14 мая 2007 г., 17:01

How Easy Lamb Lose / Прав в Ъгъла Когато Ъгълът Лежи (II) 

  Проза
774 0 4
6 мин за четене

"Какво?"  Това бе единствената мисъл, която можеше да се формулира в главата на недоумяващия страдалец. Толкова неща му се бяха случили за толкова кратко време. Просто мозъкът му отказваше да смели всички тези лудости. Сега просто седеше на края на пътя, заровил пръсти в косата си. Напрежението му бе изписано на сбърченото му чело. Гледаше разфокусирано някъде към хоризонта на пустия пейзаж. Здравият разум за него беше лукс. Не можеше да си позволи да разсъждава, защото щеше да загуби и малкото, който му бе останал. Беше изпаднал в нещо като емоционална дупка и сега само седеше свит, без да може да помръдне. Знаеше, че можеше да избяга, когато си пожелае, но в този момент въобще не му се искаше. Нямаше спомени, нямаше страх, нямаше болка. Още не.
   Изкара едната ръка от сплъстената си коса и извади някаква клечка. Боклуци колкото си искаш, но това парченце дърво беше някак странно. Той го вдигна пред лицето си... Глуха експлозия вляво от него го изкара за малко от шемета. Припомни му за катастрофиралия камион. Обърна се и видя горящата все още огромна машина, запречваща целия път. Черни облаци се вдигаха високо над адската жега от неспирните пламъци. Човекът обаче не гледаше огъня, нито нещо на пътя. Фокусът му бе изместен в далечината, въпреки че там нямаше нищо. Изопнатите нерви го бяха накарали да стисне повече клечката в ръката му и някаква малка тресчица му се заби. Кръв се стече по парченцето дърво. Той вдигна парченцето дърво пред лицето си отново, този път на фона на треперещия въздух пред пламъците. Фокусира върху дръвчето и видя - то бе с формата на Христовия кръст...
     Пречупената клечка дърво изглеждаше някак знаменателна с кръвта по нея. И пламъците... Господ щеше да го съди за това...
   По дяволите, той беше заклет атеист. Училището му бе промивало мозъка, казвайки му, че Бог го обича. Той така и не се повлия и не повярва в религията. Той избяга и прекъсна училище...
   Болката в главата му се завръщаше. Разтри слепоочия и затвори очи.
   Учителка-монахиня преподаваше религия и удряше с показалката върху черна дъска. Едно малко момче седеше на последния чин и тихичко плачеше. Хлипането му се чуваше ясно, защото в стаята беше гробно тихо. Тя настървено обясняваше пред всички какво е Бог. Изведнъж рязко спря и студените й сиви очи се забиха на последния чин. Само момчето не можеше да реши упражнението. За всички беше лесно, но за него нямаше никаква логика. Знаеше какво го очаква при неуспех. Момчето усети тишината още по-осезаема и вдигна поглед. Видя, че класът от малки момиченца и момченца вече не си вършеше работата, а гледаха смирено надолу. Остър тропот на излъскани обувки се чу да приближава към него. То побърза да сведе поглед. Последния отчетлив удар на ток в пода се чу пред него.
- На това ли те учим? На страх? - извика строго тя.
- Не, госпожо...
- Къде са ти обноските? Това е час по вероучение - продължи да нарежда - Вдигни очи! 
   След крясъка момчето рязко вдигна поглед. В  тъмните му очи имаше още сълзи. Тя го загледа и стисна устни.
- Ако искаш да бъдеш мъж ,не трябва да плачеш! - крещеше тя - Трябва да имаш вяра! Тленното е преходно... отдаваш се на емоции, защото те е страх за собствената ти нисша плът! Трябва да се срамуваш от себе си...
- Но аз... - нови сълзи рукнаха от очите на момчето.
- Ти! Ти си отрепка! Ти си жалък червей! - изрева тя и масивният кръст, висящ от шията й, проблесна. - Трябва да носиш своето страдание...!
   Момчето трепна. Затвори очи и устните му започнаха да се движат, все едно рецитираше нещо на ум много бързо. Отвори очи. Точно навреме, когато монахинята замахваше с дървената показалка към лицето му...
   Мъжът се стресна от рязко усиленото главоболие и се събуди. Слънцето вече преваляше. Червеният диск почти докосваше тъмните далечни планини. Огънят на петдесетина метра от човека все така гореше, дори беше се разпрострял малко и запалил близко дърво. А той все така си седеше в прахта. Съдраният му костюм му напомни за болката. Която, между впрочем, беше нищо в сравнение с вътрешната, пулсираща в главата му. Нямаше сили вече за нищо. Чувстваше се адски отпаднал. Ветрецът му галеше натежалото тяло. Нищо не се чуваше наоколо, освен пропукващия от време на време близък огън. Тишина и топлина на тласъци. Това му напомни за...
   Изведнъж от далечината се чу приближаващ рев на двигатели. Той извърна глава надясно, посоката, от която се беше задал големият камион. Там се виждаха коли, които бързо приближаваха. Човечецът си помисли, че това е полицията. Най-накрая, изход от този ад. Въпреки, че не му бе минавало през ума да търси помощ, той нямаше нищо против да го измъкнат от това забравено от Бога място. След няколко минути на магистралния път спряха три лъскави черни микробуса с черни стъкла. Нямаше нищо по тях, което да наруши този цвят. За секунди наизлязоха хора с черни униформи. Носеха противогази и въпреки, че си крещяха, не се разбираше какво си викат. Един от тях даде бързи наставления и след миг всички бяха около човека насочили пушки към него. Той не помръдваше от асфалта. Просто ги гледаше въпросително и имаше сили само да формулира "Какво?"

                                   * * *

   Телефонът изпращя и замлъкна. Това се случи не благодарение на забития масивен пръст върху копчето. Усмивката, застинала в очакване, слезе от лицето на боса. Той се отпусна в креслото си и се ухили отново, стиснал зъби. Оглеждаше тавана с маниакалните си очи и обмисляше. Берта не се чуваше на линията, но беше там. Знаеше го. Тя не отговаряше. След минута глухо очакване, се чу тихото й хлипане. След това рязко замлъкна. Хм, Берта беше възрастна жена, но й се плащаше достатъчно, така че нямаше причина да е нещастна. Едрият мъж се изправи леко и се приближи към телефона. Въпреки, че апаратът пропукваше под натиска от него върху копчето, босът изглеждаше необезпокоен. А, да, усмивката му също беше станала плашещо спокойна.
   - Берта... - замисли се той, сякаш се наслаждава на момента - уволена си!
   Секунда след безкомпромисните му думи, някъде извън мрачния офис на боса се чу изстрел.
   В ъгъла едни ужасени очи гледаха боса, все едно са видели самия дявол. Винсент потреперваше от време на време, опитвайки се да не го прави, за да не привличе вниманието му. Едрият мъж бавно стана от мекото кожено кресло и се подпря на изискано бастунче. Беше наистина внушителен изправен. Свитият в ъгъла страхливец взе да трепери повече от видимо. Едрият бос излезе пред бюрото и разкри мускулеста двуметрова фигура, стегната в убийствено официален костюм. Долната устна на Винсент взе да трепери като на малко дете. Той не беше виждал шефа си досега. Не и пред мъждиво греещата лампа на бюрото, която бе единствения източник на светлина в помещението. Босът закрачи бавно напред към вратата. Зад него червена опашка се поклащаше над главата му в ритъма на тежката му походка. Сврян в ъгъла, мижитурката затаи дъх. Изцъклените му очи не вярваха. Нямаше нищо човешко в това, което виждаше. Беше се залъгвал. За миг съжали за всички извършени престъпления. Костюмарът понечи към дръжката, но вместо това се обърна към Винсент. Светлината зад него озаряваше огромните му криле, които, дори и свити на гърба му, допираха земята. Ченето на ужасения човечец висна. Очите му запримигаха бързо. Босът се усмихна и изрече с най-безразличния си тон:
   - Е, време е да свърша работата... - направи пауза, за да види реакцията на страхливеца и добави -... сам.
   Босът вдигна бастунчето и оглушителен изстрел разцепи тишината. Студената светкавица, придружавана от куршума, озари за миг смъртника. В своята последна секунда през ума му беше минала само една мисъл. Върху ужасените му очи се отразяваше фигура с рога и криле - това беше самият дявол...

Следва продължение...

© Мирослав Георгиев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Е явно аз съм "истински зарибена", а ти притежаваш "майсторското писане" А колкото до аудиторията, ако другите не са заинтересовани ще ти бъда много благодарна, ако мога да получа разказа по друг начин Всъщност досега съм прочела всичко, което си качил и мисля че продължението на това ще си струва.
  • Благодаря, че попита и да, ще има продължение. Просто интересът към този разказ, въпреки, че в началото беше експлозивен, след продължението не се взе под внимание, може би защото вече го няма зарядът от първата публикация, но държа да подчертая - това не са отделни разкази или глави те са едно цяло, и това цяло още търпи продължение. Това всъщност е много по-голям разказ отколкото може би изглежда, но грешката ми е, че го пускам на части. Трудно се задържа внимание на аудиторията, когато им се налага да следят излизането на всяко късче, освен, ако не са истински зарибени, а за това се иска майсторско писане и интересен сюжет. Нямам нищо против да чуя коментари и за това. Благодаря.
  • хах а къде е продължението на продължението :p Не че се чувствам достатъчно компетентна, за да давам оценки, но според мен пишеш доста увлекателно и ще ми е интересно да разбера какво става с Дявола
  • Някой прочете ли продължението? Коментар, нещо?
Предложения
: ??:??