Гробището на демоните (4-та част)

                                             ужаси


  Докато отново прекосявах с автобус необятната грузинска натура, аз се опитах да направя равносметка на всичко, свързано със странното гробище в Джебота. Исках да слея нещата, които чух, видях, дори сънувах, в някаква логическа последователност и да си съставя една обща картина на местността.
  В началото бяха приказките, след това посещението на самото гробище, където видях странниците. И накрая сънищата! Дали именно тези сънища не са един от ключовете към загадката?
  Аз до преди тези дни рядко сънувах кошмари. Дори може да се каже, че почти не сънувах. След онази вечер обаче, при всяко мое заспиване или дори лека дрямка, аз сякаш влизах в друг свят - света на ужасите.
  Наистина - тези факти спокойно могат да бъдат обяснени със страховете, които отключиха приказките за стария некропол или пък самата мистерия около неговото съществуване. Но от друга страна чувствах, че нещо странно става с мен. Че нещо ме обладава лека-полека. Че с онова ходене до гробището се е отключило нещо непоправимо - нещо, което ще оказва все по-силно влияние върху моя организъм.
  Опитах да си спомня с детайли какво точно съзрях през въпросната вечер. Може би тогава зърнатото не ми се струваше чак толкова странно или пък зловещо, но сега...? Нима бе нормално на здрачаване в изоставено гробище да се мяркат хора. Хора с демоничен вид!!! Хора със странни походки! И онова сияние в очите им!!! Да, очите им излъчваха сияние, това го видях много добре през онази проклета тъма.
  Дали във всичките тези приказки или намеци, имаше известна доза истина? Аз не вярвах в духове и досега приемах всичко чуто за част от остарели местни схващания. Схващания, които обаче могат да събудят нечие любопитство. Като моето!
  От време на време задрямвах, но навярно някакъв кошмарен импулс се появяваше в краткия ми сън, защото се събуждах рязко и със силно сърцебиене. И после, противно на моите желания, аз отново се втурвах в коварните спомени за Гробището на демоните.

  Унесен в почти непрекъснат поток от мисли и краткотрайни съновидения, аз не забелязах, че петте часа, нужни за придвижването на автобуса от Ахалкалаки до Тбилиси, вече бяха изтекли. Осъзнах го едва когато с периферията на зрението си усетих промяната на пейзажа - вече се носехме покрай кварталите на грузинската столица, съставени от множество жилищни блокове от времето на комунизма. Тази картина на оживление ме върна в реалността.
 
  Когато автобусът спря на автогарата, аз установих, че имам около три часа на разположение. Това бе добре дошло за мен, надявах се да успокоя донякъде моите опънати до скъсване нерви.
  Разходих се по централните улици Марианишвили и Давид Агмашенбели, които бяха осеяни с многобройни архитектурни забележителности, магазини, бутици и заведения. После по Тамар Мепе поех по моста на река Кура, вървях малко по крайбрежния булевард и се озовах на другия мост, носещ странното име "Галактическият мост". Пресякох отново реката, сега с бавни стъпки, наслаждавайки се на прекрасната гледка към хълма с телевизионната кула и виенското колело, но след малко очевидно умората взе превес над духа ми и аз реших да седна в едно кафене, намиращо се на площад "Марианишвили".
  Докато изпивах на отчетливи глътки ароматната гъста течност, аз отново потънах в размисли за странния некропол над Джебота. Очевидно нещо от онази нощ е влязло в ума ми и ме завладяваше постепенно.
  Защо не послушах предупрежденията на онзи мой събеседник в автобуса, който изрично ме предупреди да не ходя там. Ако го бях направил, сега нямаше да се чувствам така. Наистина - вероятно любопитството щеше да ме гризе, но пък от друга страна щях да съм много по-добре както физически, така и психически.
  Защото сега се чувствах изтощен, смазан, изхабен. И този факт не се дължеше само на умората от пътуванията или от ходенията по институциите, а и на нещо невидимо, което се бе вселило в мен и което влизаше все по-навътре в съзнанието ми.
  Съдържанието в чашката постепенно намаляваше, а ободряването така и не идваше. Усещах силния тонизиращ мирис на гъстото грузинско кафе, но той сякаш преминаваше около мозъка ми, без да има досег с него, за разлика от коварното чувство на опасност - опасността пред неизвестния враг!
  Загледах се в хората около мен. На съседната маса група от тинейджъри и тинейджърки весело обсъждаха отминалия училищен ден, по-нататък мъж и жена на средна възраст мълчаливо консумираха кутиите с натурален сок пред тях, до тях момиче и момче се бяха отдали на любовни ласки. Чудех се дали изглеждам призрачно в тази обстановка. Дали видът ми не би предизвикал съжаление сред хората от другите маси?
  И все пак - какво толкова се е случило? Какво толкова бях видял в онзи хълм над Джебота? Единствено хора. Хора, ходещи сред старите гробове на буренясалото гробище. Никой от тях не ме бе нападнал, никой от тях не ме бе подгонил или пък заплашил. Никой от тях не ми бе обърнал внимание, сякаш не ме забелязваха, сякаш не ме виждаха. И толкова.
  Но въпреки всичко аз сънувах кошмари, реех се в неприятни мисли, терзаех се от лоши предчувствия.
  Може би защото "Гробището на демоните" завладява от разстояние. Може би то превзема всеки, приближил се до него или пък видял демоничните същества.
  Какво, по дяволите, ще стане с мен? Как ли ще живея отсега нататък?
  От друга страна, възможно ли е всичко това да е единствено плод на някакво подсъзнателно мислене, което се е отключило още по време на странните намеци за Джебота и да е увеличило интензитета си през онази страховита нощ? Дали пък именно подсъзнанието не си прави шеги мен.
  Надявах е да е така, но сякаш точно това подсъзнание ми шепнеше друго - а то е, че аз съм в опасност. Голяма опасност!

  По едно време погледнах в часовника и с ужас видях, че имах на разположение по-малко от половин час. Изпих кафето си и повиках сервитьора, който тутакси дойде. Платих сметката и поех с бърза крачка по оживената улица Марианишвили. След това свих по булевард Дадиани, минах по тъмния подлез до гарата и излязох на автогарата. Видях, че автобусът за Акхмета е запалил двигателя и се готвеше да отпътува. Аз кимнах с ръка на шофьора да зачака. Той ме видя и отвори вратата.
   - Мога ли от тук да си взема билет - попитах аз, задъхвайки се от умора.
   - Трябваше да си вземете от автогарата - отвърна безизразно той.
  Аз въздъхнах тежко. Шофьорът, виждайки моето разочарование, каза глухо и строго:
   - Десет лари. И другия път, ако си без билет, няма да те кача.
  По лицето ми се появи широка усмивка, аз извадих десет лари и му ги подадох, след което тръгнах по коридорчето между седалките.
  И тогава го видях - момичето с най-прекрасните очи, с най-заразителната усмивка! Това момиче бе най-хубавото, което ми се случи през тази кратка отпуска в Грузия.

  Първоначално забелязах погледа ù - беше се вперила в мен, сякаш виждаше някой стар познат. Усмихваше се, а отвътре се показваха фино-белите ù зъби. Лицето ù бе много красиво - може би най-върховното съчетание от бледолико славянско изражение с характерни за грузинските жени черти - големи очи и много чувствени устни. До нея мястото беше свободно и аз, сякаш повлиян от някакъв инстинкт, приближих до нея и я попитах деликатно, макар и с леки нотки на притеснение:
   - Мястото свободно ли е?
   - Свободно е - отговори тя с нежен глас, а усмивката ù засия още повече.
  Когато седнах до нея, усетих аромата на парфюма ù - навярно марков и скъп. Усетих, че кожата ми леко се стегна заради приятното чувство, което изпитах в този момент. Автобусът потегли тихо и след малко вече се носеше по натоварените булеварди на Тбилиси.
  Исках да я заговоря, но не знаех как, може би изпитвах скованост заради изключителната ù красота. В други моменти аз съм необикновено разговорлив, винаги намирах думи и теми за разговор. Бях сравнително интелигентен, знаех, че с моя акцент бих могъл да предизвикам любопитството и интереса на мнозина, без значение дали съм в България или в Грузия, дали разговарям с българи или с грузинци.
  Но сега думите не идваха. Нито пък темите. И най неочаквано, както си гледах в телефона, до мен проехтя сатененият глас на момичето:
   - До Тианети ли ще пътувате?
  Погледнах я изненадано, навярно не очаквах тя да поеме инициативата, но бързо се окопитих и отвърнах:
   - Да, до Тианети. А вие?
   - Аз също. Видях ви онзи ден, когато пристигнахте. Сигурно сте внук на Зази и син на Леван.
   - Точно така! А вие сигурно познавате роднините ми.
   - Няма как да не ги познавам. Аз живея в една съседна къща.
   - Така ли? - аз се усмихнах. - Ами в такъв случай ще ми бъде приятно да се запознаем. Казвам се Зуфар.
   - Нико.
   - Нико ли?
   - Да - потвърди тя и двамата си стиснахме ръцете.
   - Вие бяхте в България, ако не се лъжа - попита Нико.
   - Да, живеем в България. Но сега съм в отпуск и тези дни ще ги прекарам тук.
   - Чудесно - засия тя.
  Говорехме по най-различни теми. Оказа се, че Нико е на двадесет и шест години, с три години по-малка от мен, студентка в Тбилиската театрална академия. Сега обаче била ваканция и се прибирала в Тианети. Аз също ù разказах накратко биографията си и след малко ние вече разговаряхме много по-свободно.
  Разпитах я за семейството ù, за приятелите ù, за разликата между живота в Тианети и в Тбилиси. Тя също ми задаваше много въпроси за живота ми, което красноречиво потвърждаваше, че съм ù интересен по един или друг начин.
  Неусетно рейсът се дотътри до Акхмета и ние слязохме.
  Решихме да чакаме заедно превоза за Тианети. Разполагахме с час и половина за разходка.


  Разходката по прашните улички ни приближи още повече, като  накрая дори си споделихме някои лични истории. Аз ù говорех, че в България ми е трудно да си намеря приятелка, защото при споменаването на думата "грузинец" българките или се мръщят, или се отнасят по-снизходително, показвайки ми, че за тях съм човек от "по-низшата" класа. Тя пък ми разказа как наскоро се е разделила с приятеля си, който работел в Тианети и я ревнувал силно, та дори ù посягал. А накрая на разходката ние вече се държахме за ръцете.
  Съвсем умишлено реших да не разпитвам Нико за Гробището на демоните. Още се сещах как реагираха всички при изричането на тези слова. А аз не исках да отблъсквам това красиво момиче от себе си. От друга страна присъствието ù ме бе изтръгнало от здравия захват на лошите мисли. В нейната компания споменът за проклетото гробище ми се струваше далечен, дори нереален.
  Бавно, сякаш неусетно, ние се дотътрихме до автогарата. Малкият бус за Тианети беше спрял под навеса и очакваше пътниците. Бързо се снабдихме с билет и влязохме в превозното средство. Забелязах, че преди да се качим, няколко човека ни изгледаха със странни (дори стресирани) погледи. "Дали пък - рекох си аз - и те мислят, че ще пътуваме за Джебота!!!!" Но в другия момент аз вече не се интересувах от тях.
 Аз и девойката седнахме един до друг и зачакахме.
 
  Някаква стръв бушуваше в мен. Това момиче ми действаше по особен и същевременно прекрасен начин. Притегателна сила извираше в нея, усещах как тялото ми отслабва и се предава на първичните инстинкти. Близостта ù ме караше да се чувствам върховно, като в красива приказка - сякаш бях смел принц, прекосяващ планините, воюващ с враговете, преминаващ през всякакви коварни препятствия, за да спася любимата си. И накрая постигам целта си - удовлетворен, щастлив, недосегаем - приближавам до моята принцеса, откъсвам я от капана на злото и след миг потъваме в най-страстната, най -всепоглъщащата, най-прекрасната целувка.
  Аз, пленен от дивия си вътрешен порив, доближих до красивото лице на Нико и понечих да я целуна...
  Но тя ме отблъсна. Не го направи грубо, нито пък с изражение на досада или пък с престорена изненада - отблъсна ме деликатно, с присъщата за нея прелестна усмивка.
  Отдръпнах се силно разочарован, опитвайки да се отърся от емоциите.
   - Съжалявам, не съм готова още. Може би ни е твърде рано.
   - Няма проблеми - опитах да се засмея, но само разтегнах пресилено устните, без да променя жаловитото си изражение.
   - Нека бъдем приятели - предложи Нико, - може вечерта или утре да излезем на кафе, да те разведа из градчето.
   - Разбира се - сега аз се усмихвах истински, - нека бъдем добри приятели.
  Двигателят на бусчето изрева и аз чак сега забелязах, че се бяха качили и други хора. След малко вече се носехме към красивите хълмове на кавказките планини.
 
  Аз бях заспал неусетно и когато усетих нежния допир на Нико, се събудих с усмивка. Вече бяхме в Тианети.
  С радост си спомних, че не сънувах кошмар - значи поради някаква причина Нико ми действаше добре на нервите. Или може пък наистина мислите за гробището в Джебота бяха единствено плод на разстроения ми разсъдък.
  Докато стъпвах мълчаливо по прашните улици на Тианети, придружаван от новата ми приятелка и съседка, в мен се появиха още по-позитивни идеи. Ами ако нещата с красивата ми сънародница се получат? Ако до края на отпуската ми с нея станем гаджета?  Аз бях на двадесет и девет години, тотален ерген, търсещ своята половинка, а тя - двадесет и шест годишна хубавица, разочарована от предишната си връзка, желаеща също да намери своя човек. И сякаш темите ни за разговор никога нямаше да се изчерпат, сякаш мислехме еднакво по почти всички въпроси. А и навярно, ако случайно връзката се задълбочи, тя едва ли би отказала да живее в страна като България, където стандартът и условията на живот са доста по-добри от тук.
  Но... все пак ние едва се познавахме, макар и до края на отпуската да имаше доста време.
  Вървяхме хванати за ръце, като всеки се бе пренесъл в своите мисли. Все пак аз я наблюдавах - замаяният ù поглед и леката приятна усмивчица по лицето ù показваха красноречиво, че тя мечтае. Мечтае, но за какво? Или за кого? Сигурно за някой като мен! Можех само да се надявах да е така. Но... защо толкова много я исках, макар и да се познаваме едва от няколко часа? В моя живот съм имал досег с много красавици, но никога не съм чувствал толкова силен копнеж по дадено момиче.
  Достигнахме до моята къща и спряхме.
   - Аз живея срещу теб, ето в тази къща - изчурулика тя и ме погледна мило.
   - Значи няма да те изпращам до вас - усмихнах се аз и добавих, - може би изгаряш от нетърпение да се прибереш.
   - Да, но преди това.... - Нико не довърши изречението. Вече ме гледаше със съблазнителен поглед. Помислих си, че няма да успея да се сдържа.
   - Преди това....? - подканих аз.
  И тогава тя ме целуна!!!! Обгърна врата ми, доближи се до мен и ме целуна!!!! С една кратка, но прекрасна целувка!!!
  Сякаш хиляди цветя озариха околността, сякаш безброй светлини се появиха около нас и ни прегърнаха с меките си лъчи. Сякаш бях в рая - при ангелите, при великолепието.
  Аз се отърсих от мигновеното вцепенение и на свой ред я прегърнах и целунах. Целувката този път продължи дълго, много дълго. Гореща лава потече по устните ми, имах сладкото усещане, че съм прегърнал хиляди огньове. Аз бях в плен на страстта, бях роб на любовта...

   - Хайде вече да се прибираме, защото майка ще се притеснява - предложи тя, след като вече се бяхме наситили.
   - Съгласен. А утре ще се видим ли?
   - Естествено, супермене. Дай да си разменим телефоните - предложи Нико.
   - Разбира се, бейби - и след минута вече си имахме номерата. Разбрахме се утре към десет сутринта тя да ме повика.
 
  Прибрах се вкъщи в в чудесно настроение. Вече беше привечер, затова хапнах набързо , изкъпах се и се приготвих за лягане. Обаче както през първата вечер някакъв неведом импулс ме накара да погледна през прозореца, където се стелеха двете съседни на Тианети села - Дзебниауреби и Джебота. Като в някакво ужасяващо представление или ужасяваща кинопродукция, в мислите ми отново заиграха зловещите спомени от онази вечер. Стиснах силно глава в знак да ги прокудя. Дори извиках отчаяно! След това опитах да дам импулс на мозъка да ме отнесе в красивите спомени за изминалия ден и за Нико. Отчасти успя да го направи, макар че неприятното чувство в гърдите ми не изчезна до края на този пълен с емоции ден.

   ... следва продължение...