Тръгнах рано-рано на заранта. Още не се беше развиделило. Не исках да ме спират и сметка да ми дирят разни турци-загърци. Нищо, че носех писмо от баш везиря никой да не ми пречи да вървя по къде и за къде съм тръгнал. Щеше Богданчо ферман да придобие и от самия султан, да се сплуе дано, ала искаше еничарчето час по-скоро да ме отпрати. На мига. И да ме няма повече. И Димо да го няма. В ковчега. Айя Урадмур. Светеца. Сам го беше създал, а сега смелост нямаше да го унищожи. Затова заповяда на мене. Не знаеше, горкият, че такъв като Димо не умира, когато го убиеш. А расте, расте и става легенда и утеха за тоя измъчен български народ. Димо не умира, даже и да го заровиш. Даже и нищо от него да не остане. Димо живя. Ще го заровя аз. Ала от това полза не търсете, клети турци, еничари и анадолци. Кога да е, ще ви запалим чергата. И помен от вас няма да остане!
На Богданчо конаците в Цариград бяха вдигнати близо до вехтия и разтурен хиподрум на римските императори. Покрай него минах аз. И ми се привиждаха в мъждивия полумрак колоните, стърчащи още из пущинаците му. Онази на Теодосий, която довлякъл някога от Египет. И другата, змийската, спомен нищожен от времената на древните гърци. Съскаха змийските морди в чест на умрели хора и отдавна забравена слава. Ала напразно. Каква слава да е останала в тази прокълната чернотия? Само ужас. И кръв. И кръв. И нищо повече.
А ето ги напред и стените на славния Константинопол. Първото, което виждал всеки, който да се приближи от ниската Тракийска равнина, били те, съградени от яркочервени римски тухли. Няколкото стени се издигали стъпаловидно към най-високата – вътрешна, където гордо се извисявали императорските знамена с изображението на орел. Кулите, позидани квадратни, шестоъгълни, осмоъгълни, а някои и кръгли, били разположени толкова близо една до друга, че и седемгодишно момче да може да хвърли ябълка от едната до съседната. А пред тях светлеел воден ров, в който да посрещне смъртта си всеки нашественик. По цялата дължина имало поредом порти. Недалече от Златния рог, почти прилепен до стената, се намирал императорският Влахернски дворец. Неговата сграда била толкова красива, че чуждестранните пътешественици не можели да намерят думи, с които да я опишат. Че и не само това. По време на обсади и нещастия, на хората им се привиждали ангели пазители, чудесно появили се с огнени мечове по укрепленията. А императорите побивали мраморни кръстове и плочи с молитви: „О, Христе Боже, запази своя град непокътнат, защити го от войни и овладей яростта на враговете му”.
Така било. Преди да дойдат турците. А след тях – опустошение. И гмеж. И гной. И съвършена разруха. Народе мой, като имам пред себе си съсипаните стени на имперския град, някога велики и могъществени, а после – порутени, та поразени, пък зад мене – ковчегът на Димо, дето се крепи на едно диво магаре, не знам сега, а не знам и утре, не знам как да знам какво е това нещо, каква е тая мъка, каква е тая справедливост. Защо турците победиха, а ние да сме роби? Защо?
© Анани Ананиев Все права защищены