- Виж, събудил се е нашият мисафир, гостенин. – рече някой.

Че кой? Кой го рече? Кой да е, ако не Богдан. Богданчо. Еничаринът. На Димо братец и на Денка. Погледнах го и сърцето ми се стопи. Беше хубав като паднал ангел. Толкова на моя Димо приличаше. Такъв един... строен и силен... и славен. Ала на челото му още се виждаше кръстът, издълбан от Димо. Над белега – чалма. Чужд беше. Чужд и откраднат. Ако беше наш, тогава какво ли щеше да бъде? Ами ако и двамата сираци бяха наши, Боже милостиви и състрадателни?!... Имаше ли тогава кой да ни спре?

От дясната му страна стояха страшни хора. Забулени, завиени. Черни. Черни, грозни, черни грозни арапи. Лицата им като въглен, зъбите им като въглен. Пришълци. Отдалече. Защо са дошли? За лошо. И за размирни години.

Отляво на Богданчо беше едно от момчетата, които ме пребиха. Нагиздено, облечено в коприна. И настрани гледаше. От срам. Пък аз право в него се вторачих.

- Тоя беше най-мирен от тримата – обади се еничарина. – другите беснееха. Заклах ги.

А ехото повтори: „Заклах ги, заклах ги, заклах ги...”. Пък Богданчо се усмихна. С тая, същата позната, позната усмивка на Димо. Толкова си приличаха! Стиснах зъби и нещо в устата ми изхрущя. Счупи се.

- Защо направи това на Мария? – попитах кротко. – Обичаше те.

- Предателят мре със сто смърти, не с една! – сви вежди онзи. – Нали вие я кълняхте с най-грозни клетви? Да не мислиш, че не знам? Да не мислиш, че само тая е била предателка? Предатели при българите колкото щеш! Отдавна можех да взема крепостта ви, но чаках от Мисир знатни люде, а вие си стояхте затворени, яко свини в кочина!

И кимна Димовият братец към забулените арапи. Девойката някъде още крещеше, но вече морно, убито, с чужда уста. Скоро щеше да умре. Като мене. Време да умирам. Не да живея, а да умирам. И защо да съм жив? Защо да живея?

- Ще живееш, защото си страхливец! – рече Богданчо, все едно да ми е прочел мислите. – Защото си роден да пълзиш. И ще пълзиш. Жив. И сам. Ще живееш, защото не си като него.

И кимна Богданчо към един кол, поземи побиен, дето не го бях възгледал още досега. Пък на кола глава клюмнала. Бяла. И руса. И млада. И гола. И кървава.

- Нападна ни с четата си. – прошепна Богданчо. - Един на сто. Но полетя. Без да се бои. Яко старите. Ония преди. И него заклах. Жал не го жалих. А трябваше. Защото е мъж. Мъж. Колцина мъже сме още на тая земя останали и какво ще бъде след нас, щом се колим един други?...

Тука се извърна еничаринът и закри с ръце очите си, че издъхна издълбоко. И обърна се пак спроти мене, та хвърли насреща ми байрак, пошиен на златни лъвове. С червено и с конска опашка. А бяло повече по него нямаше, защото всичко беше червено.

- На! – извика той. – Дръж! Дръж, робе, сине на тая робска земя!

И отведнъж нещо у него се побърка, ще речеш бродник незнаен прекърши му снагата и захванаха гърчове и трескавици.

- Давайте, давайте го тука! Носете! Искам да гледа, дордем е жив още! – крещеше Богданчо, а турците се разтърчаха.

И донесоха. Груба и набързо скована носилка. Димо на нея лежеше. Димо Сирак. Мил мамин. Промушен, продупчен и току-речи насечен на парчета. Кръв у него не беше останала. А очите му като едно време – сини и бели.

Овърколи се еничаринът насреща ми. И пропищя:

- Сега ти, робе, ще приемеш исляма и няма да си повече българин, а турчин! Кажи „Един е Аллах” и живей! Или умри!

А Димо ме гледаше.

Стиснах здраво знамето на Сирминия син и се почудих сега какво и накъде.

Димо ме гледаше.

Спомних си думите му: „Остани жив! Живей! Няма да ми умираш сега! Разкажи за нас какви сме били!”

Не искам да живея, Димо. На кого да разказвам?! Уморих се. Нека да е друг, а да не съм аз!

Димо ме гледаше.

И като не удържах на тая мъка, позаслоних се настрани и не щеш ли, ето - появи се пред угасналия ми взор короната на българските царе. Изоставена от турците, поради това, че нито е златна, нито сребърна. Прост железен обръч. Но сияеше. Търкаляше се по земята.

Хвърлих върху нея знамето и я покрих, и сам паднах на колене. Наведох се доземи, а с ръка жадно затърсих короната. Спасена беше.

- Един е Аллах! – изплаках. - Един е Аллах и Мохамед е негов пророк!

Димо ме гледаше.

Тогава Богдан се засмя. И се смя страшно. До насита. До сълзи. Не знаеше какво го чака.

А като спря да се смее, доближи се до брата си и върху неговото чисто чело издълба полумесец. И кимна на арапите:

- Взимайте го. Вършете си вашата наука. Но да е жив и да разбира до последно. Да го боли.

А онези му се поклониха, вдигнаха носилката и отвлякоха Димо.

Пък той ме гледаше. Гледа ме и досега. С тия бистри, сини очи. Не мога повече. Не мога повече, приятелю мой!..