Грим
"Ние?" Това аз и ти ли сме? На пръв поглед красива концепция, но всъщност - измамна. Модерна заблуда. Точно като нас. Като мен и теб. Защото сме престорени.
Прости ми. Нося грим. Очите ми са отвикнали да излизат голи. Плахи са, срамуват се. Може би дори мъничко ги е страх. Понякога им е трудно да се събличат дори пред теб. Целуни ги. Но истински. Така те ще се разплачат от щастие и ще изтрият грима. Черното ще се застича по лицето ми и ще ме направи грозна, но знам поне, че ще съм истинска.
Душата ми е изтъкана от разочарования. Те са просяци. Смилила се е над тях, когато са ù искали милостиня и сега ù се отблагодаряват. Предпазват я от нови такива. Докосни я и свали дрехите ù. Но когато е гола, внимавай. Казвам ти, длъжници са ù. Разберат ли, че си я наранил, веднага ще се върнат там, откъдето си ги взел и повече никога няма да можеш да ги махнеш. Но не се плаши, просто внимавай. Знаеш ли, най-добре я накарай сама да ги свали, тя все още умее да обича. Но ù дай време, не я притискай, единствено тялото ми не се срамува от голотата си. Когато е готова, тя сама ще дойде при теб. Ще потърси душата ти. Пусни я. За да може "нас" да ни има.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ирен Попова Всички права запазени
