ГРАМОФОНЪТ

     Малкият Стефчо горчиво плачеше и бършеше с ръчички мокри бузки. Той искаше само да погали свития под масата котарак, но масата се залюля на куция си крак и от нея с трясък падна старият грамофон. Фунията издрънча и отскочи встрани. Подплашен, котаракът се стрелна през открехнатата врата, а момченцето замръзна на място. В стаята влезе дядо Боньо. Като видя какво е станало, той почервеня от яд, дръпна Стефчо за ухото и го плесна по врата. Разтиканото момченце изтича вън след котарака. Дядо Боньо започна да събира разхвърчалите се части. Бързо ги сглоби. Надяваше се, че музиката ще прозвучи пак от олющената фуния, но грамофонът остана ням. Ядосаният старец из­мърмори нещо под носа си, натъпка с разтреперани пръсти тютюн в лулата и излезе. Седна на пейката пред къщата да се успокои. Замисли се за младостта си. Много години бяха изминали, откакто купи грамофона. В селото дойде без багаж. Настани се в схлупена, изоставена къ­щичка. Ожени се, народиха му се деца. Заживя нарасналото семейство в тясната къщурка, но младият мъж не се отчайваше, беше работлив. Единственото нещо, за което съжаляваше, бе, че природата не му е отредила дарба да свири. Душата му жадуваше за веселби. Затова пък стана пръв между танцьорите. Как го поглеждаха само момите и невес­тите по вечеринките! Умееше да ги омагьосва той с играта си.

     Грамофона купи от панаира в града. Дълго търси това, за което стискаше с мъка спестените пари. С него запълни празнотата в душата си. Всяка вечер на полянката пред малката къщичка се съби­раха хора от цялата махала  и се подхващаше луда веселба. Боньо пус­каше грамофона и сам отиваше да танцува! Тогава малката къщурка му се струваше палат. Вечеринките свършваха след полунощ и стопаните ù заспиваха доволни. В живота им имаше и трудни мигове, но Боньо не сваляше усмивката от лицето си. Чудеха се хората откъде черпи сили. В тези трудни дни съседът му Стамо рече:

          - Защо не продадеш грамофона?

          - Не мога. Ще запустее къщата без него – отвърна и отмина.

     В заспалото под снега село, от малката къщичка се понесе музика, сякаш в нея нямаше никакви грижи.  

     Годините се нижеха, децата растяха. Една есен голямото семейство влезе в своя къща – сбъдна се една от съкровените му мечти.

        -  Как успяваш да се справиш с всичко? – попитаха го веднъж.

        - Музиката ми помага – отвърна Боньо. – Тя непрекъснато ми внушава, че мога, че ще издържа.

     Времето течеше. Дори като гледаше грамофона, струваше му се, че и той много е остарял. Чувстваше как старостта бавно свежда плещите му. Докато косата посребряваше, още не се плашеше, но когато годините натежаха върху раменете, разбра, че е дошло време да мисли и за други неща.

     Дядо Боньо смукна лютив дим и се облакъти на безсилните си ръце. Напукани, твърди ръце, които изхраниха и уредиха такова голямо семейство. Построи къщи и на децата си. Погледът му се плъзна по покрива на Асеновата. До неговата пък, насреща, бодеше с острия си връх небето покривът на Райчовата. През отворения прозорец долиташе гръмка музика. Внук му така слушаше, усилил магнетофона до последно. Един ден той му рече: 

       - Дядо, да вземеш да хвърлиш този стар грамофон. Виж го колко е грозен! Ще ти купя нов – стерео.

      - Не ща други, синко. Стерео-мерео си го слушай ти. На мене моят хубава работа ми върши.

      Другите къщи са в ниското и се криеха от погледа му, но той знаеше къде точно се намират, виждаше ги дори през баира.

     По улицата се зададе нов автобус. Управляваше го син му Йopдан, най-малкият, при когото живееше. Тежката машина накара земята да затрепери под краката му. Моторът замря. От кабината скочи шофьорът. В настъпилата тишина се чуваше хленченето на Стефчо отвъд оградата.

     - Защо плаче малкият, тате?

     - Питай го, той ще ти каже - стресна се Боньо, който в мислите си беше забравил за детето и грамофона.

     Той влезе след Йордан и като видя разплакалото момченце да го поглежда виновно, изпадна в умиление.

     - Ела, дядовото, ела! Майната му на грамофона. Той си изпя песента. Ела при мене да се сдобрим!

     Стефчо се притисна в него и спря да плаче.

     Йордан занесе грамофона в града да го ремонтират, но го върна и каза, че от него нищо не става. Не можели да го поправят, защото за такива вече не произвеждали части.

     - Могат, ама не им се занимава с него – каза дядото. – Как няма да могат?! Нали затова са майстори!

     Оттогава се натъжи. Спираше при плочите, забърсваше ги, а в ъгълчетата на очите му светваше влага. Скоро заболя. Болестта го събори на легло. Струваше му се, че е дошла, защото музиката беше замлъкнала в неговия дом и прах покриваше старите плочи. Помисли си, че ако пак зазвучи, всичко ще се оправи, че ще помогне и този път. Тази мисъл не му даваше покой, а състоянието му от ден на ден се влошаваше. Една сутрин се почувства много зле, помоли да му купят по-бързо грамофон. Искаше да слуша своята музика, тази, която беше му давала кураж години наред, която бе свързана в паметта му с най-светли спомени. Струваше му се, че щом тя прозвучи, ще бликнат в него сили, които ще го вдигнат на крака и ще заиграе както някога – ще заиграе така, че краката му да не опират в земята. "Само по-скоро грамофона... грамофона! Къде е той? Пуснете грамофона!"

      В стаята дотича внук му с нов стереограмофон. Около ста­реца се бяха събрали близките му. Очите му бяха мътни, сякаш гледаше през тях, сякаш не ги виждаше. Говореха му, но той не чуваше. Внукът включи грамофона и завъртя първата плоча, попаднала в ръцете му. Бликна весела, игрива музика и прогони тъжната тишина. Боньо трепна. Със сетни сили извърна глава към грамофона, очите му се разшириха леко и той щастливо се усмихна.

     Това бе усмивка, пълна с надежда, че музиката и този път ще го възкреси - една толкова дълга усмивка...