Гувернантката 3
Произведение от няколко части « към първа част
Част трета
Айрин отдавна спеше, а аз стоях пред отворения прозорец. Гледах звездите, като пайети обточили тъмно виолетовия плащ на небето. Гледах поклащащите се в тъмното дървета. Поглъщах звуците на нощта. Не знаех, че човешкото тяло притежава такава огромна сетивност. Емоциите ми преливаха от неочакван възторг до разкъсваща тревожност.
Не беше трудно да разбера, защо смятаха Душите-пеперуди за дефектни. Те събуждаха тялото и ума за красотата на живота. Зареждаха „батериите“ с мощните импулси на творческото преоткриване, на устрема да търсиш отвъд границите на възможното, да освободиш чувствата. С две думи – да живееш. Нещо недопустимо в Сивия свят на Сенките, където само служиш и изпълняваш. Вече не бях убедена, че са заловени всички Души-пеперуди. Може би имаше и други, които са успели да скъсат връзката с Творците. Така погледнато, те наистина бяха опасни за тях, внасяха смут и криеха много неизвестни.
Бързо се настроих на новия ритъм, но внимавах да не си личи. Всеки ден беше нов и различен. Всеки ден ме изпълваше с неосъзнато очакване на това, което предстои.
Чувствах се като човек, събуден от дълъг, безпаметен сън. Света, който познавах започваше да губи очертанията си. Аз, Гувернатката на души, не знаех, че ще извървя пътя, който изминава всяка една човешка душа в този свят, не знаех, че всяко нещо се заплаща и понякога цената е прекалено висока. Не знаех много неща, но ги научих.
В къщата бе тихо, както винаги. Всеки бе зает със задълженията си – две готвачки, двама градинари и поддръжка, три камериерки и евентуални мои помощнички и трима охранители, плюс Айрин и мен. Защо ли ми напомня за едно друго място, където тишината даже е зловеща. Най- близкият до Айрин човек бях аз, тя не позволяваше на никой друг да я докосва, но иначе се държеше много мило с всички.
Когато влязох при нея, я сварих надвесена над някакви листове. Така се беше задълбочила, че чак си беше захапала езика между устните.
- Какво правиш, хлапе? – стреснато изправи глава и ме погледна. После ми подаде листовете.
Опит за рисунка – женско лице, на единия лист сериозно, на другия – усмихнато.
- Това си ти – каза – преди и сега. Преди винаги беше сериозна, дори и когато се забавлявахме, а напоследък често те виждам да се усмихваш.
- Много си наблюдателна.
- Да, поне това мога да правя, нямам голям избор , нали? – за момент усетих тъга в гласа й, но тя бързо я преглътна и се усмихна. – Да не си влюбена?
- Това пък откъде ти хрумна? В кого да се влюбя? И най-вече къде да го срещна?
- Ами по време на малките ти пътувания. Сигурно излизаш, за да се виждаш с някой. Все пак оценявам, че не го правиш често. – говореше като възрастен, който се опитва да изкопчи нещо от непослушно дете.
- Виж, Айрин, когато дойдох тук, подписах договор, че ще се грижа за теб 24 часа в денонощието, което изключва срещи, влюбвания и т.н. Пък и както ти казах, хората се променят. Всъщност харесва ми да се усмихвам, особено когато и ти го правиш – този разговор ме озадачи. Погалих я по косата и се опитах да разведря обстановката. – Искаш ли да разпусна косата ти и да излезем навън, за да може вятърът да си поиграе с нея?
- Мис Говърнес, какво щях да правя без теб? Понякога имаш доста чудати идеи. А не ти ли идва наум, че и аз искам да си поиграя с него? – и отново тъгата се разля в очите й. Усетих безпокойство. Въпреки болестта си Айрин се държеше твърдо, а сега приличаше на малко дете, каквото всъщност бе. Леки тръпки полазиха по гърба ми.
Странна тъпа болка се появи отляво. И буца заседна в гърлото ми. Някак неусетно това дете ми беше станало скъпо. То беше моя единствен приятел, както и аз за него. То зависеше от мен напълно, както моите приспани души. То страдаше. Тихо, мълчаливо, самотно, в затвора на крехкото си тяло и никой не можеше да му помогне. Но защо досега го криеше. Защо изведнъж започна да задава такива въпроси. Нещо не беше наред, почувствах го осезаемо и тогава болката ме връхлетя като спазъм.
Стояхме навън с часове, докато напълно се стъмни. Говорихме банални неща, гонихме вятъра, изпращахме целувки на залязващото слънце, галихме цветята. Вечеряхме любимите й плодове – ананас и авокадо.
А след като я приспах, за първи път плаках. Странен вкус имат човешките сълзи – блюдкав и леко солен, но пречистваха и утешаваха.
На другата сутрин Айрин не ме извика, както обикновено. Влязох в стаята й, готова да пусна някоя шега, че се успала, но от леглото ме погледна едно бледо, измъчено лице и изпръхналите устни едва промълвиха:
- Мис, помогни ми!
СЛЕДВА
© Nina Sarieva Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Благодаря, Таня, последната част чака одобрение!
-
Интересно е, давай нататък!
-
Валя, благодаря ти!
-
Чета...
-
Скити, много ме зарадва, благодаря ти!
-
Нинка, разказът ти ме грабна! Това е тема, която ми е интересна и нямам търпение да разбера как ще се развие при теб! Разказваш много хубаво!
-
Убедена съм, че има нещо повече. В очакване съм. 😊
-
Тогава до утре, Тони! Благодаря ти за интереса!❤
-
Да, и аз те следя. Чакам края. Интересно ми е какво става и с двете.
-
А може би ролята й е повече от това да помогне на детето. Утре ще разберем. Благодаря ти, Ким!❤
-
Нямам търпение да разбера дали Мис Говърнес ще успее да помогне на Айрин! 🙄
Много ми е приятно да те чета, Нинка! ❤ -
Благодаря за което, Георги! За мен е удоволствие!
-
Не само следя, но и чета.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
