Хроника на една кратка любов

Велизар допушваше втора цигара на самотна пейка в Морската градина. Хвърли бегъл поглед на часовника. Бяха минали само седем минути. Така беше се зареял в мислите си, че тези кратки минути му се сториха цяла вечност. Беше напрегнат. От обяда до сега имаше усещането, че преживява нещо като попадане в лавина. Вярно, събитията не се развиваха с такава бясна скорост, но резултатите бяха не по-малко разрушителни. Имаше среща в малкия закътан ресторант близо до пристанището. Оттук беше започнало всичко, тук можеше да бъде и краят. Беше дошъл по-рано в градината да подиша свеж морски въздух и да повтори крайното решение. Улови се, че това, което му казва вътрешният глас, не му звучеше вече толкова убедително, както сутринта, когато светът беше окъпан от топлото слънце и кафето беше с превъзходен аромат. Мислите в главата му променяха цвета си, както времето тук. Облаците закриха неусетно слънцето. Скоро щеше да завали. Той не забеляза тази промяна, беше пак дълбоко в себе си.

            Всичко започна преди два месеца. Велизар е музикант-пианист. Свири в бара на голям хотел в морския град. Работи самостоятелно през по-голяма част от годината. Не беше стар, само на тридесет години, но вече нямаше онзи хъс на младостта. Харесваше му да свири джаз в заведения. Беше наясно със ситуацията в страната и не очакваше повече от това. Много други негови колеги отдавна бяха сменили професията. Той си беше музикант по душа. Не можеше да си представи живота по друг начин. Подозираше, че ще се провали във всичко друго. Затова в повечето случаи приемаше офертите без възражения. Имаше име на добър музикант. Той, за да не бъдем неразбрани, беше от музикална фамилия по линия на майка си. Нейният баща е бил известен цигулар. Майка му завърши професионалния си път като преподавател в Музикалната академия. Той също беше минал през академията като студент. Съдбата беше отредила за него много по-прозаична биография. За баща си не знаеше нищо. Майка му никога, при никакви обстоятелства, не каза кой е той. Тя беше толкова различна от множеството жени от квартала, в който израсна, че той още в юношеските си години прие това ù решение за нормално и никога по-късно не го коментира. През повечето време тя сякаш беше в друг свят. Това формира в голяма степен характера му. Беше обречен на самотата. Не беше устроен за това, но и не беше човек, който да привлича. Осъзнаваше с известна тревога, че започва да прилича на майка си. Дори мисълта за това взе все по-тревожно да изтрива част от съня му. Не искаше да бъде като нея. Искаше да е весел, безразсъден на моменти, да има много приятели. Но не беше...

- Просто такъв съм създаден или такъв ме направи животът в детството? - си мислеше понякога. Нямаше отговор.

Времето, в което живееше сега, беше преломно за България. Инфлацията растеше, банки фалираха, хората губеха парите си. Социалистическата  партия, след кратко отсъствие, беше се завърнала на власт, но се очертаваше нещо като бунт срещу политиката ù. Сега беше топло и хората приемаха неволите по-леко. Но събитията бяха неизбежни. Велизар не се интересуваше от политика. Виждаше как хората понякога стигаха до бой за някакъв политически спор. Не ги разбираше. Не разбираше смисъла на тази изкуствено създадена разруха. Тъгуваше и изливаше цялата си тъга в музиката. Обожаваше музиката на Шопен. Тя му даваше всичко, от което го лишава светът – любовта. В музиката възкръсваше душата му, измъчена от гледките на безобразния и безсмислен живот. Според договора трябваше да започва да свири в 20 часа. Но често, когато тъгата и любовта къмШопен се срещнеха на следобедното кафе, той отиваше час по-рано и свиреше творби на великия романтик. Свиреше тихо, още по-тихо от силата на звука в творбите. Не искаше да притеснява и без друго рядката в този час клиентела. В повечето случаи не правеше впечатление повече от включено радио. През този час той свиреше за себе си. Свиреше творби според настроението, което го беше докарало час по-рано. В съдбовния ден, вторник, беше тъжен. Както повечето пъти. Изсвири ,,Прелюдия Номер петнадесет, наречена "Дъждовни капки". След малко започна Балада номер едно – опус 23. Свиреше обикновено част от нея. Тя е дълга около 10 минути. Беше свикнал с краткостта на повечето творби на гениалния поляк. Този път нещо отвътре му казваше да продължи до финала. Музиката го грабваше с лириката, преминаваща в драматизъм. Той се разтваряше в чувствата, образи от живота му се въртяха в синхрон с пасажите. Това беше поезия, написана с ноти. Но тя се чува само от душата. Часът мина неусетно. Стана от пианото. Имаше пет минути до същинската работа. Салонът беше празен. Забеляза чак сега две жени на масата до бара и трима мъже в дъното. Тръгна към тоалетната, трябваше да се освежи. Горещината, въпреки мощните климатици, се чувстваше и тук. Фоайето с тоалетните беше огромно. Имаше едрогабаритни кожени мебели и места за пушене. В този час нямаше хора. Посетителите бяха нощни птици, обикновено повечето идваха след полунощ. Усети след себе си движение. Обърна се. Беше млада жена, облечена с видимо скъпи дрехи. Жената имаше стил. За разлика от мутресите, които заливаха бара преди полунощ. Всички си приличаха и по облекло, и по маниери. И вероятно по житейски амбиции – да станат законни съпруги. Много беше видял и опитът не го лъжеше.

- Господине, може ли за момент! - каза тихо жената. Беше го настигнала.

Спря изненадан.

- Да, моля - погледът му се спря в нейните очи. Бяха тъмни, толкова тъмни, че приличаха на две черни маслини.

- Чух музиката, която свирихте! Не съм слушала отдавна нещо толкова истинско – каза тя с глас, който ако не трябваше да каже точно това, би бил по-скоро изразител на някаква дълбока тъга. Но тази нотка изчезна в следващото изречение.

- Искам да се запознаем! Но не тук! Ето ви адреса – тя му подаде визитка. – Ще ви чакам – тихо, но твърдо каза тя. – Сега трябва да вървя - каза тя и се отправи обратно към бара.

Велизар стоеше като гръмнат. Не успя да каже нито да, нито не. Прибра визитката в джоба. Вечерта мина като много други преди нея. Свири с особено чувство, но мутрите нямаше как да забележат. Те харесваха чалгата. Беше модно да се слуша джаз, затова и той беше тук. През по-голяма част от нощта шумът заглушаваше музиката, но и това беше част от действителността.

Стаята му беше в същия хотел. Едно малко удобство за човек, който работи до късно през нощта. Прибра се в стаята и първото нещо, което направи, беше да прочете какво пише на визитката. Там,освен името, на гърба имаше написан адрес, дата и час. Адресът беше непознат, датата – предстояща, след два дена.

Направи му впечатление часът, два след обед. Обикновено тогава слизаше да пие кафе и да се подкрепи с някакъв сандвич. Съвпадение ли е или някакъв план? Взе душ и се пъхна в леглото. Умората влезе във владенията си. Заспа на мига.

Елена лежеше по гръб на огромно легло в огромната спалня. Не толкова изпитото кафе, колкото възбудата от случилото се в бара я държеше будна в този час. Беше направила първата крачка от един колкото абсурден, толкова и желан план.

            Много дни и нощи беше прекарала в търсене на отговор на въпроса: защо не е щастлива и какво трябва да промени в живота си? Елена е на двадесет и седем години и е жена на боса от СИК в града, Николай Ялнъзов. Бяха минали осем години от сватбата им, но вече имаше усещането за вечност. Ожениха се точно  в годината на голямата промяна. Сватбата им беше по-скоро скромна. Тогава бяха други хора, с други представи за живота. И бяха влюбени, много влюбени. Тогава тя не стъпваше, а летеше от щастие. Николай е син на директора на митницата. Беше от "лошите момчета". Жените винаги са си падали по тях. Но в онези времена повечето "подвизи" бяха я някакво ступване пред някой ресторант, я шумен купон, завършил с намесата на милицията. Невинни неща, сравнени с последвалите, много неразкрити, кървави престъпления, в резултат на разпределение на територии и рекет. Животът беше обърнал друга страница. Страница, написана с кръв: мизерия за такива като нейните родители и внезапно богатство за такива като семейството на Николай. Светът и преди не беше идеален, но сега промените бяха драматични. Хората се тревожеха за материалното – какво ще ядат утре, с какво ще си платят сметките и още много други делнични неща. Те, в тази залисия, сякаш не виждаха духовните промени. Едни се превърнаха в господари, а други в аутсйдери, едни станаха хищници, а други жертви. Никой не остана незасегнат. Елена много пъти, като на кинолента, връщаше живота. Търсеше онзи преломен момент, след който всичките ù чисти мечти и очаквания се превърнаха в китка изсъхнали цветя. Беше поискала най-естествените неща: мъж, когото да обича, да бъде обичана, да имат деца. Това беше важното, за което се беше подготвяла в живота. А какво получи? В първата година на брака им имаше някаква постоянно намаляваща взаимност и топлина. Тогава тя обвиняваше себе си, че не е достатъчно всеотдайна. С нова сила се опитваше да направи мечтите си реалност.

После взе да проглежда. Мъжът, за когото се омъжи, никога не е бил това, за което е мечтала. Каква ужасна ирония? Нима е била толкова заслепена? Николай се беше превърнал в един пресметлив и безпощаден човек. Имаше двама телохрантели и скъпа бронирана кола. Постоянно беше на път между морето и столицата. Работата му - тя не знаеше точно с какво се занимава - беше свързана с тази на баща му. Вероятно контрабанда на стоки. Така предполагаше тя, а всъщност се извършваха дейности от премахване на конкуренти до търговия на борсата, от рекет до законно застраховане, от контрабанда до законно производство. Всичко, от което се правеха много пари. Размахът ставаше все по-голям. Това изискваше хора с нови качества. Пресметливи и безпощадни. Николай построи голяма луксозна къща в тих, уреден квартал. Там Елена прекара в самота последните три години. Къщата беше оградена с висок зид. Същинска крепост. Имаше градина и басейн, но Елена не поглеждаше към тях. Никога не беше мечтала за такъв лукс, затова се чувстваше като гостенка. Отначало се стараеше да е добра домакиня, но като видя, че Николай не забелязва промените, храната, която приготвяше, тя престана да се занимава с домакинството. Нае домашна прислужница и остави всичко на нея. Опитите ù да коментира отношенията им завършваха с един и същ финал. Ако имало нещо важно, той щял да ù съобщи. На въпроса ù какво ще направи той, ако тя го напусне, той я изгледа по-дълго от обичайното. Не я приласка, не я успокои дори с лъжа. Каза ù с равен глас, че никъде няма да отиде. Всичко ще бъде както той каже, и излезе. Тя не заплака. Отдавна не плачеше. Сърцето ù малко по малко се изпълваше с безразличие и сивота. Това я плашеше. Инстинктите ù подсказваха, че или трябва да направи нещо, или е обречена да умре в тази клетка. Дали защото изглеждаше уморена, или защото не се вписваше в мутренските сбирки, Николай все по-рядко я извеждаше. Никога до този момент не беше дала повод той да я ревнува. Отначало смяташе, че това е благородство от негова страна, но по-късно с болка осъзна - това беше безразличие. Преди имаше приятелки, но времето беше ги разпиляло като листа в буря. Когато се нанесоха в новата къща, се запозна със съседката. Тя се казваше Сия и беше жена на известен в града зъболекар. Беше с няколко години по-голяма от Елена, интелигентна, не можеше човек да я заблуди с приказки. Двете си допаднаха. Разбраха още от началото, че не могат да си споделят съкровени тайни за семействата, но и че не могат да се заблуждават в очевидни неща за изострената им женска интуиция.

Едно зряло женско приятелство - ако ти искат помощ я даваш, ако ли не - наблюдаваш. Сия работеше в оптически магазин. Такава беше професията ù-оптик. Не, че се нуждаеше от тези пари. Не. Това беше, според нея, начинът да съхрани себе си, като запази контакта със случайни хора. Елена я слушаше мълчаливо и отнасяше чутото към своя живот. Сия беше болезнено права, Елена беше на път да загуби самоличност. Да се превърне в една вещ от света на мъжа си. Понякога Елена вземаше Сия от работа и сядаха някъде да пият кафе. Оптиката беше в близост до хотела. Този път избраха бара на хотела. Сия щеше да се забави и Елена сама седна в бара. Беше празно и тихо. Това ù хареса. По това време на годината градът заприличваше на кошер. Кошер от непознати, дошли всеки със своето очакване за морето. Тиха музика я накара да изостави мислите за летовниците. Нещо по-истинско от това, което вижда и чува, я застави да се заслуша. Усещането за тъга и обреченост, което тя чувстваше, но не можеше с точни думи да опише, сега идваше от едно пиано в ъгъла. Музиката сякаш беше ключът от вратата на тъмната стая, наречена настоящо битие. Всичко, което като буца лед беше застанало вътре в нея и малко по малко я задушаваше, започна да се стапя в нежния напоителен дъжд от звуци - музиката на Шопен. Пианистът, сякаш усетил по неведом път вълнението на самотната ù душа, продължаваше. Тя нямаше как да знае, че той свири за себе си, за своята тъга. Елена загуби представа за това, което я заобикаля. Както пролетната вода идва внезапно от планината и помита всичкия боклук от руслото на реката, така и музиката в този момент късаше всички невидими вериги, оковали копнеещата за любов и взаимност душа. Тя плачеше, но не го осъзнаваше. Сия най-после дойде. Тя забеляза сълзите, те още извираха. Елена бавно се връщаше към действителността.

- Нещо лошо ли се е случило? - попита Сия. Инстинктът ù подсказваше, че случаят е много по-сложен.

- Нищо, нищо! Музиката ме натъжи! - отвърна Елена.

Сия я дари с една усмивка. Досещаше се, че има някаква причина от отношенията с мъжа ù, но не повярва за музиката. Пианистът довърши Ноктюрно в до диез минор и настъпи тишина. И без друго с появата на Сия магията изчезна. Елена извади огледало и се погледна.

- Ще отида до тоалетната! Трябва да се пооправя - каза Елена. Сия кимна разбиращо - в този момент палеше цигара.

Елена имаше план. Извади една визитка в движение и набързо надраска името на малкия ресторант до товарното пристанище. Тих и скрит, удобно място за кратка среща, далеч от очите на случаен минувач.

Искаше да се запознае с пианиста, каквото и да ù струва това. Импулсивно решение, но сега в нея бушуваше отдавна забравена буря. Настигна пианиста във фоайето. Беше напрегната, но дръзка. Набързо даде визитката, каза, че ще го чака. Това дълго отекваше в съзнанието ù. Пак чака някого. Съзнаваше колко илюзорно е всичко това, но вълнението си оставаше.

            Срещнаха се в ресторанта в уречения ден. Велизар дойде по-рано. Той знаеше името ù от визитката, но чувайки го от нейната уста, с тембъра на нейния глас, това беше истинското и неповторимо - Елена. Той отначало беше скован и любопитен за проявения интерес. Не можеше да приеме, че само музиката е причина за тази среща. Тя разказа преживяването си. Какво е усетила в тази тъжна музика, която те кара отново и отново да я преживееш. Велизар само слушаше. Виждаше вълнението на Елена, тя се опитваше да обясни нещо, което никой досега не е успял да разгадае докрай - музиката на Шопен. Той я слушаше и едновременно я разглеждаше като мъж, очите ù – тъмни и тайнствени, матовата ù кожа, черната ù коса. Усети приятната тръпка на харесването. Работата му го срещаше с много жени, повечето като случайни посетителки на заведенията, в които е свирил. Това беше само визуално общуване, но изпитваше нужда да ги познава. Обкръжението им не предполагаше нещо, което би търсил. Бяха просто плът. Някои си бяха проститутки, а други се държаха като такива. Знаеше опасностите на неподходящите връзки - той бе резултат от такава грешка. Така мислеше той и това до голяма степен беше вярно. Само да не беше самотата... С годините, а те бяха почти целият му живот, една празнота започна да увеличава територията си в душата му. Отначало приятелите пълнеха пределите на сподавената му емоционалност. Както корабите, които напускат пристанището, от шума и неизбежния контакт, се озовават в океана сами, безкрайно сами. Сякаш миналото е просто една измислица на някой по-приказлив моряк. Той отдавна беше напуснал пристанището и вътре в душата си търсеше бряг – една жена, която да обича с цялата сила на предопределеността. Мина половин час, казаха си обичайните за първа среща неща. И много останаханеказани. Елена не каза, че е омъжена. Боеше се, че той може веднага да се отдръпне. Интуицията ù беше изострена до краен предел. И не бъркаше. Той не би се решил на нещо повече с омъжена жена. Не беше способен на това, беше открит и праволинеен. Щеше да бъде още по-неподходяща връзка. Но засега той не знаеше на какви изпитания ще го подложи тази връзка, която не беше започнала. Но и двамата почувстваха, че нещо предстои. Какво точно, не смееха и да предполагат. И двамата бяха по своему нещастни, и двамата се надяваха на нещо хубаво. Той беше я привлякъл с музиката, тя него с женското си излъчване и тайнствените тъмни очи.Разделиха се с уговорката тя да дойде с приятелката си, за да чуят пак музиката на Шопен.

- Но там не трябва да показваме, че се познаваме – каза Елена. Гледаше го с напрегнато очакване. Можеше да се провали в дирижирането на положението. Никога преди не ù се беше налагало да постъпва по такъв начин.

- Добре, щом така трябва – каза Велизар. Видя облекчение и лека усмивка на устните ù. Той нямаше представа каква буря бушуваше в нея. Тя вече добре познаваше мъжа си. Знаеше, че ако не внимава, нещата можеха да свършат много зле.

            Връзката им се разви с шеметна бързина. И двамата бързаха да компенсират годините самота и  очакване. Велизар нае стая в един затънтен квартал на града. Подозираше, че Елена има причина да се крие. Там преживяха най-хубавите мигове от тази тайна и също толкова естествена връзка на две близки души. Сливането на телата беше продължението на едно дълго пътуване към нещо сънувано в здрача на подсъзнанието. Но веднъж станало реалност, сънят стана истинската реалност, а реалността – сън. Живяха около месец в някаква забрава. Елена първа се върна в настоящето. Трябваше да каже цялата истина. Нещата минаха границата на случайността. Това беше любов - тревожна като подгонено от глутница животно. Елена постоянно мислеше как да започне разговора. Страхуваше се, че премълчаното може да помете крехките лъчи на едно благодатно и отдавна жадувано слънце - чувството да обичаш и да си обичан. Това колебание започна да ù личи. Тя не можеше да се отпусне. Накрая събра смелост и разказа цялата истина. Търсеше изход от положението. Знаеше, че така трябва. Нещата можеха да излязат извън контрол. Велизар беше зашеметен. След това, което преживя, истината му се стори толкова абсурдна. Защо е трябвало да постъпва така с него?

Тогава тя му разказа всичко, което беше причина да се стигне до това заплетено положение. Цялата истина за нещастния си брак, кой е мъжът ù. Разказа му целия си живот, без да спести някакви важни подробности. Беше решила - от този момент само истината. След този бурен месец тя сякаш намери себе си, забравена там някъде в един светъл, но недостъпен свят. Беше готова да приеме каквото и да се случи по-нататък. Пак беше уязвима, но по много различен начин - светът се състоеше от двама. Наистина крехък и илюзорен, но споделен. Велизар пушеше цигара след цигара. Не можеше да подреди целия пъзел, щастливият кратък свят се беше сгромолясал с трясък. Почувства се слаб и безпомощен. Нещо като спомен от детството. Обсъдиха положението. Tо беше заплетено и сложно за решаване със средствата, с които разполагаха. Елена загатна за възможността да заминат, но Велизар само махна с ръка. Така само щяха да отложат решението и да увеличат напрежението и стреса. Разбраха се да се видят след три дена в ресторанта до пристанището. Там ще си кажат окончателното решение.

            Велизар познаваше едно пиколо в хотела - интелигентно и наблюдателно момче. Беше го питал за Елена, след като тя си беше тръгнала със Сия от бара. Въпросът беше подвеждащ - искаше да научи  повече за мъжа ù. Момчето явно беше осведомено за силните на деня в града. Нещата, които научи, бяха шокиращи. Ялнъзов бил жесток и безцеремонен. Много от враговете му изчезнали, едни под земята навярно, други избягали надалеч от влиянието му. Велизар не можеше да се бори с този могъщ човек. Беше чувал за много разправии на мутри. Правото на силния действаше безотказно. Слабият биваше скоро забравен. Не можеше да приеме варианта на Елена, бягството ставаше за романтичен финал налатиносериал, но тук си беше самоубийство. Още повече, те щяха да го предизвикат. Не можеше да приеме мисълта да подложи Елена на такава сериозна опасност. За себе си не мислеше. Знаеше, че е обречен. Затова вариантът Елена да поиска развод чрез адвокат му се струваше по-реалистичен и по-безопасен. Ако не успее, поне няма да има насреща ù гневът на измамения съпруг. Щеше да предложи всичките си спестявания, можеше да вземе заем от приятели.

            Ръмеше ситен дъжд, когато Велизар прекрачи прага на ресторанта. Избра една закътана в ъгъла маса. Поръча кафе и запали цигара. Сърцето му биеше неспокойно. Искаше да постъпи разумно, как щеше да изглежда отстрани, не го вълнуваше. Пристигането на Елена прекъсна монолога, започнат още след като се разделиха – преди три дни. Тя също изглеждаше уморена и бледа. И тя беше извървяла целия път на болезнени въпроси. И тя имаше крайно решение.

Беше го приела за единствено възможно. Дори Велизар да не го приеме, тя нямаше да промени чувствата си към него. Разбираше ясно цялата убийствена логика на живота. А техният случай не се вписваше там. Той съществуваше само в тях и само за тях.

Поседяха няколко минути в мълчание, загледани един в друг. Нещо в тях им подсказваше какво мисли другият. Мълчанието натежа прекалено. Велизар повтори казаното в последния разговор. Само законният развод е възможният път. Елена не се опита да го убеждава. Знаеше, че няма никакво право да иска повече, отколкото той е в състояние да даде. Тя знаеше цената на чувствата. Знаеше, че знакът им се променя, без дори да разбереш границата. Усещаш само последиците. Затова беше взела това крайно решение, или да се борят заедно, или да остане в нея споменът за тази кратка любов – жива и истинска.

- Не, не мога да приема пари - каза тя. Гласът ù прозвуча глухо и измъчено.- Не мога да приема този вариант. Няма адвокат, който би приел това дело. Не се измъчвай, не си виновен. За всичко съм отговорна аз. Сбогом!

Велизар я гледаше, но не можеше да каже нещо различно. Искаше, колко много искаше, но обстоятелствата бяха над него.

- Сбогом! - едва чуто се отрони от устата му. Суха буца беше заседнала в гърлото му.

Очите на Елена се напълниха със сълзи, тези тъмни очи, които до преди минута бяха неговият свят, сега се очертаваше да го преследват с тъжния си блясък до края на дните му. Тя стана и си тръгна. Силуетът ù се очерта в рамката на вратата, за миг поспря, сякаш да се обърне и да отпъди тъгата от думите, нахлула заедно с  шума на дъждовните капки. Но не, просто имаше някакви хора в този момент на вратата. Тя си отиде.

            Още същия ден Велизар напусна морския град. Прибра се в София. След месец замина за Норвегия. Споменът за тази кратка любов беше най-истинското нещо, което беше преживял. Две тъмни, тъжни очи щяха да му бъдат спътник на круизния кораб, плаващ в студените фиорди.

            Елена след осем месеца роди дете – момче. Никой никога нямаше да научи истината за неговото появяване. Мъжът ù не отиде за нова спермограма. Още с напредването на бременността, в него едно чувство, като крехкото стъбълце на тревица, мощно си проправи път в загрубялата му душа, чувството да си баща.

Велизар никога нямаше да научи, че е станал баща, също както и неговият баща не разбра до края на дните си за появата му.

Съдбата беше наредила един от безкрайните си пасианси.