"Ние?" Това аз и ти ли сме? На пръв поглед красива концепция, но всъщност - измамна. Модерна заблуда. Точно като нас. Като мен и теб. Защото сме престорени.
Прости ми. Нося грим. Очите ми са отвикнали да излизат голи. Плахи са, срамуват се. Може би дори мъничко ги е страх. Понякога им е трудно да се събличат дори пред теб. Целуни ги. Но истински. Така те ще се разплачат от щастие и ще изтрият грима. Черното ще се застича по лицето ми и ще ме направи грозна, но знам поне, че ще съм истинска.
Душата ми е изтъкана от разочарования. Те са просяци. Смилила се е над тях, когато са ù искали милостиня и сега ù се отблагодаряват. Предпазват я от нови такива. Докосни я и свали дрехите ù. Но когато е гола, внимавай. Казвам ти, длъжници са ù. Разберат ли, че си я наранил, веднага ще се върнат там, откъдето си ги взел и повече никога няма да можеш да ги махнеш. Но не се плаши, просто внимавай. Знаеш ли, най-добре я накарай сама да ги свали, тя все още умее да обича. Но ù дай време, не я притискай, единствено тялото ми не се срамува от голотата си. Когато е готова, тя сама ще дойде при теб. Ще потърси душата ти. Пусни я. За да може "нас" да ни има.