Гробището на демоните (3-та част)

                                ужаси


  Сънувах странни сънища. Видях се вече в Ахалкалаки, който хем беше пуст като Джебота, хем приличаше на Тианети, хем наподобяваше и някои части на София. Срещнах се и с моя роднина, който изглеждаше призрачно - без лице, със страховита блуждаеща походка. Той ме привика и с присмехулен глас ми каза, че никога няма да подпише документа и че имота винаги е принадлежал на него. Аз бях дълбоко разочарован заради напразното пътуване. След това се оказа, че се намирам вътре в "Гробището на демоните" и този мой роднина е един от странниците, които идват към мен. Исках да побягна в една посока, но навсякъде виждах гробове. Цялата околност беше едно гигантско гробище. И тогава се появи реален звук, много по-реален от всичко около мен. Беше алармата.

  Когато чух познатата мелодия с мъка установих, че трябва да ставам. В мислите ми се процеди идея да отложа пътуването за друг ден и да поспя още някой час, но когато и втората аларма задрънка аз се изправих. Нахлузих дънките и ризата, взех набързо малко храна за из път и тръгнах към автогарата.

  Автобусът весело се носеше към Акхмета и аз мислено се върнах към вчерашната случка. Снощи в гробището видях странни хора, усетих неопределена сила. Нещо незримо навлезе в мислите ми, сякаш искаше да ме тласне към пагубни действия. Все пак - помислих си аз - възможно ли е тези мисли да са предизвикани от странното поведение на хората при споменаването на Джебота? Дали е нормално изказването на "Гробището на демоните" от страна на моя спътник в автобуса преди два дена, да е повлияло до някаква степен върху разсъжденията ми и да е предизвикало тези мрачни усещания?
  Но ако е така как бих могъл да си обясня появата на странните хора? Дали хората наистина бяха странни или пък бяха съвсем нормални хора, които снощи по случайност се оказаха точно там? А дали изобщо е имало хора? Възможно ли е и този път съзнанието да си е направило шега?
  Рейсът намали рязко и се разтресе силно заради голяма дупка по платното. Шофьорът изруга бясно, след което отново даде газ и превозното средство увеличи скоростта. Тази случка ме извади от унеса и аз се загледах в природата. Движехме се през красиво дефиле, съставено от големи и почти стръмни хълмове, под които като огромен червей криволичеше малка река.
  По едно време дефилето свърши и започна равнина, съставена от големи поляни. В далечината вече се виждаха фабричните комини от изоставените заводи на Акхмета.

  През почти целия път до Тбилиси, и след това до Ахалкалаки аз ту дремех, ту гледах през прозорците с тъпо изражение. Това мое състояние беше резултат от гигантската умора, получена най вече заради малкото количество сън.  
  А в Ахалкалаки слязох чак в седемнадесет часа. Оказа се, че пътуването ми бе продължило цели единадесет часа.

  Градът ме посрещна с мръсни и прашни улици, а повечето автомобили по тях бяха доста стари и покрити със солидно количество ръжда. Жегата тук бе непоносима, а въздухът - мръсен и прашен. Чаках около двадесетина минути на автогарата и накрая видях, че в далечината с мързеливи крачки се задава моят роднина - Едуард Айзахаранашвили.
  Беше много по-различен от снимките - очите му изразяваха досада, а чертите на лицето му бяха много по-груби. Той ме загледа продължително и след като отвърнах с усмивка на погледа му, той безмълвно ме покани да го последвам.
  Качихме се в една раздрънкана "Мазда", произведена вероятно в средата на осемдесетте, и потеглихме.
  Оказа се, че Едуард живее със семейството си в едно село близо до Ахалкалаки.

   - Целият град е окупиран от арменците - започна тежко Едуард, давайки излаз на недоволството си.
   - Ето виж - продължи той, показвайки ми пейзажа състоящ се от схлупени и почернели от топлия климат къщурки - всичко това е на арменци, целият Ахалкалаки, цялата Семцхе Джавахети (републиката, в която се намира Ахалкалаки), всичко наоколо е превзето от арменците.
   - А те проблемни ли са? - попитах аз.
   - Ами опитват се, но все пак живеят в Грузия. Правителството е наше, законите са наши. На който не му харесва, да си ходи в Армения.
   - И аз познавам арменци, но всички са добри хора.
  Едуард замълча за минута-две, след което попита:
   - Как е в България? Сигурно не е като тука - и посочи картината отпред, където се виждаха порутени промишлени здания.
   - Определено е по-добре от Грузия, но и там има неуредици.
   - Е?! Няма и място за сравнение - усмихна се той - а как са майка ти и татко ти?
   - Добре са засега. Работят.
   - Да ги поздравиш като се върнеш.
  Ръждивата табела, указваща края на Ахалкалаки премина през взора ни, след което започна грозно каменисто поле. В далечината се виждаха високи, но лишени от растителност планини.Вдясно от пътя се появиха останки от древни сгради.
   - Цитаделата - изрече Едуард, явно разгадал моя поглед - най-голямата постройка, останала от древния град. Голяма работа е! Но тука не е като в България, тук нищо не се поддържа. Всичко се руши и разграбва.

  След малко навлязохме в неголямо село. Едуард навлезе в някакви прашни улици и не след дълго колата спря пред неговата къща. Жена на средна възраст и две момичета на около двадесет години чакаха пред вратата.

   - Зуфар, запознай се, това е съпругата ми Цура, а това са децата ми - Диана и Кора - с далеч по-любезен тон домакинът ме представи пред семейството си, а след това се обърна към тях - ето го Зуфар, вчера ви говорих за него.
   - Ти си на Леван момчето, нали? - усмихна се домакинята и с лаконичен жест ме покани да вляза.

   - Хайде първо да оправим документите, че дук затварят в шест и половина - предложи Едуард. Аз извадих бумагите.
   - Още приживе казвах на дядо ти "Хайде да оправим нещата", "Хайде да оправим нещата", ама все отлагахме и отлагахме. И ето - Едуард направи гримаса, показваща съжаление за кончината на дядо - сега ти се разкарваш като луд. Но пък от друга страна се видяхме.
   - Да, това е много добре - отвърнах аз - все пак сме роднини, а никога не сме се виждали.
   - Аз те помня като малък, но ти беше бебе. Но да свършим работата, пък после ще говорим, цялата вечер е наша.
  Едуард набързо се подписа там, където трябваше. След това с колата отидохме до една административна сграда, където чрез нотариус и адвокат прехвърлихме и останалата част от имота на мое име. Всичко стана неочаквано бързо. В сравнение с общинските чиновници в Тианети, тези тук бяха като фурии (може би тласкани и от обстоятелството, че всеки момент ще приключи работния им ден).
  Така че единственото, което ми оставаше беше да платя данъците на къщата.  

  Вечерта, окрилен от щастливата развръзка, аз реших да почерпя солидно любезните ми роднини. Купих уиски, коняк, луканки и много други вкусотии. Храната в Грузия е изключително евтина и аз не се поколебах да направя солиден пазар за тези гостоприемни домакини.

  Аз, семейството на Едуард и двама съседи от близките къщи седнахме на голямата маса. Тя бе отрупана с вино, коняк, уиски, гозби, сладки и много мезета. След като започнахме с традиционният грузински тост, ние се унесохме в сладки приказки.
  Аз разговарях най-вече с Едуард и Диана, защото те седяха до мен. Разказах им подробно как тече животът в България, как се е променил манталитетът на хората след приемането на страната в Европейският съюз. Те пък от своя страна ми говореха, че Грузия вече води европейска политика и държавата лека полека доближава нивото на европейските стандарти, макар все още имало много работа. Лошото според тях било, че в тази част на страната арменците спъвали икономиката с техните "остарели разбирания".
  Лека полека разговорът ни премина на тема Тианети. Оказа се, че те са живеели в градчето до преди десетина години. В началото им разказах как намерих къщата, казах за перипетиите в общинската служба, за чаканията пред кабинетите. И може би заради изпитото немалко количество домашно грузинско вино, което ме отпусна до голяма степен, аз реших да разпитам моите роднини за "Гробището на демоните". Зададох въпроса така:
   - Какво знаете за Гробището на демоните в Джебота?
  В този миг Едуард и Диана потръпнаха. Изгледаха ме със странно сериозен поглед, нехарактерен за веселяшката атмосфера на сбирката, след което домакинът попита със смутен глас:
   - Защо ти е да знаеш?
   - Няколко човека ми споменаха за него - не се дадох аз.
   - Какво ти казаха? - продължи с въпросите си Едуард.
   - Че там има нещо... не ми споменаха нищо конкретно...
   - Виж, нека оставим тия глупости - намеси се Диана, като пожела да отклони темата - Кажи какво точно работиш?
   - Първо искам да зная какво има в това гробище?
  Едуард, явно видял моята настъпателност, ме стрелна с плах поглед и отговори:
   - Зуфар, моето момче, само недей да ходиш там. В никакъв случай!
   - Аз вече бях там - отговорих аз. Очите на Диана и Едуард се ококориха. На масата стана тихо и усетих, че всички погледи са насочени към мен. Диана първа наруши няколкосекундното мълчание:
   - Просто разни местни легенди. Не им обръщай внимание.
   - Няма да се случи нищо - добави Едуард. - но не ходи там. Едва ли ще видиш нещо по-различно от стари гробове и храсталаци.
   - Видях хора! - тези думи сякаш излязоха сами от гърлото ми. Очите на Едуард се уголемиха още повече, а Диана свърна рязко глава в обратна посока. Един от съседите наруши тягостното мълчание, като вдигна тост.
   - Наздраве! - чашите на всички издрънчаха с мек звън.
  Не желаех повече да натоварвам моите домакини, затова не отворих повече тема за Гробището на демоните. И макар че до края на вечерта разговорите се въртяха около приятни теми, някаква тягост сякаш се носеше във въздуха.
 
  Опиянен от хубавото вино и от сладките раздумки, аз се оттеглих в стаята в приповдигнато настроение. Малко преди да се усамотя в моята спалня реших да се пошегувам, че според някои стари грузински традиции, гостът го слагат да спи в едно легло с най-младото момиче в семейството. Но Едуард и Цура се усмихнаха културно, давайки ми категоричен знак, че тази вечер традицията няма да бъде спазена.  
  Колкото и да се стараех да мисля за хубави неща, темата за "Гробището на демоните" явно нямаше намерение да напусне съзнанието ми. Още щом легнах пред очите ми запрепускаха страховити картини. Представях си съществата от гробището, които се опитват да завладеят разсъдъка ми, да ме обладаят, да ме променят. Отделно, като злобен шепот до ушите ми долитаха думите на Едуард: "Зуфар, моето момче, само недей да ходиш там. В никакъв случай!", "Няма да се случи нищо, но не ходи там."
  Картините в съзнанието и порочните мисли постепенно се сляха и дадоха трасе на съня.
  Сънят бе груб и обладаващ, зловещ и заплашителен, като стар филм на ужасите.

  Намирах се в гробището, заобиколен от демони. Демоните имаха странни бледи, почти бели лица, устните им бяха виолетови, а около очите се очертаваха огромни синини. Аз бях обезумял от страх - търсех просека да избягам, но в същото време усещах как се въртя в леглото. Изродите приближаваха все повече и повече, аз трескаво търсех начин да се измъкна от проклетото им обкръжение. Вече бяха до мен и протягаха уродливите си ръце за да ме хванат. Аз изкрещях!
  Събудих се облян в студена пот. Дишах тежко, измъчено, откъслечно. Сънят лека полека избледняваше от ума ми, като оставяше след себе си коварната сянка на лошите предчувствия. Погледнах към стенния часовник - часът беше два и половина. Имах още много време.

  Мислех че няма да заспя скоро, но уви - не бях прав. Унесох се почти веднага, след като заех удобна поза върху мекия матрак. Сънят и този път бе кошмарен, сякаш демоните от гробището ме бяха обладали и се впиваха все по-силно в мен.
  Намирах се на едно огромно поле, но в същото време имаш много хора, които бягаха от мен. А аз ги гонех! Защото исках да ги убия! Исках да убия всички хора по света! Някои ми препречваха пътя, гледайки ме с уплашени лица. Аз вадех оръжието си ( което хем приличаше на голям нож, хем на мачете, или пък на пушка) и ги набождах, разсичах им главите, пръсвах им мозъците. Около мен имаше само окървавени и агонизиращи тела. Гледах в очите им, като едновременно изпитвах удоволствие и потрес, сякаш в мен живееха няколко личности. По едно време цялата поляна се изпълни с трупове, цялата земя се изпълни с трупове...
  Отворих очите си и веднага почувствах резултата от неспокойния сън - тялото ми бе слабо, клепачите - полуотворени, а главата - натежала от тъпа пулсираща болка. Сънят този път не изчезна от съзнанието ми, а продължи да се рее в мозъка ми като зловещо привидение.

  Когато денят постепенно превзе малката стая аз отидох в кухнята, където домакините ме чакаха за закуска. Те се сепнаха от вида ми, защото и ми хвърлиха загрижени погледи. За да им спестя въпросите започнах направо да говоря:
   - Не спах добре. Не зная защо, но не успях да се наспя.
   - Защо? Възглавницата ли беше висока, Зуфар? Или матракът... - заразпитва ме Цура.
   - Не, не, не, всичко беше наред. Просто напоследък не се наспивам добре, може би е заради смяната на климата.
   - О. Господи - въздъхна Диана, след това рязко се обърна, взе една тенджера с варена царевица и я постави на масата, стараейки се да не ме гледа в очите. Едуард, Кора и Цура също свърнаха погледи и малко по-късно всички тихо и безшумно започнахме да поемаме закуската.

  След закуската аз заявих, че трябва да си тръгвам. Роднините ми предложиха ако желая да прекарам още един ден с тях, но аз бях планувал да се върна в Тианети, да платя данъците и да се отдам на приятна отпуска. И затова си взех довиждане с жените и се качих на "Мазда"-та, с която Едуард ме закара до Ахалкалаки. На автогарата се сбогувах и с него, и с обещания някой ден пак да погостувам, аз се качих на стария автобус за Тбилиси.
 
 ... следва продължение....