Елица беше красавицата на випуска. На туй отгоре беше и отличничка. Всички ù предричаха бляскаво бъдеще. Учителите не преставаха да я хвалят и да се гордеят с нея като техен възпитаник. Беше незаменим приятел и отдушник на всички с проблеми. Усмивката ù сякаш беше най-ярката отличителна черта и без нея тя не беше същата. Беше отраснала без баща, а когато майка ù се омъжи повторно, Елица остана да живее при баба си и дядо си на село. Дори не пожела да опита да поживее с майка си и втория си баща, в близкия на селото град. Чувстваше се много добре там, сред простора на село, сред животните и многото работа. Никой не я чу поне веднъж да се оплаче. Възрастните я обожаваха, тя беше тяхната едничка радост и утеха. За жалост дядо ù се спомина рано, когато Елица беше почти на тринадесет години. Беше ù непоносимо мъчно за този кротък старец, който ù беше като баща. Галеше я често по косата и се усмихваше ласкаво. Сега обаче него го нямаше. Кой щеше да ù лови майски бръмбари и да връзва за крачетата им конец, а те да жужат и да обикалят в кръг във въздуха? Никой. Наложи ù се за поредно да порасне по-бързо и да поеме голяма част от задълженията на дядо си,  в двора и с животните, тъй като баба ù още по-видимо остаря след смъртта на своя другар. Спря и да пее, а това още повече натъжаваше Елица, тъй като тя много обичаше да я слуша как тихичко си припява народни песни, предавани от поколение на поколение. Ели така и не успя да ги научи. Все не ù оставаше време от учене и работа. Още щом се върнеше от училище, хвърляше чантата си и тичаше да помага, а сутрин често пъти осъмваше, заспала подпряна на масата върху учебниците си. И пак успяваше във всичко. А песните умряха с баба ù...

   Методи беше неин съученик. Неговата усмивка напомняше с нещо на Елица за нейния кротък и благ старец, оставил следа у нея за цял живот. Колкото и пъти да го погледнеше, Методи все повече ù заприличваше на дядо ù и тя се влюбваше все повече и повече. Знаеше, че един ден щеше да се омъжи за него. Завърши с пълно отличие и беше приета в Педагогическия институт. Елица обожаваше децата и вечер рисуваше красива картина на съвместния си живот с Методи и техните деца. Необходимостта ù да се грижи и обича оказа влияние върху избора ù на професия. Дадоха си клетва за вярност с Методи и той замина да отбива военната си служба. Когато се върна, тя вече завършваше трети курс с поредно отличие. Направиха малка сватба, в тесен семеен кръг и заживяха в къщата на баба ù. Методи беше много работлив и Елица продължаваше да го сравнява с любимия си дядо. Когато го наблюдаваше скришом как работи, как изпъкват вените  на ръцете му от усилието, очите ù се насълзяваха и тя бързаше да се заеме с работа, за да не мисли за това, колко много ù липсваха възрастните и колко много искаше да бъдат сега и те тук и да споделят щастието ù. Когато завърши и четвърти курс, Ели вече очакваше първата си рожба. Не можеше да скрие щастието си. Най-сетне мечтите ù започваха една по една да се сбъдват. В края на септември тя роди син, когото без колебание кръсти на дядо си. С дете на ръце, Ели успя да се дипломира и с това за поредно доказа колко съвършен човек беше. Сега всичко ù се струваше възможно. Нямаше непреодолими неща в живота си, стига само много силно да ги поиска. Намери почасова работа в една детска градина и без умора тичаше от вкъщи на работа, от работа вкъщи, в кухнята до печката, в двора и при животните. А малкият Стоян сякаш беше нейният акумулатор или по-скоро неговата беззъба усмивка, която я караше да забравя за всяка умора. Те двамата с Методи бяха нейният рай, нейният малък интимен свят. Чувстваше се завършена и цяла. Нямаше какво повече да желае. Те бяха нейният въздух, животът ù. В набързо приготвените, в откраднатите свободни минути манджи, Елица влагаше цялата си любов и старание. Често пъти тя ловко жонглираше само с едната си ръка, тъй като в другата се мъдреше ухиленият Стоян. Нямаше по-сладко и по-вълшебно нещо от връщането у дома, където всяка една вещ ù напомняше за баба ù и дядо ù, а сега и за собственото ù семейство. Домашният уют за Ели се подсилваше от неизменното усещане, че старците са постоянно около нея и одобряват всяка нейна стъпка.

   Когато Стоян навърши две годинки, баща му реши да го поразходи с колата. Методи извика и жена си, но тя имаше да подготвя някакво тържество в детската градина и с неохота отказа, тъй като много ù се искаше да се наслади на съвместната разходка с любимите си хора. Но я притискаха срокове и тя реши да остане вкъщи. Както си седеше на двора, на сянка под крушата и разпределяше ролите на децата за една пиеса, тя изведнъж се сети за цял един куплет от една песен на баба ù, която старата жена много обичаше да пее на мъжа си. Ели подскочи от възторг, грабна молива и започна да го записва. Така се беше увлякла в потока от думи и в една мелодия, която се въртеше в ума ù, че не чу как пътната врата проскърца глухо и се отвори. В пролуката се показа една наведена глава, а после една ръка, която бавно, с усилие свали шапката от тази глава. Елица извика стреснато, когато усети плахо почукване по рамото си. Рязко се обърна  със зачервено лице по посока на вратата и чак сега видя чичо си Стамен, който беше техен комшия.

-          Абе, чичо Стамене! - каза младата жена, с ръка на гърдите си. – Сега трябва и да си бая!- и Ели се засмя тихо. Но неувереният ù смях увисна във въздуха, когато видя сълзите в очите на гологлавия старец, който сякаш беше онемял и не можеше да продума. – Какво има, чичо Стамене, да не е нещо с леля Танка?! – в очите ù вече се четеше грозно предчувствие.

   Старецът не можеше дори да отвори устата си. Само бършеше с ръкава потеклите сълзи, мачкаше шапката в ръцете си и пристъпяше уморено от крак на крак.

   -     Аз... таковата... Бех с каруцата за сено и... - Хрипове задавиха бедния старец и не можа да довърши започнатото. Беше ходил горе в планината да събира окосеното, изсъхнало сено и на връщане по шосето, току пред него се разигра грозна сцена. Камион, пълен до горе с пясък, спука гума и се вряза в насрещното, в колата на Методи, където двамата със сина си пееха безгрижно с цяло гърло, неподозирайки какво им беше приготвила съдбата. Колата се завъртя няколко пъти и сякаш разпери криле към пропастта. Всичко приключи за секунди. Животът на Елица също. Нейният рай беше мъртъв. Завинаги.

   Хартиени лодки в безумно море...