Слънчевград, Мадара

  – Дун и Сюе ще дойдат за Церемонията.

  Алибей замислено гледаше кадрите от коронацията на Чарлз III, които Мирабела превърташе бързо на лаптопа си.

  – Много хубаво – каза разсеяно писателката и продължи да се взира в екрана.

  – Търсиш вдъхновение ли, скъпа? Бих те посъветвал да се вгледаш в публиката. Може да видиш там някое и друго червено перо…

    – Още някой ли се е пръкнал?

   – Вергилий е един, но има много лица. Роят се като мухи. Още малко ще започнат да се прескачат и да се спъват един в друг. Тесничко им е в един-единствен Свят!

  – И пак са се захванали да преразказват в стихотворна форма Книгата ми! А аз дори още не съм я написала! Перата бяха в предишната.

  – Нормално. Там, където се появи мистик, убиецът го следва по петите. Като при Урсула Ле Гуин – запалиш ли свещ, хвърляш сянка. Или като при Суифт – щом има лилипути, логично е да има и великани. Според мярката на Гъливер, разбира се. Всичко е относително. Космическа йерархия.

  – Стават все по-нагли. Значи светлината се засилва. Балансът…

  – Мислят си, че имат оправдание. Смятат се за огледало. Да крадеш от крадеца не е престъпление.

  – Аз не крада! – извика засегнато Мирабела. – Винаги цитирам. Когато се сетя. Понякога подражавам неволно. Като всички. Докога ще дъвчем едно и също?

  – Това само ти си го знаеш, че не крадеш – каза язвително Алибей. – Искам да ми сложиш обувките на профилната си снимка. Харесвам си ги! Беше кукнала оная шотландска грандоманска оранжерия… 

  – Говорехме за Вергилий!

  – Какво за Вергилий, изпусна си червеното перо! Виж го как се мандахерца пред лицето на принц Хари! Там, отпред, на шапката на принцеса Ан. Всички го видяха, ти какво търсиш още?

  – Това, което виждаме, не винаги е това, което е в действителност. Принцесата обича да носи военни униформи с пера. Не е Вергилиевото перо това. Неговото си е у него.

  – Добре, че не се е курдисала в униформата на камилската кавалерия на Индия. Само да не сложиш някоя шарена индийска камила на профилната си снимка! Една им стига на коронусите!

  – Бялата хрътка още пие от извора. Ненапила се! Пие, но не се опиянява. Щастливка! И аз искам да ям шоколад, но да не пълнея. И да пиша, но да не крада. Искам да съм оригинална!

  – Ами препиши някой оригинален, щом искаш! И викни: „Краде-е-ец!“ А Вергилий си се рои, ли рои… перото му – също. Мисля, че искат да направиш Британия отново Велика¹.

  – No way! – засмя се Мирабела и се обърна към екрана. – Това е моят роман и в него България е Велика, нищо, че сега се казва Мадара. А аз съм хубава и черна, като любимата на цар Соломон! И си имам Габриел!

  – Само да не избягате в Америка. Пълзешком. Хм!

  – No way втори път, само плувайки! – усмихна се писателката и белите ù, равни зъби просветнаха в спускащия се над Плиска плътен, ухаещ на люляково очакване здрач.

  – Мирабела, зима е! – напомни Алибей, но девойката не го чу.

  Тя потъваше сънливо и меланхолично в люляковата омара на късната вечер и виждаше през двора отсреща бледото сияние на кирилските букви, чиито размити очертания постепенно угасваха в мрака.

  – Не е зима, когато сърцето цъфти -ти, -ти – прошепна здрачът и бавно се стопи в настъпващата хладна, безснежна и негостоприемна нощ.

   Някои твърдят, че името Мадара иде от „мъдрост“, други – от „маг“, „магия“, трети – от „мадър, матер, мутер“ /майка/ на различни езици. Според някои пък – от гръцките думи „мадарос“ – линеещ, плешив, „мадио“ – оракул, или „мадра“ – стена, зид. Теории много, но като гледаш отвесните, нагънати като хармоника и изровени от пороите и вятъра 120-метрови скали на Мадарското плато, а после се спуснеш към езическото Капище с камъка Даулташ или влезеш в някоя от пещерите с оброчни плочки и фигурки на  богинята майка Бендида, отбиеш се в параклиса „Св. лечител Пантелеймон“, изсечен в скалите, или надзърнеш в Пещерата на елинските нимфи – с ледените висулки, спускащи се от 30-метровия скален навес, и едва сълзящото изворче отпред – всички теории ти изглеждат верни и основателни. И разбира се – Мадарският конник – невероятният скален релеф на незнаен бог или герой, изсечен в платото на 23 метра височина, представляващ конник с летящ над него орел, куче, тичащо след коня и лъв в краката му, прободен от копието на ездача.

  И все пак, тайнствеността и очарованието на това място карат и ума, и сърцето да изберат без колебание една-единствена дума – магия!

  „Магия!“, повтарят скалите и мощните им, жълтеникави тела се извисяват величествено нагоре, подпрели на плещите си платото с Крепостта – с казармените охранителни и жилищни помещения, пръснати навсякъде, с кувуклията²  в центъра, с високите кули и бойниците над стените от масивен дялан камък. Кацнала на самия ръб на платото, обрасла с букови и лескови горички, Крепостта е обградена от стена от всички страни, с изключение на тази откъм скалите – там те са естествена защита.

  „Магия!“, шепне големият Даулташки камък, с изровени улеи и вдлъбнатини, по които се е стичала някога кръвта на жертвените животни и където са танцували огньовете на гадатели и поклонници.

  „Магия!“, откликва изворчето в подножието – и ромоли, и звъни, и разказва легенди за древни времена.

  Ти си Магия, родино, и нищо и никой не може да замени обичта ни и да отнеме признателността и верността ни към теб!

  Джъд все още чуваше гласовете на Додона и Сивин, но те постепенно заглъхнаха. Пътеката стана стръмна и усойна. Момчето едва успяваше да следва ярката птичка. Внезапно тя изцвърча предизвикателно, сякаш му се присмиваше, поспря се за миг и перата ù светнаха на следобедното декемврийско слънце като разсипани жълти искри. После се шмугна в гъсталака вдясно от пътеката и изчезна.

  Разочарован и изморен, Джъд приседна на един отчупен боров клон. Беше голям и солиден, дълъг почти три метра и извит към края нагоре. Наоколо бяха разпилени иглички, а до ствола на близката ела имаше огромен мравуняк, висок почти колкото Джъд и покрит с изсъхнали листа и съчки. Мравки не се виждаха. Някъде зад завоя се чуваше ромолене на течаща вода.

  „Сигурно мравките спят зимен сън“, реши малчуганът, спомняйки си приказките на Додона.

  Берегинята имаше своя представа за образование. Тя смяташе, че нищо не може да остане по-трайно в паметта на децата от една интересна и изпълнена с приключения и неочаквани обрати приказка. Разказана умело, с хитроумно вплетени в текста многобройни факти по биология, история, химия и дори – математика.

  Джъд приветстваше този необичаен начин на преподаване и прекарваше със старата дойка много часове в Зимната градина, където тя незабелязано подплатяваше разказите си с демонстрации и директни наблюдения на многобройните растения и животни, виреещи там. Всъщност той предпочиташе тези уроци пред седенето в скучните стаи на болярския лицей и слушането на монотонните, школувани гласове на добре образованите, но излети като от калъп високоплатени мадарски учители, подбирани грижливо от самата царица Илинда.

  Разхождаха се с Додона и Сивин много – навсякъде, където сладкодумната бавачка решеше, че може нагледно да покаже на младия си възпитаник всичко, за което му е споменавала в тази или онази приказка. Мадара, където беше лицеят, и резерватът наоколо бяха пълни с чудеса и с археологически и природни артефакти.

  И тази „екскурзия“, на която той се „изгуби“ съвсем съзнателно, беше с познавателна цел. Трябваше да му покаже извора на Нимфите и двете пещери – Малката и Голямата. Както и Крепостта горе с Капището под нея. Като че ли не ги е виждал по-рано! А птичката можеше да го заведе на място, далече от отъпканите туристически маршрути на парка, можеше да види нещо, което не е виждал никой друг! Жалко, че тази чудесна идея се провали. Синигерчето изчезна. А можеше да се окаже вълшебно птиче, някое от Съществата в Усойната гора, където не е препоръчително да ходят малки деца без бавачките си и дори… Но нищо не се получи! Додона и Сивин ще се сърдят, и с право. Поне да беше намерил нещо, с което да се отсрами и да може да се похвали пред другите деца! Нова оброчна плочка с образа на Тракийския конник, някое мраморно зодиакално кълбо, кост от пещерна мечка или снежна яребица, кремъчен връх на копие, изгубената Гръмовна стрела на Перун, с която можеш да убиваш дяволи и караконджули, или дори някой от острите нокти на Куцулан, които изпопадали, когато се катерил по бора на Мусала по време на боя с Вълка. Сега в подножието на върха в далечната Рила, където някога се е плискало мезозойско море, се търкалят навсякъде вкаменелости и трябва само да отидеш дотам и да се огледаш –  и няма да си тръгнеш с празни ръце! Поне така разказват търсачите на артефакти и приключения. Но Джъд не го пускат там. Не и докато Церемонията предстои. Кога ще дойде това утре най-после?! А тези тайнствени нокти, наречени белемнити³, не били рядкост по нашите земи – значи може и тук да има!

  Но белемнити наоколо не се виждаха, само опадали клони, пожълтяла трева и оня потънал в безгрижен зимен сън мравуняк – под ромона на невидимото поточе, изтичащо от надвиснала над пътеката скала.   

 Иглолистните дървета навътре в гората, предимно клекове и млади ели, образуваха плътна зелена завеса, но никое от тях не беше толкова високо и разклонено, че клонът да се е откъснал от него.

  „Откъде се е взел?“, зачуди се момчето, но беше благодарно, че се натъкна на този чепат и обрасъл със ситни тъмнозелени иглички импровизиран люлеещ се стол.

  „Само ще си почина малко и се връщам!“, си каза той.

   Зейрата⁴, която носеше като наметало, беше дебела и топла, изработена от сплъстена овча вълна – задържаше въздух, а водата се стичаше по повърхността ù, без да я намокри. Можеше да я използва и като постелка, и като завивка – роса или слана нямаше да проникнат през нея. Дори при кратък и не особено силен дъжд или снеговалеж дрехата щеше да остане суха и да предпази тялото му от студ и влага. Той я метна върху разперената като длан горна част на клона с боцкащи иглички и чепове, отпусна се отгоре тежко, затвори уморено очи и скоро почти задряма.

  Но нещо му пречеше да заспи напълно. Беше огладнял! Кошницата със сандвичи и любимия му къпиново-боровинков сок беше останала долу – при Додона и Сивин, и сега Джъд, заедно с глада, почувства остър пристъп на носталгия. Прииска му се вече да е в топлата кухня на двореца, сред уханията на многобройните и вкусни гозби, готвещи се за вечеря, или поне на няколкостотин метра надолу – при Сивин и Додона с кошницата. И мобилния телефон!

  „И какво се туткат още, че не са ме намерили!“, възмути се малчуганът и се огледа притеснено наоколо. Внезапно усети тревога – беше съвсем сам, а наоколо се простираше Гората, която след има-няма няколко километра преминаваше в усойната си част, а там обитаваха непознати и съвсем не дружелюбни създания.

  Погледът на Джъд се спря на мравуняка. Встрани от него нещо зеленееше. Стана и се приближи към туфите с подаващи се кухи, тръбовидни пера, над които се люлееха бледолилави съцветия, прилични на цветове на магарешки бодил. Не беше бодил. Беше див лук – зелен, свеж, сякаш в планината не беше декември, а ранна пролет или късна есен.

  „Цъфти почти през цялата година“, спомни си Джъд уроците на Додона. „Ако температурите се задържат високи, може да бъде запазен свеж дори и до началото на зимата. А зимите в Мадара напоследък са необичайно топли. Ядлив е! Не обичам много лук, но трябва да хапна нещо, за да спре този оркестър в стомаха ми и да мога да разсъждавам трезво. И да намеря лесно пътя обратно – без да тичам след птички и без да търся Перунови стрели и дяволски нокти!

  Момчето хвана няколко от перата и ги дръпна силно. Остър и странен аромат го удари в носа – не приличаше на лука, с който беше свикнал, мирисът му беше по-скоро сладък и кисел едновременно – нещо средно между лимон и бонбони теменужки. Или люляк!

  „Доживях да хрупам люляк и магарешки бодили!“, въздъхна беглецът, почисти малката, конична луковица от пръстта и задъвка свежите, ароматни пера на лука.

  Нещо ставаше със зрението му. Гледката пред очите му се раздвои, сякаш виждаше едновременно два кадъра, насложени един върху друг. Малко по-навътре в гората, на фона на клековете и елите, постепенно се очертаваше полукръгла полянка, обградена от нискостеблени, чадъровидни пинии, а в средата ù растеше гигантски бор с мощно коренище и връх почти до облаците. В огромния му, няколко метра в диаметър дънер зееше хралупа, а високо в клоните се люлееше мъхесто, сивкаво-бяло гнездо, прилично на торба, с един малък отвор встрани.

  Задуха хладен, неочаквано силен вятър. Зад бора, отвъд границата на видимостта, шумеше вода – много вода, не както ручейчето преди малко, и се виждаха клатещи се върхове на върби с клони, устремени надолу – към невидимата река, която явно течеше в подножието на хълма от другата страна.

  От гнездото се подаде бяла птича главичка, с черна „маска“ около очите, канелено гръбче, рижи крилца и бледожълто коремче.

  „Същата птица ли е?“, зачуди се като в просъница Джъд. „Сякаш цветовете бяха по-други, по-ярки!“

  – Ей! – викна той, все още дъвчейки лука и машинално пъхна останалата част от растението в джоба на памучната си туника. Единият му наръкавник с посребрено копче се закачи за перата и той нетърпеливо го дръпна, свеждайки поглед.

  Нещо ставаше с лука. Перата  и луковицата му бяха изчезнали, беше се свил и смалил. Сега приличаше на детелина – с набръчкани, наливащи се постепенно със сила и свежест четири малки, зелени листенца.   

  Птицата видя преображението на лука и изписка тревожно.

  После стана нещо невероятно – отсрещната скала се размърда лениво. Бавно, сякаш неохотно започна да се откъсва от платото и се плъзна напред, към пътеката, помитайки гъстите къпинови храсти, растящи в подножието на скалите. Каменният великан  – с огромен жезъл с изваяна на върха му ръка в жеста „бенедикто латина“⁵ и с двуостра брадва лабрис⁶ на пояса, направи няколко крачки от по десетина метра всяка, наведе се, вдигна съпротивляващото се момче, обърна го с главата надолу и започна методично да го разтърсва.

  Джъд изплю растението, а от джобовете му се заизсипваха стъклени топчета, метални карти за игра, месингови верижки, парченца пластилин и какви ли още не джунджурийки, с които са пълни джобовете на тийнейджърите. Той се развика, но каменният човек продължаваше да го тръска, без да обръща внимание на плача и виковете му.

  Откъм полянката се търкулна голяма, яйцевидна пиниева шишарка, посипаха се борови иглички и се чу тих смях, подобен на ромон на поточе. После звънък момичешки глас произнесе високо и ясно:

  Ой ви, сребърни ключове,

  риби в потоци, бързеи, ручеи,

  на Вълка затворете устата,

  на Сабазий-Загрей укрепете ръката –

  скрий се, разковниче, вдън земята!

  Великанът пусна момчето, вдигна шишарката, събра разпилените детелини и ги хвърли, заедно с шишарката, на мястото, откъдето Джъд ги беше откъснал. После заби жезъла си в средата на мравуняка. Малкият любител на приключения с ужас наблюдаваше как от земята под елата се подава вкаменен скелет на риба, отваря огромна, зъбата уста, поглъща разпокъсаните растения, а после отново се заравя в земята. След малко от детелините нямаше и следа. До мравуняка се изправиха непокътнати дългите пера на дивия лук, а полянката с бора и птичката беше изчезнала – на нейно място отново се издигаше зелената стена от клек и ели. Вятърът също беше стихнал.    

   „Къпинчовец⁷! Нима ги има още? Смятах, че са само легенда“, помисли си ужасен Джъд и започна лекичко да отстъпва към пътеката, с намерение да се измъкне незабелязано и да си плюе на петите.

  Ситна тръпка мина по тялото на гиганта и от раменете и торса му се посипаха камъни с големината на футболни топки. Той измъкна жезъла си от мравуняка, протегна грапава, скалиста длан, хвана края на зейрата на Джъд и я дръпна. Обърна момчето към себе си и започна да го разглежда с любопитство – бледото му лице с права черна коса, хваната на две плитки, и с един бял кичур на челото, разделен на път в средата,  сребърната обеца с тюркоаз на дясното му ухо, която Додона настояваше да носи, защото предпазвала от уроки, бронзовата торква⁸ на врата му, подарък от Дун, бялата памучна туника с ръкави, извезани със сребърни декоративни кръгове, тъмносиният му кадифен елек с посребрени калаени копчета, вълнената му шапка със стърчаща нагоре качулка с охлювиден край и сините му кожени ботуши с бисерни апликации. Всичко говореше, че пред великана стои юноша с благородна кръв, а двуглавите орли в кръговете по ръкавите показваха, че принадлежи към висшето болярско съсловие и е от най-приближените до царя люде, дори вероятно е негов родственик. Но Сабазий-Загрей не се заинтересува особено от тези белези на знатност. Той се вгледа отново в лицето на момчето и виждайки едва забележимата триъгълна бенка над дясната му вежда, се отдръпна рязко назад и изненадано възкликна:     

  – Виж ти, виж ти! Самият Господар на дъжда е благоволил да ни дойде на крака. А защо си толкова маломерен, а? Да не си се преобразил на джудже тоя път? – лицето на великана се изкриви и той загърмя отново с прегракнал глас – Мразя джуджета! Лазят ти по вътрешностите и ровичкат из червата и стомаха ти като вехтошари. Копаят навсякъде и все търсят, търсят… Заедно с благородните боклуци, които извличат от телата ни, изхвърлят и куп полезни чаркове – парчета скали, глина, пръст, коренища…

  – Не съм джудже! – сви обидено устни Джъд. – Нисък съм, защото съм още малък. На дванайсет съм. Даже съм висок за възрастта си, по-високи от мене са само Драгне и Ивол, но те са по-големи с една година! Додона казва…

  – Додона? Старата сврака е още жива? Още ли разказва бабините си деветини? Винаги съм изпитвал желание да запуша многознаещата ù уста с шепа конопени кълчища и миризлива тиня от кравешкото блато под Капището. И да видя как оттам изхвърчат попови лъжички и торни червеи, щом се опита отново да заговори! Ха-ха-ха!

  Велканът се смя няколко минути като се тресеше с цялото си скалисто тяло и земята под огромните му крака също се разтресе. Джъд едва успяваше да се задържи да не се просне по очи пред него. Наоколо валяха камъни – малки и големи, а една канара мина на няколко сантиметра от главата на момчето.

  То отново започна да отстъпва, но Сабазий спря да се смее и пак го хвана за зейрата: 

  – Съжалявам, момче, но не мога да те пусна, дори и да исках. Няма да те убия, защото не ми е позволено да посягам на Господаря на дъжда, дори и в тази карикатурна форма, в която си в момента, но трябва да те задържа. Видя това, което не трябва да вижда нито едно живо същество и не мога да допусна още някой да узнае за това място, особено височайшата ти сестра. Налага се да ми погостуваш.

  – Колко дълго? – попита с примряло сърце Джъд и във въображението му изникна задимената, уютна кухня на двореца с врящата супа от пащърнак и сладките понички с пудра захар на Додона. – Аз няма да кажа на никого, кълна се!

  – Колко дълго ще те задържа ли? – гръмна гласът на великана и разсея приятното кухненско видение. – Нека помисля… Да кажем – завинаги! – засмя се той пак така, че върховете на дърветата на платото потрепериха.

  После се наведе, сграбчи миниатюрната фигурка, която отчаяно се съпротивляваше, измина няколко гигантски крачки и отново се сля със скалите отсреща.

                                                                            /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=vf9K5KEs4rE

https://www.youtube.com/watch?v=-7jiBQSmTC0

https://www.youtube.com/watch?v=uTmwFY2Tndw

  Разговор между Критиците Тютюлка /дявол/ и Лъчезор /ангел/:

 – Виж к’во с’я, мой човек, Мирабела без Вергилий не може.

  – Тя и без Мишелъв изглежда не може. Оправù си стилистиката!

  – Нищо ми няма на стилистиката! Много си е гот даже. Значи перото на принцеса Ан било новата свещ, а свещта била гръмнична⁹.

  – Гръм к’во? Кого пак ще гърмят? Стига, де! Цялата прокуратура на Мадара ще се изнесе в „приятелска държава“!

  – На нас прокуратура не ни трябва, ние си имаме гръмовержец и той си знае кого да гърми със стрелите си и какви свещи да пали. Куцулан да не си прави устата!

  – То ние и царица си имаме, ама ти само: принцеса Ан, та принцеса Ан! И къде ù е приказката?

  – На кого това?

  – На Мирабела, на кого! Във всяка част има приказка, а тук няма.

  – Главата Мирабела я раздели, защото излезе дълга. Приказката – в следващата част.

  – А уж се зарече, че ще пише вече само цели глави! Хич ù нямам вяра аз на тази ваша плагиаторка, да знаеш! Наблъскала е едни индекси… Професорка! По-простичко бе, маце, като за нас, народеца!

  – И ти си един народец!

  – Съм, съм! Хи-хи!

1. „Да направим Великобритания отново велика“ – реплика на Маргарет Тачър на основата на американския слоган „Да направим Америка отново велика“, използван от редица  американски политици от началото на 40-те години на 20 век, последно – от Доналд Тръмп по време на предизборната му кампания през 2016 г.

2. кувуклия – малък параклис, най-често в пределите на по-голям храм

3. белемнити – род фосилни главоноги мекотели, които са били широко разпространени през юрата и кредата в топлите тропични морета. Изчезват повсеместно в края на горна креда. Принадлежат към групата на т.нар. вътрешночерупчести главоноги, при които скелетът е обхванат от мекото тяло, както е при съвременните сепии и калмари.

4. зейра – връхна дреха (наметало), носена от древните траки. От описанията на древногръцки автори и изображения върху атически съдове, съдим, че зейрата е шарена и направена от дебел, по всяка вероятност вълнен плат. Може да се оприличи на днешния ямурлук, носен от овчарите на Балканите, в Анадола и Кавказ

5. жестът „бенедикто латина“ (benedictio latina) или благословията на Сабазий – Сабазий (или Загрей) е името на тракийския върховен бог, наричан Дионис в гръцката митология. Тракийският конник също е изобразяван често с този жест – ръка с изправени палец, показалец и среден пръст, останалите два – свити към дланта. Най-често ръцете на Сабазий са изобразявани с шишарка на палеца и змия или двойка змии, обвити около китката и издигащи се над свитите безименен и малък пръст. Допълнителните символи върху култовите предмети понякога включват мълния над показалеца и средния пръст, костенурка и гущер на гърба на ръката, орел, овен, безлистна клонка, около която може да се увива бръшлян или да завършва с лозов лист, и конник.  

6. лабрис – двуостра брадва, смятана за типичен атрибут при одриската царска династия. В двореца на Минос в Кносос на остров Крит често се среща изображението на лабрис. Оттам произлиза названието „лабиринт“, тъй като първоначално така се наричал дворецът на цар Минос, за да се подчертае, че там се среща характерната емблема на Зевс. По-късно думата лабиринт придобива съвременното си значение, като се свързва със сложния вътрешен план на Кносоския дворец, с обърканите зали, коридори и входове, най-общо – „голяма сграда с многобройни и заплетени коридори, осемстотин стаи, тайни входове, преходи, коридори и стълби“. Лабрис е изобразяван от древногръцките вазописци предимно в сцени на жертвоприношение на животни.

7. къпинчовци – великани от българския фолклор, наричани така, защото били толкова високи, че не виждали къпиновите храсти в краката си и се заплитали в тях

8. торква  – метален обръч, носен като накит на врата.

9. громнична свещ – славянска обредна защитна свещ, свита от три тънки свещи на Сретение Господне /Громница/ за здраве, благополучие и защита от бури: https://taplink.cc/sveche.var/o/2d1b8b/