Силвана, щура шеснадесетгодишна пънкарка, беше на гости на приятелката си Аня. Тя също не беше като другите тийнейджърки - имаше странен характер и често спореше. На първия ден от гостуването на Силвана те решиха да се разходят в парка. Седнаха на люлките в детския кът, запалиха по цигара и започнаха да си разказват плановете за остатъка от лятото. Аня много искаше да отиде на рокфест, макар и да знаеше, че той свърши през юли, а Силвана смело я подкрепяше да отидат на феста догодина. Те бяха много добри приятелки, познаваха се едва ли не от бебета, майките им са били съученички. Момичетата се огледаха - беше пусто. Нямаше никой в парка, а слънцето напичаше ужасно силно. Аня се сети, че учителят й по математика живее наблизо и предложи да го поканят да се размотава с тях. Той беше млад и съвременен, нямаше нищо общо с другите учители. В интерес на истината, те с Аня бяха доста добри приятели.
Наближавайки къщата, видяха майката на Виктор (учителя), помолиха я да го извика и тя влезе в къщата за момент. След десет минути се появи той, както винаги, в добро настроение и, както винаги, с глупавия неловък въпрос:
- Кажи?
- Баща ти не те ли е учил да поздравяваш? - скара му се Аня.
- Е, добре де, здрасти.
Въпреки леко хапливите реплики и двамата се зарадваха, че се виждат, защото не се бяха засичали от поне два месеца. Аня побърза да представи приятелката си на Виктор. Той я огледа внимателно от глава до пети и, зад гърба на Силвана, на лицето му се появи малка усмивка. Върнаха се на детския кът, но този път седнаха на металната конструкция над пейките и започнаха да се опознават. Стана петнадесет часа, майките с малки деца започнаха да излизат. Тогава младежите усетиха, че точно в тази част на парка пречат и решиха да си вземат бира и да идат в гората. Седнаха до една полянка, от която се виждаше целия град. Имаше и други хора, но пък и имаше достатъчно полянки за всички така, че точно тази беше за тях. Когато бирата им свърши, се върнаха до магазина за още, после седнаха на друга полянка. Тази беше по-навътре в гората - на толкова скришно място, че случаен минувач не би ги намерил, освен ако не отива точно там.
Този път дистанцията между Виктор и Силвана беше много по-малка. Първо бяха "случайните" докосвания, после невинните прегръдки... Беше им хубаво, а приятелката им започна да се чувства не на място. Ръката му беше на панталона на Силвана, а после и под него. Той не бързаше, прекрасно знаеше, че те нямат вечерен час... Започна да я гали и целува по шията. Аня чуваше стенанята й, но се беше обърнала с гръб към тях и нервно запали цигара. Виктор не беше много опитен, но пък веднага разбра, че нещата отиват към нещо повече от един флирт.
Разкопча панталоните на Силвана, а после смъкна и вече мокрото й бельо... Тя се разтапяше под него, но не даваше вид, че той контролира нещата.

Остави пръстите му да се смъкват надолу и надолу, докато не влезе в нея. Аня, вече със схванат гръб, стана да се поразтъпче и запали поредната цигара до храстите. Не й се пушеше, просто това беше единственото нещо което можеше да я разсее от случващото на три метра от нея, дето я караше да се чувства толкова конфузно.
Не виждаше какво точно става, но пък това, което чуваше, й беше напълно достатъчно. Убиваше си времето, докато прогаряше един лист от храста. Листът беше жилав, не гореше; отказа се от този и се захвана с друг. Тогава един от клоните на храста падна и се омота в нея. Виктор и Силвана не я наглеждаха особено внимателно, те се бяха захванали с опознаването си нататък... Бяха почти голи в тревата и се наслаждаваха един на друг, сякаш утре може и да не дойде, докато не чуха писъците... Писъците на Аня. Нея я нямаше, мобилният й телефон беше до тях, пък и те не бяха убедени дали е била точно тя или въобще са били писъци, но едно беше сигурно - тя не си беше отишла.
Набързо намъкнаха дрехите си и отидоха навътре в храстите да видят какво става.
Видяха черна маратонка.
- Какво беше обула, като излязохте? - Попита притеснено Виктор.
- Не помня, но ми поиска тениската на Металика.
- Би трябвало да е със спортни обувки.
- Виктор!!! - Изкрещя ужасена Силвана. Тя вида огромна диря кръв на гърба му след като се беше обърсал от един клон.
- Видя ли я?
- Дрехата ти... нещо е станало с нея! - Силвана избухна в плач. Аня беше един от най-ценните хора за нея и самата идея, че може да й се е случило нещо я вкарваше в паника. Те се изплашиха, но въпреки всичко продължаваха да търсят приятелката си, докато не я намериха. Изкормена, прикована за стената на стария параклис от десетки клони, забучили се в стомаха й, ръцете й, бедрата, дори и в генеталиите й... Това беше тяхното отмъщение. Те побегнаха, а клоните се спускаха по тях. Поеха по пътечката за изхода от гората, някои растения падаха пред тях, но те ги прескачаха и продължаваха... Бягаха ли, бягаха, а храстите бяха навсякъде...