Две седмици преди Коледа Надежда и дъщеря ѝ украсяваха елхата. Момичето беше на седемнадесет, но продължаваше да се радва, както в детството.
-    Мамо, ще сложа новата играчка най-отпред.
-    Добре, Мери. Нека се вижда камбанката.
Въпреки, че беше изкуствена, елхата блестеше със своите лъскави 
играчки и гирлянди. А след като се стъмни, лампичките светнаха в зелено, синьо, жълто и червено. Цветното сияние изпълни целия хол. Дядо Коледа най-отдолу очакваше да му доставят подаръците, за да зарадва всеки, който вярваше в него. В това семейство поводите за радост вече бяха толкова малко, че двете жени не пропуснаха и най-малката възможност за усмивки. Преди половин година таткото ги изостави, заради някаква млада любовница. Една беда никога не идва сама, както често се случва в живота, но за това по-късно.
-    Тази Коледа, ще празнуваме заедно с леля Светла.
-    О, не – момичето подскочи от стола, докато вечеряха. – Тя е толкова досадна. А като започне с нейните непрестанни съвети. Иде ми да се гръмна. „Никога не целувай момче на първа среща! Току-виж си помислил, че си лесно достъпна.“ Сякаш е някакъв пътеводител за неудачници.
-    Мери, не говори така! Тя е просто една самотна жена и много те обича  – майката говореше спокойно, въпреки емоционалния изблик на дъщеря си. - Вече обещах, не мога да ѝ откажа. 
-    Тогава аз ще празнувам в баба Дори. Там поне няма да се чувствам като идиот.
-    Знаеш, че с баба ти не говоря, откакто преди две години ме нарече „спонтанна досадница“. Ако искаш да отидеш, сама трябва да се разбереш с нея.
-    Добре, мамо. Ще ѝ се обадя утре. 
 Останалата част от вечерята премина в мълчание.
      Мери замина във вторник при баба си - два дни преди Коледа. Тъкмо навреме, защото в късния следобед им спряха тока. Надежда явно не беше изненадана, тъй като се бе запасила със свещи и запали три едновременно в свещника. След като изстина масленият радиатор в къщата стана твърде студено. Жената си легна без да вечеря и дълго се въртя в леглото.
      В сряда беше празник и не се вършеше къщна работа. Въпреки това жената изхвърли боклука, изчисти стаите, забърса праха по мебелите и пренареди всички дрехи в гардероба. Правеше всичко това някак машинално и без мерак. Поспря да почине надвечер. Отново запали и трите свещи в свещника. В хола стана светло, а пламъкът хвърляше жълто - оранжеви отблясъци върху масата, където Надежда седна да напише писмо на дъщеря си.
  „ Скъпа моя, Мери
Знам, че това писмо ще бъде изключително важно за теб. Сигурно ще го препрочиташ хиляди пъти, за да си отговориш на въпроса: „Нямаше ли друг начин?“. Повярвай ми, ако имаше, бих го намерила. След като баща ти ни изостави, заради онази млада жена, трябваше да се запозная с финансовото състояние на неговата фирма. Оказа се, че последната година е теглил огромен кредит и е ипотекирал жилището ни. Изправен пред невъзможността да обслужва задълженията си, той е предпочел да избяга и да ни остави дълг от четирдесет и три хиляди лева, заедно с лихвите към днешна дата. В първите месеци се опитвах да плащам поне главницата, но след като ме съкратиха преди три месеца от работа, това се оказа непосилна задача. Търсих през всичкото това време някаква друга добре платена работа, но намирах само някакви предложения за смешни пари. Докато се стигна до последното предупреждение на банката. Ако до тридесет и първи януари не внеса десет процента от обявената цена на имота, дългът ще бъде прехвърлен към съдия-изпълнител, а там вече нещата са ясни. Знаеш нашият девиз: „ Аз съм Надежда и никога не се предавам!“ За съжаление вече не мога да се боря, нямам сили. Ударите бяха твърде силни, за да успея да ги издържа. Не търси вина в себе си. Аз те обичам с цялото си сърце. И винаги ще бъда край теб, за да те предпазя от всякакви беди. Дори и да бъда на ония свят. Ще останеш да живееш при баба Дори. От продажбата на този апартамент ще останат някакви пари, искам да кажеш на баща ти, че последното ми желание е да се внесат по твоя сметка, за да можеш да завършиш висшето си образование. Обичам те и те моля да ми простиш! Може би сега няма да ме разбереш, но някой ден и това ще стане. Целувам те с цялата си майчина любов, моя Мери!
П.П. Все пак утре е Коледа. Не съм те забравила, мила моя. Тази сребърна гривничка е за теб!
     Майката прибра писмото в плика, пусна вътре гривничката и се наведе да го остави под елхата. Едва тогава видя, че там вече е писмото на дъщеря ѝ. Усмихна се вяло: „ Сигурно го е оставила, преди да тръгне, докато ѝ носех чантата.“ Разкъса плика и извади една картичка и лотариен билет от Националната лотария. Прочете картичката. Набързо написана с нейния красив почерк. С пожелания за неща, които вече нямаха никакъв смисъл. Погледна билета и някаква плаха надежда сякаш пробяга по лицето: „ Дали пък Съдбата няма да ме пощади?“ Изтри внимателно металното фолио от числата с монета, но се оказа, че не печели нищо. Взе в шепата си десетина сънотворни хапчета, предварително изписани от личния лекар, за да я избавят от безсънието. Тъкмо щеше да започне да ги пие и телефонът звънна.
-    Ало! Кого търсите? – попита жената с пресипнал глас.
-    Ало, здравей Наде! Аз съм Керка, твоята братовчедка от Търново. Честита Бъдни вечер и Коледа и щастлива Нова година.
-    Здравей, Кере! – изненада и радост се усещаха в гласа ѝ. Честито и на теб. Какво те накара да се обадиш така неочаквано?
-    Ами, нали знаеш, че не ме бива да пазя тайни. За това реших да споделя само с теб. Адвокатът ме предупреди, но ти ще бъдеш гроб. Познавам те.
-    Добре! Гроб съм – любопитството успя да надделее над всичко друго и тя изостри сетива като хищник дебнещ плячка.
-    Нали си чувала за нашите роднини от Америка – леля Мери и леля Ани?
-    Да, чувала съм. Майка ми беше кръстена на едната, а пък аз съм  кръстена на тяхната майка Надя.
-    Да, така е. Идва при мен един адвокат, който представлявал американска адвокатска кантора, издирваща роднини на двете лели, които да наследят техните пари. Те починаха миналата година.
-    Знам, знам! Вуйчо Стефан ми се обади, тогава да каже.
-    Та тези нашите роднини може би знаеш, са останали стари моми, нямали деца, нито пък оставили завещание. И сега издирват всички техни роднини, които да наследят около три милиона долара.
-    Какво? От къде две жени ще имат такива пари – а наум си помисли: „Защото не са срещали някой като моя Орлин. Да видят тогава как се харчи състояние.“
-    Ами, оказва се, че двете жени са били доста предприемчиви и пестеливи. Успели да купят акции на Форд и някаква друга компания и дълги години тези акции са трупали печалба. Може би и те самите не са знаели истинската им стойност, защото живеели доста скромно. И сега най-хубавото. Ти ще наследиш някъде към осемдесет хиляди долара.
-    Какво? Не може да бъде! Толкова много пари! От леля Мери и леля Ани.
-    Да, Наде. Толкова много пари. Процедурата е задвижена, адвокатът ще дойде след Нова година при теб, но аз не се стърпях и ти звъннах. Нали не съм направила нищо лошо?
-    О, не Кере! Нищо лошо не си сторила. На адвоката няма да кажа нищо – едва сдържаше сълзите си. Благодаря, за хубавите вести. Лека им пръст и вечна памет на нашите лели.
-    Вечна им памет, Наде. Ще те оставям, че сигурно имаш гости. Хубави празници!
-    Хубави празници и на теб и поздрави всички вкъщи.
-    Ти също да поздравиш Мери и Орлин. Дочуване!
-    Дочуване!
    Затвори слушалката, свлече се на земята и зарида. Цялото напрежение, всичката болка и разочарование се изляха в един миг от нея в тази вечер – вечерта срещу Коледа. Като мътна река всичко лошо излизаше навън, за да се пречисти и започне наново. Нов живот, нови спомени, нови мечти и надежди.
    Шест месеца по-късно телефонът звънеше настойчиво.
-    Ало, душичко! Аз съм Орлин.
-    Здравей, Орлине. Защо се обаждаш?
-    Искам първо да ти се извиня. Направих голяма грешка. Знам, че е непростимо, това което ти причиних, но ти си добра и ще ми простиш. Сторих голяма грешка. Готов съм да я поправя.
-    А какво стана с твоята млада приятелка?
-    Разделихме се. Сега живея на квартира в София. Наложи се да напусна нейния апартамент. Не минава и ден без да съжалявам за вас. Дочух за някакво наследство. Какви пари получи от Америка?
-    А, разбрал си значи! Ами, нищо не получих. Десет души от определените в списъка за наследници не бяхме признати и ни зачеркнаха от наследството. Оказа се, че дядо имал друга фамилия и нашите аргументи не бяха уважени. Кога ли съм имала късмет, че е сега? Все пак аз съм Надежда и никога не се предавам. Кога ще можеш да дойдеш?
-    Виж, душичко, сега шефът ни натиска, защото има някаква поръчка от Германия за нова компютърна игра. Не ти казах, че работя в една фирма за компютърен софтуер. Ще ви изпратя в най-скоро време пари, само да се разплатя с няколко приятели, на които дължа нещичко. Значи сега няма да мога да се прибера, но се надявам да ви заведа с Мери на почивка в Гърция през август. А ти още ли работиш в офиса?
-    А, не отдавна не съм там. Сега работя в една фирма за легализация на чуждестранни документи.
-    Добре, сега ще трябва да затварям, че шефът нещо се мръщи. Хубав ден! Дочуване!
-    Дочуване.
А след като затвори изрече на глас.
-    Не, Орлине! Не си сгрешил, ти самият си една голяма грешка за поправяне и смятам да те зачеркна веднъж завинаги.
      Докато говореше по телефона, жената почукваше с чека по масата. После го хвърли на масата и излезе. Беше за осемдесет и пет хиляди долара на името на Надежда Парушева.