Беше поредният спокоен ден в рая. Пърхането на херувимски крилца аранжираше ефирните звуци на арфа, които караха всеки да забрави своите житейски проблеми и да се потопи във вечното, сладко безвремие. До портата, зад която се простираше отделението на блажените, върху един сгъстен бял облак се беше проснал свети Петър. Той отново изпълняваше своята изключително тежка и не доходоносна, но отговорна работа да се излежава, сумти и мързеливо да подрънква с връзката си ключове. Отдаден на праведни мисли и чести почесвания по ореола, очакваше душите за рая. Днес още нямаше никой и той започна леко да се изнервя, когато от бялата пухкавост на облаците изплува силует. Плахо се приближи и учтиво поздрави. Свети Петър го изгледа недоверчиво и попита с видима досада:
- За първи път виждам такава странна душа. Синко, ти да не би да си за ада? Я си кажи името.
- Диньо.
- Как?
- Диньо. Записан съм Диньо, но по принцип съм Художествена измислица.
- Художествена измислица? Странно - избоботи райския к ...