си крак отвън. Таксиметровият шофьор ме гледа с лъскав поглед известно време, после излезе и отиде да отвори багажника. След около минута успях да се справя. Стъпих на асфалта със здравия си крак и се изправих, оттласквайки се с ръце от седалката. Подпрях се на покрива на колата и зачаках онзи да ми донесе патериците. Не разбирах защо се бави. Откъм багажника се чуваше тракане, което ме изнервяше.

  Той ми подаде патериците и ме огледа с преценяващ поглед, докато ги затъквах под мишниците си.

  – Сама ли живееш?

  – Не е твоя работа – отговорих троснато аз и се отправих към входа. Кракът ме болеше по-силно от преди. Зачудих се дали не се е повредил още повече от удара в предното стъкло.

  – Права си, не е моя работа – каза шофьорът и тръгна след мен. – Просто си помислих, че ще имаш нужда от помощ. Пазаруване, готвене, миене на чинии. Няма да ти е лесно, както са те гипсирали.  

  – Би ли ме освободил от присъствието си? – казах аз през рамо, спирайки за момент.

  – Добре – промърмори той и преди да се усетя, мушна нещо в страничния джоб на палтото ми.

  – Какво е това?

  – Визитната ми картичка. Нали ми каза да ти дам телефона си. Ако ти потрябва такси, просто ми звънни. За мен ще е удоволствие да...

  – Добре. Хайде сега ме остави на мира.

  Той ми махна с ръка и тръгна към таксито. Изчаках го да завие зад ъгъла, след това хвърлих визитната картичка в близкото кошче за боклук.

  – Како Нели, какво е станало?

  Извърнах глава настрани и видях, че до мен стои момиченце на около седем-осем години. Отначало не го познах, но после изведнъж си спомних, че това е Ирина – дъщерята на съседката от втория етаж, с която от време на време пиехме кафе в заведението пред блока.

  – Всичко е наред, Иринче?

  – Но кракът ти... защо е превързан?

  – Ударих си коляното, но ще ми мине, не се тревожи.

  Момиченцето ме гледаше любопитно с големите си кафяви очи.

  – Боли ли те, како Нели?

  – Само мъничко. Майка ти къде е? Не съм я виждала отдавна. – Стигнах до вратата на входа и посегнах да я отворя.

  Ирина ме изпревари. Тя отвори вратата и я задържа, докато минавах.

  – А, вкъщи си е. Готви, защото довечера ще ни идват гости. Но аз ще ù кажа...  

  – Какво ще ù кажеш?

  – Че ти се е случило нещо лошо.

  – Не я занимавай с мен. А и нищо кой знае какво не се е случило.

  Извъртях гипсирания си крак леко настрани и се заизкачвах бавно по стълбите. Момиченцето се шмугна покрай мен и извика асансьора.

  – Това не е бинт, нали? Изглежда твърдо.

  – Не е бинт, гипс е – отговорих ù леко троснато аз, защото ми беше писнало да съм в центъра на вниманието, и то заради някакъв си гаден аксесоар, който трябваше да нося по принуда.

  – Гипс? Като онзи бял прах, дето го продават в торби? Татко трябваше да прави ремонт на вилата и...

  – Иринче, миличка, не ми се говори за строителни материали в момента. Нито за цимент, нито за вар, още пък по-малко за гипс.

  Ирина леко се нацупи и млъкна, а аз се разкаях за острия си тон. Все пак момиченцето не ми беше виновно за нищо.

  Отворих вратата на асансьора и я подпрях с едната от патериците. Ирина гледаше втрещено непохватните ми движения  Успях да се намъкна вътре, без да се пребия, което си беше цяло чудо.

  – Оздравявай бързо, како Нели!

  – Благодаря ти, миличка. Много поздрави на майка ти – провикнах се аз, а после вратата на асансьора се тресна. Натиснах копчето за четвъртия етаж.   

  Почувствах се добре, когато влязох в апартамента си. Струваше ми се, че най-лошата част от този отвратителен ден е отминала.

  Проснах се на фотьойла и притворих очи. Бях ужасно изморена, а и коляното ми заплашваше да се пръсне. Реших да си полегна. Първо обаче трябваше да проведа няколко телефонни разговора.

  Обадих се в един от офисите на мобилния оператор и казах на дежурната служителка, че са ми откраднали телефона. Тя беше много любезна и обеща да направи каквото е необходимо. Подозирах, че сметката ми е набъбнала доста, но вече не ми пукаше от това.

  След това позвъних на шефа си. Не вдигна той, а секретарката му – Деси.

  – Нели! Как можа да направиш такова нещо? Заради теб в офиса настана страшна бъркотия! Колегите ти се оплетоха като пилета в кълчища. Поне да се беше обадила, че няма да идваш! А и не си вдигаш телефона на всичкото отгоре. Как я мислиш ти тая работа?

  – Деси, не говори много-много, когато не си наясно със ситуацията – отвърнах рязко аз.

  Секретарката се поумълча, после попита притеснено:

  – Да не би да е умрял някой?

  – Никой не е умрял – казах аз с равен глас. Опитвах се да сдържа възмущението си.  

  – Щом не е умрял никой, значи си виновна.

  Не знаех дали да се смея или да плача.

  – Свържи ме, моля те, с господин Неделчев – настоях аз.

  – Какво е станало? Кажи де?

  – Свържи ме с...

  – Няма да ми кажеш, така ли?

  – Няма да ти кажа.

  – Какво ти става бе, Нели? Мислех, че не си такава. Изчакай малко, сега ще го извикам. Отиде да ти оправя бакиите.

  След около минута чух гласа на началника си.

  – Нели?

  – Здравейте, господин Неделчев.

  – Какво става, защо не дойде на работа?

  – Претърпях инцидент. Вчера вечерта паднах в една шахта и си пукнах ставата на коляното.

  – Лошо. Много лошо. Ходи ли на лекар?

  – Да.

  – И какво?

  – Нищо, гипсираха ме.  

  – В болница ли си?

  – Не, току-що се прибрах вкъщи.

  – Защо не се обади?

  – Някакъв тип ми открадна телефона.

  – Лошо. А иначе... как се чувстваш?

  – Ами, как да се чувствам, боли ме и се придвижвам трудно.

  – Значи можеш да ходиш, така ли?

  – С патерици. Не мога да стъпвам на десния си крак.

  – Утре те искам на работа. Затрупани сме от поръчки. Няма кой да ти движи нещата. Ако не можеш да дойдеш, кажи ми отсега, за да си търсим нов човек.

  Аз стиснах зъби от яд, не бях очаквала такова отношение.

  – Ще се опитам да дойда – отвърнах уклончиво аз, въпреки че лекарят ми бе казал да си почивам и да си държа крака вдигнат нависоко.

  – Така те искам, Нели – каза той и затвори.

  Аз си събух ботуша, докуцуках до леглото и се пльоснах на него. В очите ми напираха сълзи на огорчение.